Начало / Любопитно / „Преди да заспя“ от Стивън Уотсън (анотация и откъс)

„Преди да заспя“ от Стивън Уотсън (анотация и откъс)

АНОТАЦИЯ

Феноменалният дебют на Стивън Уотсън от 3 години е в Топ 100 на най-успешните книги. Продаден е в 43 страни. Носител на 4 международни награди за най-добър трилър през 2011 г. Филмът по романа е с участието на Никол Кидман, Колин Фърт и Марк Стронг.

Как може да живее човек, ако губи спомените си, щом заспи? Ако сутрин не помни миналото си и хората, които обича? Ако трябва да се запознава със собствения си живот отново и отново, ден след ден? Кристин Лукас е сполетяна от такава съдба след инцидент, който я лишава от дългосрочна памет. При всяко събуждане тя е със съзнанието, че е на двайсет години, и се плаши от мъжа в леглото си. „Аз съм Бен, твоят съпруг – казва той. – Женени сме от години.” Окуражена от един психиатър, за когото Бен не подозира, Кристин започва да си води дневник. Но с всеки изминал ден, описан в него, нещата й изглеждат все по-странни. А от един момент нататък и страшни, защото на първа страница тя е добавила: „Не се доверявай на Бен.”

Добре дошли в живота на Кристин. Нейната история е история за изневярата, за цената на мимолетните увлечения и преди всичко за онази любов, която може да се изличи от паметта, но не и от сърцето.

ОТКЪС

ПЪРВА ЧАСТ

Днес

Тази спалня не ми е позната. Чужда ми е. Нямам представа как съм се озовала в нея, нито къде съм. Не знам как ще се прибера у дома.

Прекарала съм нощта тук. Събуди ме женски глас – отначало помислих, че жената е до мен на леглото, но после осъзнах, че чете новините по радиото. Записука аларма на будилник и когато отворих очи, разбрах, че се намирам в стая, която виждам за пръв път.

Очите ми привикват с полумрака и аз се оглеждам. На вратата на гардероба виси халат – дамски е, но като за много по-възрастна от мен жена. Изпънат по ръбовете тъмен панталон е преметнат на облегалката на стола пред тоалетката. Не виждам почти нищо друго. Будилникът изглежда доста сложен, но намирам копчето, което, предполагам, ще го накара да млъкне. Получава се.

В този момент чувам зад гърба си прохъркване и установявам, че не съм сама. Обръщам се. Пред очите ми – голо рамо и тъмна прошарена коса . Мъж. Лявата му ръка е върху завивката, на безименния пръст има златна халка. Без малко да изпискам, но се сдържам. И стигам до заключението: Значи не само е стар, побеляващ, но и женен. Преспала съм с женен мъж, и то в дома му, в семейното легло. Изпъвам гръб, за да си събера ума. Как не ме е срам .

Къде ли е съпругата? Има ли опасност да ме спипа?

Представям си я в другия край на стаята – крещи, нарича ме „мръсница“. Същинска Медуза с гърчещи се змии вместо коси. Как ще се защитя, ако тя наистина се появи?

Мъжът в леглото до мен не изглежда притеснен. Обърнал ми е гръб и отново захърква.

Лежа неподвижно. Обикновено помня как се озовавам в подобни ситуации, но не и днес. Сигурно е имало купон. Или запивка в някой бар. Трябва здравата да съм се натряскала. Няма как иначе, щом нищо не помня. Безпаметно пияна съм се помъкнала с този мъж – с халка на ръката и косми по гърба.

Отмятам завивката възможно най-леко и сядам в края на леглото. Първо трябва да се изпишкам. Не смея да обуя пантофите, които стъпалата ми напипват – в края на краищата едно е да изчукаш съпруга, но е недопустимо да обуеш пантофите на съпругата, – и тръгвам боса. Голотата ми ме стряска, страх ме е да не отворя погрешната врата, да не налетя на някого, на синчето тийнейджър на-пример. Отдъхвам си, когато зървам, че вратата на банята е открехната, влизам и се заключвам.

Сядам на тоалетната чиния, изпишквам се и пускам водата, после се обръщам, за да си измия ръцете. Посягам към сапуна, но нещо не е наред. Отначало не знам какво точно, но после очите ми го подсказват. Ръката, която държи сапуна, не прилича на моята. Кожата е сбръчкана, пръстите – дебели. По ноктите няма лак, изгризани са до живеца и… Също като мъжа в леглото и аз нося тънка златна халка.

