Начало / Любопитно / „Искам те“ от Федерико Моча (анотация и откъс)

„Искам те“ от Федерико Моча (анотация и откъс)

„Искам те“ е продължение на култовия за милиони млади хора по света роман „Три метра над небето“ на Федерико Моча.

След две години, прекарани в Ню Йорк, Степ се завръща отново в Рим. Същият град, същите хора… и една нова любов. Да, ще вдигнем малко завесата – може би за много от читателите ще е изненада, но в „Искам те“ Баби, героинята от първата книга има съвсем незначителна роля.

Защото понякога магиите губят силата си. На тяхно място обаче се появяват нови. Срещата на вечният бунтар Степ (уж помъдрял, но всъщност все същият) с неустоимата Джин слага началото на нови страсти и приключения, които той не е вярвал, че може да изживее с друга жена след Баби.

Романтична, забавна, на места тъжна и непредвидима, „Искам те“ ще ви развълнува по начин, по който само една истинска любовна история може да го направи.

 

ОТКЪС

Летя с мотора по улицата. В лицето ми духа септемврийският вятър. На пътя има малко коли. Минавам по „Виня стелути“, после поемам по „Корсо Франча“. Спирам на светофара и тръгвам по улица „Фламиния“. Подавам газ и увеличавам скоростта. Преди следващия светофар ускорявам още, за да мина, преди да подаде червена светлина. Побиват ме тръпки, студено е. Отстрани на пътя сред високите хълмове се мяркат древни арки, а иззад дърветата наднича луната. Моторът губи мощност. Горивото е на нула. Странно. Бях заредил догоре. Сигурно карбураторът е задръстен, за да ми дава такъв разход. Подавам газ и без да намалявам, спускам ръката си надолу вляво на резервоара, като се опитвам да намеря лостчето. Бутам го надолу, за да освободя резервата. Да, трябва да налея бензин. Минавам покрай големия търговски център „Еуклиде“ и малко след това виждам светлините на бензиностанция. Гася двигателя. Опирам краката си на земята и измъквам портмонето от дънките. Изваждам две банкноти от по десет евро и ги пъхам в апарата. Пое едната, а другата изплю обратно. Отново я слагам в процепа и докато тя пълзи навътре, ритам колонката. След секунди апаратът ме уведомява, че е приел и втората банкнота. Опитвам се да взема пистолета за зареждане. Мамка му. Не става. На колонката виси катинар. Зак¬лючена е. Катинарът не е като този, който обикновено слагат от бензиностанцията, а е по-голям. Блокирано е дори получаването на парите обратно. Ами да, това е трик! Някой иска да налее бензин за моя сметка. Този мръсник ми взе двайсетте евро… Мамка му! Нямам никакво време, трябва да бързам за срещата. Заключвам резервоара, слагам ключа на мястото за запалване и яростно подавам газ. Но не стигам далече. Няколко коли се изнизват покрай мен, хората отиват да вечерят някъде. През площадката на бензиностанцията преминава котка. За малко се спира, сякаш дочула някакъв странен шум. Извръща глава, като че ли търси нещо. Котката се успокоява и тръгва. Изведнъж изскача тъмносин Nissan Micra, с включени габарити. Колата бавно се доближава до колонката. Спира, двигателят угасва, от нея слиза някакъв тип, не много висок, с черна шапка и тъмно яке. Оглежда се наоколо и като не вижда никого, изважда ключ от джоба и отключва катинара. Не успява да вземе пистолета за зареждане, защото аз му скачам отзад.

– Малоумнико, как смееш да си наливаш бензин с моите пари!

Хващам го здраво за врата, но той се опитва да се измъкне и в този момент шапката пада. На синия капак се разпилява вълнà от тъмна коса. Дясната ми ръка е готова да нанесе удар в лицето, и в този момент луната ни осветява…

– По дяволите… ти си жена!

Тя опитва да се отскубне, но аз все още стискам здраво лявата й ръка:

– Жена… шибана жена. – Пускам я. Тя се изправя и си оправя якето.

– Да, жена съм, и какво? Искаш да ме набиеш ли? Не ме е страх от теб.

Ха, много е яка тая. Оглеждам я по-добре. Краката й са широко разкрачени, носи дънки с ниска талия, а изпод тъмното й кожено яке се подава черна тениска. Има стил. Навежда се, взима шапката и я пъха в джоба си.

– И какво?

– Какво ли? Опита се да ми откраднеш парите!

– И после?

– И после нищо. – Влизам в колата й и взимам ключа. – Така няма да е нужно да се гоним.

