Начало / Любопитно / „Векът на цар Самуил“ от Пламен Павлов (откъс)

„Векът на цар Самуил“ от Пламен Павлов (откъс)

Общество и култура

Подробният анализ на обществените и културните процеси е извън замисъла на тази научно-популярна книга, но ще си позволим да маркираме най-важното и по-малко известното.

Като структура българското общество при Самуил и неговите приемници не се отличава от онова, което е характерно за страната преди византийската окупация през 971 г. В периода 971–1018 г. Българското царство съхранява институциите и политическия модел, изграден от владетелите в Плиска и Велики Преслав. По тази причина определения от рода на „Западна българска“, „Самуилова“, още по-малко пък „южнославянска“ или „македонска“ държава са не само неточни, но и абсолютно неверни. Начело на държавата е владетелят, който носи титлата „цар и самодържец на българите“ или „самодържавен цар“, наследена от царете Симеон и Петър, призната от Византия с договора от 927 г. Според Йоан Скилица и Михаил Псел при българите, за разлика от Византия, права върху престола имат единствено представителите на „царския род“.
Втори в държавата е кавханът. Йоан Скилица го определя като висшия сановник, който управлява „заедно с владетеля“  така, както е било по време на Крум, Омуртаг, Борис, Симеон, Петър, изобщо отпреди 971 г. Кавхан Дометиан командва значителни военни сили, а пленяването му през лятото на 1015 г. води до бързото сваляне на цар Гаврил Радомир. Дори и по време на византийското владичество срещаме видната фигура на Георги Войтех – бидейки от „рода на кавханите“, той е своеобразен лидер на българското болярство и инициатор на въстанието през 1072 г. Силна остава ролята на „топарха на вътрешните крепости“ – така образно е представена службата на ичиргу-боила („чръгобиля“), какъвто е бил Богдан. Запазват се и други висши звания и служби, каквито знаем от Плиска и Велики Преслав. Най-важните решения, както е било още през VII – IX в., се вземат на свикан от владетеля „Народен събор“, в който участват представителите на болярството и църквата. Тази традиция се запазва при въстанията на Петър Делян и Георги Войтех.

Сред най-близките сподвижници на цар Самуил и неговите наследници срещаме видни личности от средите на българското болярство, заемали ръководни постове в управлението на държавата и нейната армия. Към този „висш ешелон“ може да причислим Дометиан и Богдан, военачалници и областни управители от ранга на Ивац (вероятно родственик на царската фамилия), верния Николица, Несторица (предводител на войските срещу Солун през 1014 г.), Кракра (управител на Средец и Перник), Драгомъж (на Струмица), Драгшан (на Воден), Илица (на Мъглен), Сермон (на Срем), Охтум (на Видин и отвъддунавски земи), Елемаг (на Белград/Берат), Гавра (управител нейде в Албания), Димитър Полемарх („воевода“, изпращан от цар Самуил с конкретни военни експедиции), Димитър Тихон (също военачалник), Матеица (виден болярин, тъст на Богдан), Добромир Млади (командир на „първия царски отряд“) и др. Поради откъслечните данни, с които разполагаме днес, е ясно, че тези двайсетина видни българи, чиито имена са достигнали до нас, са част от много по-големия държавен апарат и военно командване. Предвид и военноадминистративното устройство на Българското царство и неговата обширната територия става въпрос за десетки личности в столицата и страната. Към тях трябва да прибавим представителите на църквата и културата, на първо място патриарсите Дамян, Герман-Гаврил, Николай, Филип и Давид, епископи, свещеници… В огромната си част тези личности показват забележителни качества и морална устойчивост – свидетелство за зрелостта и патриотизма на тогавашния български политически и духовен елит.

В трудните времена на българо-византийски двубой представителите на болярство изпъкват много по-релефно в сравнение с известното ни за тях преди 971 г. Както основателно отбелязва Г. Николов, българската аристокрация по места разполага с по-голяма самостоятелност и реална власт, което се дължи не само на естествения ход на социалните процеси, но и на динамичната военнополитическа обстановка. Силните позиции и функции на централната власт обаче като цяло са съхранени, особено при такава силна личност като Самуил.

Водещата духовна институции във времето на „Българската епопея“ е патриаршията, чийто център от началото на ХІ в. е Охрид, но нейният Свети синод често е заседавал в Самуиловата църква „Св. Ахил“ в Преспа. През 1018 г. Василий II понижава статута на патриаршията в автокефеална архиепископия, но не я ликвидира. До самия край на своето съществуване през 1767 г., цели осем века, Охрид пази паметта за своя патриаршески ранг, а архиепископите се подписват като духовни водачи „на цяла България“. След 971 г. патриарх Дамян не се примирява със сторените от християнска Византия злини и търси убежище в Средец, като застава на страната на Комитопулите. Негов приемник е Герман Гаврил, при когото седалището на църквата е местено последователно във Воден, Мъглен, Преспа и най-накрая в Охрид. Както допуска Т. Моллов, през 992 г. този патриарх заедно със Самуил пренася мощите на св. Иван Рилски в Средец. Следват Николай и Филип, а последният патриарх при свободното Българско царство царство е Давид. Негов наследник, но вече като архиепископ, е Йоан Дебърски. След гибелта на Първото българско царство (1018) Охридската архиепископия води самостоятелен живот, но тя не е „нова“ църква, нито е пряко продължение на древната „Първа Юстиниана“, както често твърдят нейните архиереи, а е продължение на църковната власт от Велики Преслав и Дръстър, на завещаната от Борис-Михаил, Симеон Велики и учениците на светите братя Кирил и Методий духовна и културна традиция.

Следвайки политиката на своите предци от Велики Преслав, цар Самуил отдава важно значение на християнската вяра и култура. Той строи църкви в Преспа, Охрид, вероятно и в други градове, като в духа на епохата събира мощи на светци и древни реликви, пример за което е и почти приказната история за Владимировия кръст. Сръбски изследователи свързат средновековната църква в Прокупле в Поморавието (днес в Сърбия), където са се пазели мощи на св. Прокопий, отново с цар Самуил. Както стана дума, манастирът „Св. Георги Бързи“ в Скопие е построен от цар Роман. С „века на Самуил“ могат хипотетично да бъдат свързани някои от старите църкви в Костур, по-ранният храм на средновековния манастир „Св. Георги“ при Старо Нагоричане, Кумановско (отнасян обикновено към ХI в. и „приписван“ на византийския император Роман IV Диоген), който е възстановен и основно преустроен от сръбския крал Стефан Милутин през 1313 г.), и т.н. Средновековни паметници, включително в далечните отвъддунавски земи,се свързват със същата епоха, какъвто е примерът с манастира „Св. Йоан Кръстител“ в „Морисена– Чанад“. Без съмнение в епохата на Самуил работят строители и зографи, чиито имена остават неизвестни, а и точната идентификация и датиране на паметниците най-често са трудна и дори невъзможна задача. И все пак, както отбелязва Ив. Божилов, създадените във Велики Преслав „принципи, норми и постижения на българската религиозна архитектура, на българската живопис, намерили приложение и развитие преди всичко в западните предели на страната по времето на цар Самуил“.

„Векът на цар Самуил“ тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

70503794_10157083932103751_6299025549146718208_o

Йордан Славейков: „Последна стъпка“ е донкихотовско усилие към стремежа за любов

Подобна семейна история е трудно да се открие в литературата ни Новото издание на романа …