Вторачвам се, после раздвижвам пръсти. Пръстите, обхванали сапуна, също се раздвижват. Ахвам и сапунът пада в мивката. Вдигам очи към огледалото.

Лицето насреща не е моето. Косата е сплескана, направо е залепнала за черепа и всъщност е много по-къса, отколкото я нося; кожата на бузите и под брадичката е отпусната, устните са тънки и увиснали в ъгълчетата. Още малко и ще надам вик, безмълвното стенание ще се превърне в писък, ако отворя уста, но ето че забелязвам очите. Бръчките ясно личат, но въпреки всичко това са си моите очи. Жената в огледалото – това съм аз, но с двайсет години по-възрастна. С двайсет и пет. Дори повече.

Не е възможно. Започвам да треперя и се хващам за мивката. Нов писък се надига в гърдите ми и този път прераства в задавен стон. Отстъпвам крачка назад и тогава ги виждам. Снимки. Наслагани на стената пред мен, върху самото огледало. До тях има жълти залепващи се листчета, надписани с флумастер, с подвити от влагата краища.

Избирам едно напосоки. Кристин , пише на него и стрелката сочи моя снимка – в непознатия ми остарял вид, – на която седя до някакъв мъж на пейка край река. И двамата се усмихваме срещу обектива, държим се за ръце. Той е хубав, привлекателен е и когато се вглеждам по-внимателно, откривам, че е същият, с когото съм преспала тази нощ, онзи, когото оставих в леглото. Отдолу пише Бен и малко по-встрани: твоят съпруг .

Рязко си поемам дъх и грабвам снимката. Не, мисля си. Не! Не може да бъде… Набързо разглеждам другите снимки. На всичките виждам себе си. И него. На една съм с отвратителна рокля и разопаковам подарък, на друга двамата сме облечени в непромокаеми якета, зад нас се плиска водопад, а в краката ни души малко куче. До тази има друга снимка, на която седя до него, отпивам портокалов сок от висока чаша и съм облечена в халата, който видях метнат на вратата на гардероба.

Отново отстъпвам и опирам гръб на студените плочки. В този момент ме осенява проблясък, нещо като спомен. Мъгляв, неуловим, той изпърхва нанякъде, щом се опитвам да го уловя на фокус, като шепа пепел, подхваната от вятъра, и ето че проумявам: в живота ми има тогава, преди, макар че не знам преди какво, а има и сега, но нищо помежду им, само дълга безмълвна празнота, която ме е довела тук, в този вид, при него, в тази къща.

Връщам се в спалнята. Все още стискам снимката – онази, на която съм с мъжа, до когото се събудих, – но я държа на разстояние.

–  Какво става? – питам.

Всъщност изплаквам въпроса и по лицето ми потичат сълзи. Мъжът седи на леглото, очите му са полуотворени.

–  Кой си ти?

–  Съпругът ти – казва той. Изражението му е сънливо, но няма и следа от раздразнение. Не поглежда голото ми тяло. – Женени сме от години.

–  Какви ги говориш?

Искам да побягна, но няма къде да отида.

–  Женени от години? – повтарям. – Какво значи това?

Той се изправя.

–  Вземи.

Подава ми халата и изчаква, докато го облека. Той е по

торбесто долнище на пижама и бял потник. Напомня ми на баща ми.

–  Оженихме се през осемдесет и пета – казва той. – Преди двайсет и две години. Ти…

–  Какво? – прекъсвам го. Усещам как кръвта се дръп-ва от лицето ми, стаята започва да се върти. Някъде в къщата трака часовник, блъска като чук. – Но…

Той прави крачка към мен.

–  Как…

–  Кристин, ти си на четирийсет и седем – кротко казва той.

Поглеждам го – един непознат, който ми се усмихва тъжно. Не искам да му повярвам, не искам дори да слу-шам какво ми говори, но той продължава:

–  Претърпя злополука. Много тежка злополука. Главата ти пострада. Изпитваш трудности да си спомниш разни неща.

–  Кои неща? – питам аз, в смисъл: не говориш за последните двайсет и пет години, нали. – Кои неща? – повтарям въпроса.