Прибирам ключа в джоба си и отивам към мотора. Паля и след минута спирам точно пред жената. Изключвам и отварям резервоара.

– Дай сега пистолета!

– Дори и през ум не ми минава.

Поклащам глава, взимам го и сам си наливам. Идва ми една идея. Наливам само за десет евро и затварям резервоара. Приближавам до колата й с пистолета в ръка, отвивам капачката и наливам за останалите десет. Тя ме гледа учудено. Много е красива, но лицето й излъчва твърдост. Може би, защото не й мина номерът. Бретонът е покрил челото й, доколкото мога да видя в тъмното, има огромни тъмни очи.

– Какво правиш? – пита.

– Наливам ти бензин.

– Защо?

– Защото ние с теб сега ще отидем на вечеря. Ще паркирам мотора и ще го заключа зад будката на бензиностанцията.

– И дума да не става. Аз с теб на вечеря! Имам други планове… Отивам на купон, имам уговорка с приятели.

Правя се на груб, а ми идва да се разхиля:

– Тогава да се разберем. Ти искаше да прекараш вечерта благодарение на моите двайсет евро, обаче си доста голяма късметлийка и ще я прекараш с мен.

– Чуй ме…

– Или ако това не е достатъчно за твоето високо самочувствие… ще направим така… Или ще прекараш вечерта с мен, или ще съобщя за теб в полицията. Така по-добре ли е?

Момичето се усмихва лукаво:

– Да бе, не возя непознати мъже.

– Аз не съм непознат. Току-що се опита да ме измамиш.

– Значи сядам в моята кола с непознат, който не съм успяла да измамя? Но ти можеш да ме заведеш бог знае къде и да се възползваш от мен? Опитай се да ме убедиш в обратното.

Мълча. Майната им на всички онези, които я карат да се притеснява така. Тези негодници, заради които страдат нормалните младежи, долни подлеци, неспособни да свалят момичета, нищожества, недостойни да заемат място под слънцето.

– Добре, добре. – Смешно ми е да слушам това, но знам, че е права. – Тогава чуй ме внимателно. Виждаш ли този телефон? – Изваждам го от джоба си. – Знаеш ли колко момичета, от които мога да се „възползвам“, ще дотичат, ако се обадя? Затова млъкни и сядай в колата.

Гледай ти, за какво друго можел да послужи този телефон!

Тя ми хвърля поглед, изпълнен с ненавист, и идва по-близо. Вдига ръка към мен с дланта нагоре. Хващам я за китката. Помислих, че иска да ме зашлеви, но греша.

– Засега няма да те удрям – казва тя. – Дай ми ключа, аз ще карам.

– И дума да не става – усмихвам се и сядам зад волана.

– Кой е казал, че мога да ти се доверя?

– А защо аз да мога да ти се доверя? Особено след като вече се опита да ме изиграеш. – Протягам се към другата врата и я отварям с усмивка. – Хайде, качвай се.

Тя е малко объркана и нерешителна, после въздъхва тежко, но се качва в колата със скръстени ръце и поглед, вперен напред. Пътуваме и мълчим.

– Ей, много е добра колата ти!

– В уговорката ни влиза ли задължението да разговаряме?

Минаваме покрай гара „Сакса Рубра“.

– Не, но сега знаеш ли какво можем да направим? Да те оставя тук и да продължа, без ни най-малко да се „възползвам“ от теб, както казваш ти… Тоест ще се възползвам от твоята кола, но от моя бензин. За да не го правя, опи¬тай се да бъдеш мила, весела, усмихвай се, имаш толкова хубава усмивка!

– Ти още не си я виждал…

– Именно. Какво чакаш?

Усмихва се насила, като си показва зъбите:

– Ето я, доволен ли си?

– Много.

Протягам ръка към нея, а тя бързо се отдръпва.

– Какво правиш?

– Боже, колко си недоверчива! Искам да се представя като възпитаните хора, не като онези, които крадат. Аз съм Стефано, за приятелите – Степ.

Ръката ми така си виси в полумрака в колата.

– Добре… Здрасти, Стефано, аз съм Джиневра, Джин за приятелките. А за теб, винаги Джиневра.

– Страхотно име… – Знаели ли са родителите ти, че ще създадат една принцеса ? Обръщам се към нея и º намигам, пос¬ле не издържам и започвам да се смея. – О, Боже, прости ми, смешно ми е, сам не знам защо. Принцеса.

