Лира Литературно-рекламна Агенция
Общество и култура
Подробният анализ на обществените и културните процеси е извън замисъла на тази научно-популярна книга, но ще си позволим да маркираме най-важното и по-малко известното.
Като структура българското общество при Самуил и неговите приемници не се отличава от онова, което е характерно за страната преди византийската окупация през 971 г. В периода 971–1018 г. Българското царство съхранява институциите и политическия модел, изграден от владетелите в Плиска и Велики Преслав. По тази причина определения от рода на „Западна българска“, „Самуилова“, още по-малко пък „южнославянска“ или „македонска“ държава са не само неточни, но и абсолютно неверни. Начело на държавата е владетелят, който носи титлата „цар и самодържец на българите“ или „самодържавен цар“, наследена от царете Симеон и Петър, призната от Византия с договора от 927 г. Според Йоан Скилица и Михаил Псел при българите, за разлика от Византия, права върху престола имат единствено представителите на „царския род“.
Втори в държавата е кавханът. Йоан Скилица го определя като висшия сановник, който управлява „заедно с владетеля“ така, както е било по време на Крум, Омуртаг, Борис, Симеон, Петър, изобщо отпреди 971 г. Кавхан Дометиан командва значителни военни сили, а пленяването му през лятото на 1015 г. води до бързото сваляне на цар Гаврил Радомир. Дори и по време на византийското владичество срещаме видната фигура на Георги Войтех – бидейки от „рода на кавханите“, той е своеобразен лидер на българското болярство и инициатор на въстанието през 1072 г. Силна остава ролята на „топарха на вътрешните крепости“ – така образно е представена службата на ичиргу-боила („чръгобиля“), какъвто е бил Богдан. Запазват се и други висши звания и служби, каквито знаем от Плиска и Велики Преслав. Най-важните решения, както е било още през VII – IX в., се вземат на свикан от владетеля „Народен събор“, в който участват представителите на болярството и църквата. Тази традиция се запазва при въстанията на Петър Делян и Георги Войтех.
Сред най-близките сподвижници на цар Самуил и неговите наследници срещаме видни личности от средите на българското болярство, заемали ръководни постове в управлението на държавата и нейната армия. Към този „висш ешелон“ може да причислим Дометиан и Богдан, военачалници и областни управители от ранга на Ивац (вероятно родственик на царската фамилия), верния Николица, Несторица (предводител на войските срещу Солун през 1014 г.), Кракра (управител на Средец и Перник), Драгомъж (на Струмица), Драгшан (на Воден), Илица (на Мъглен), Сермон (на Срем), Охтум (на Видин и отвъддунавски земи), Елемаг (на Белград/Берат), Гавра (управител нейде в Албания), Димитър Полемарх („воевода“, изпращан от цар Самуил с конкретни военни експедиции), Димитър Тихон (също военачалник), Матеица (виден болярин, тъст на Богдан), Добромир Млади (командир на „първия царски отряд“) и др. Поради откъслечните данни, с които разполагаме днес, е ясно, че тези двайсетина видни българи, чиито имена са достигнали до нас, са част от много по-големия държавен апарат и военно командване. Предвид и военноадминистративното устройство на Българското царство и неговата обширната територия става въпрос за десетки личности в столицата и страната. Към тях трябва да прибавим представителите на църквата и културата, на първо място патриарсите Дамян, Герман-Гаврил, Николай, Филип и Давид, епископи, свещеници… В огромната си част тези личности показват забележителни качества и морална устойчивост – свидетелство за зрелостта и патриотизма на тогавашния български политически и духовен елит.
В трудните времена на българо-византийски двубой представителите на болярство изпъкват много по-релефно в сравнение с известното ни за тях преди 971 г. Както основателно отбелязва Г. Николов, българската аристокрация по места разполага с по-голяма самостоятелност и реална власт, което се дължи не само на естествения ход на социалните процеси, но и на динамичната военнополитическа обстановка. Силните позиции и функции на централната власт обаче като цяло са съхранени, особено при такава силна личност като Самуил.
Водещата духовна институции във времето на „Българската епопея“ е патриаршията, чийто център от началото на ХІ в. е Охрид, но нейният Свети синод често е заседавал в Самуиловата църква „Св. Ахил“ в Преспа. През 1018 г. Василий II понижава статута на патриаршията в автокефеална архиепископия, но не я ликвидира. До самия край на своето съществуване през 1767 г., цели осем века, Охрид пази паметта за своя патриаршески ранг, а архиепископите се подписват като духовни водачи „на цяла България“. След 971 г. патриарх Дамян не се примирява със сторените от християнска Византия злини и търси убежище в Средец, като застава на страната на Комитопулите. Негов приемник е Герман Гаврил, при когото седалището на църквата е местено последователно във Воден, Мъглен, Преспа и най-накрая в Охрид. Както допуска Т. Моллов, през 992 г. този патриарх заедно със Самуил пренася мощите на св. Иван Рилски в Средец. Следват Николай и Филип, а последният патриарх при свободното Българско царство царство е Давид. Негов наследник, но вече като архиепископ, е Йоан Дебърски. След гибелта на Първото българско царство (1018) Охридската архиепископия води самостоятелен живот, но тя не е „нова“ църква, нито е пряко продължение на древната „Първа Юстиниана“, както често твърдят нейните архиереи, а е продължение на църковната власт от Велики Преслав и Дръстър, на завещаната от Борис-Михаил, Симеон Велики и учениците на светите братя Кирил и Методий духовна и културна традиция.
Следвайки политиката на своите предци от Велики Преслав, цар Самуил отдава важно значение на християнската вяра и култура. Той строи църкви в Преспа, Охрид, вероятно и в други градове, като в духа на епохата събира мощи на светци и древни реликви, пример за което е и почти приказната история за Владимировия кръст. Сръбски изследователи свързат средновековната църква в Прокупле в Поморавието (днес в Сърбия), където са се пазели мощи на св. Прокопий, отново с цар Самуил. Както стана дума, манастирът „Св. Георги Бързи“ в Скопие е построен от цар Роман. С „века на Самуил“ могат хипотетично да бъдат свързани някои от старите църкви в Костур, по-ранният храм на средновековния манастир „Св. Георги“ при Старо Нагоричане, Кумановско (отнасян обикновено към ХI в. и „приписван“ на византийския император Роман IV Диоген), който е възстановен и основно преустроен от сръбския крал Стефан Милутин през 1313 г.), и т.н. Средновековни паметници, включително в далечните отвъддунавски земи,се свързват със същата епоха, какъвто е примерът с манастира „Св. Йоан Кръстител“ в „Морисена– Чанад“. Без съмнение в епохата на Самуил работят строители и зографи, чиито имена остават неизвестни, а и точната идентификация и датиране на паметниците най-често са трудна и дори невъзможна задача. И все пак, както отбелязва Ив. Божилов, създадените във Велики Преслав „принципи, норми и постижения на българската религиозна архитектура, на българската живопис, намерили приложение и развитие преди всичко в западните предели на страната по времето на цар Самуил“.
„Векът на цар Самуил“ тук