Не мога да се спра. Гледам я и се смея. Весело ми е с нея. Харесва ми. Колата се движи бързо. Уличните светлини се гонят върху лицето й, ту я осветяват, ту остава в тъмнина. Има високи скули и малка брадичка. Тънките вежди отиват към слепоочията й. Тъмните й очи са весели и искрящи. Прекрасна е.

– Браво на твоите родители! Красиво име са ти избрали – принцеса Джиневра…

Тя мълчи и ме гледа.

– Стефано, аз нямам родители. Починали са.

Кръвта ми застива. Направих ужасен гаф. Усмивката ми угасва.

– Извинявай.

Известно време мълчим. Гледам напред и се чувствам неудобно от глупавата грешка. Чувам, че въздиша, а може би плаче? Трудно ми е да се обърна към нея, но съм длъжен. Тя се е свила в ъгъла и ме гледа. Седи неподвижно, а рамото опира в стъклото. Изведнъж започва да се смее като луда.

– Ох, не мога повече, излъгах те! Сега сме наравно. Примирие. – Тя пуска един диск. – Ти искаше война и я получи. Разстрои ли се? Изглеждаш жесток, но… си чувствителен. Горкичкият…

Джиневра се смее и се поклаща в ритъма на групата Red Hot Chili Peppers.

– Къде ще вечеряме?

Сега вече е спокойна – господарка на ситуацията. Мълча. Мам¬ка му, разби ме! Хубав удар от нейна страна, но гаден. Нима човек може да се шегува с тези неща? Продължавам да шофирам и гледам напред. С крайчеца на окото си виждам как танцува на място. Косите º се полюшват в такт с музиката.

– Хайде, нима те засегнах? – Гледа ме. – Извинявай. Караш моята кола. Съгласна съм, че бензинът е твой, казвам го, преди да ми го припомниш. Водиш момиче на вечеря с твои приятели, нали така? Накратко, нямаш никаква причина да се сърдиш. Ти сам го каза… Весели се… Усмихвай се! Ами ето, аз се забавлявам. Защо не го направиш и ти?

Не казвам нито дума.

– Е, разсърди се. Ти какво, предпочиташ наистина ли да бяха починали? Да опитаме да поговорим… Твоите как я карат?

– Чудесно, разведени са.

– Копи-пейст! Ама, че си скучен. Нещо по-добро не можа ли да измислиш?

– Какво да направя, като е истина? Видя ли какви ги забърка? Сама си си виновна, че сега не си вярваме.

– Не говориш сериозно?

– Казвам ти истината.

Тя все пак не вярва. Обръщам се към нея и няколко секунди се гледаме в очите. Прилича на състезание. Тя първа не издържа и отмества поглед. Дори ми се струва, че се изчерви. Трудно е да се каже така ли е, все пак в колата е тъмно.

– Ей, гледай пътя. Бензинът може да е твой, но колата е моя. Да не я удариш!

Неволно се усмихвам.

– Лъжеш ме. Не са се развели.

– Преди няколко години.

– Ако наистина е така, съжалявам. Знаеш ли, някъде четох, че шейсет процента от разводите се случват, когато децата са пораснали. Значи…

– Значи?

– Не бива да се правиш на жертва.

– На никаква жертва не се правя. Слушай…

Исках да й разкажа цялата история, може би защото тя нищо не знае за мен. Но не го направих, нещо ме спря.

– За какво се замисли? За родителите си ли?

– Не, замислих се за теб.

– Та ти дори не ме познаваш.

– Мислех си колко е хубаво, когато до теб седи някой непознат, а всички проблеми изчезват и можеш да си представяш за този човек каквото искаш, и във фантазиите си да отлетиш надалече.

– Ти къде отлетя?

Нарочно правя пауза.

– Далече. – Макар че това не беше истина, с удоволствие го казах. – Знаеш ли, реших, че имаш право.

– За какво?

– Да се възползвам от теб.

– Идиот! Какъв кретен си! Искаш да ме уплашиш ли? Няма да ти се удаде. Аз имам трети дан. Ти знаеш ли какво е това трети дан? Или и понятие си нямаш? Бързо ще ти обясня. Това значи, че няма да успееш да ме докоснеш и с пръст, преди да те поваля, разбра ли? Трети дан по карате. Занимавам се и с кикбокс. Опитай се само да протегнеш ръка и с теб е свършено. Свър-ше-но!

 „Искам те“  тук

 

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

224885_b

Танц с айсберга, който потопи „Титаник“

Алма Катсу ни представя книга, пълна с мистерии и обрати Вдъхновението за написването на “Дълбините” (изд. …