Той отново пристъпва към мен – предпазливо, все едно съм уплашено животно.

–  Всички – отвръща. – Понякога откакто си била на двайсет до сега. Друг път и от по-рано.

Главата ми бръмчи, обърква ме този вихър от дати игодини. Не искам да питам, но знам, че трябва.

–  Кога… кога съм претърпяла злополуката?

Той ме поглежда със смесица от съчувствие и страх.

–  Беше на двайсет и девет…

Затварям очи. Съзнанието ми е готово да отхвърли твърдението, но като че ли някъде дълбоко в себе си знам, че е истина. Чувам, че отново започвам да хлипам. И тогава този мъж, този  Бен, идва при мен и протяга ръце.

Усещам близостта му. Не помръдвам, когато докосва талията ми, не се съпротивлявам, когато ме притегля към себе си и ме прегръща. Полюшваме се леко, без да се пускаме, и това движение ми е някак познато. И ме кара да се чувствам по-добре.

Мълчим минута-две, после той проговаря:

–  Обичам те, Кристин.

Знам, че от мен се очаква да отвърна със същите думи, но не ги изричам. Как мога да го обичам? За мен той е чужд човек. Нищо не разбирам. Искам да науча толкова много неща. Как съм се озовала тук, как изобщо успявам да оцелявам. Само че не знам как да попитам.

–  Страх ме е – казвам накрая.

–  Знам – отвръща той. – Знам. Но не се тревожи, Крис. Аз ще се грижа за теб. Винаги ще бъда до теб. Нищо лошо няма да ти се случи. Повярвай ми.

Предлага да ми покаже къщата. Чувствам се по-спокойна. Обула съм панталон и стара тениска, които той ми даде, за да не стоя по халат. Излизаме на площадката.

–  Вече видя банята – казва той и отваря съседната вра-та. – Това е кабинетът.

Надниквам.

Бюро със стъклен плот, а отгоре – компютър, предполагам, макар че ме досмешава колко малък изглежда, като играчка. Отстрани има металносив шкаф за документи, над него виси календар. Спретнато и подредено.

–  Работя тук понякога – казва той и полека затваря вратата.

Прекосяваме площадката и той отваря друга врата. Легло, тоалетка, пак гардероби. Почти същата като стаята, в която се събудих.

–  Случва се и тук да преспиш – продължава той, – но обикновено предпочиташ да не си сама, когато се събудиш. Изпадаш в паника, ако не успееш да се сетиш къде се намираш.

Кимвам. Чувствам се като на оглед, все едно ме развеждат из жилище, което мога да наема. Сякаш съм евентуална съквартирантка.

–  Да слезем на долния етаж.

Тръгвам след него. Той ми показва дневна – кафяво канапе и фотьойли със сходна тапицерия, плосък екран на стената, за който ми обяснява, че е телевизор, – трапезария и кухня. Напълно непозната обстановка. Нищо не изпитвам дори когато виждам снимка на двама ни в рамка върху една полица.

–  Отзад има градина – казва той и аз поглеждам през остъклената врата на кухнята. Тъкмо се развиделява, нощното небе добива мастилен оттенък и успявам да различа очертанията на голямо дърво и барака в дъното на малка градина, но само толкова. Хрумва ми, че дори не знам в коя част на света се намираме.

–  Къде сме? – питам.

Той застава зад мен. Виждам отраженията ни в стъклото. Аз. Моят съпруг. На средна възраст.

–  В Северен Лондон – отвръща той. – В квартала „Крауч Енд“.

Отстъпвам. На ръба съм да изпадна в паника.

–  Господи – казвам, – дори не знам къде живея, по дяволите…

Той хваща ръката ми.

–  Не се тревожи. Ще ти мине.

Обръщам се с лице към него. Изчаквам да ми каже как

точно ще ми мине, но напразно.

–  Да ти направя ли кафе?

В първия миг настръхвам, но после отвръщам:

–  Да. Ако обичаш.

Той напълва чайника.

–  Да е черно – казвам аз. – Без захар.

–  Знам – усмихва ми се той. – Препечена филийка?

Кимвам. Знае толкова много за мен – дори повече, от-колкото аз самата – и все пак чувството е като след случайна среща; закуска с непознат в неговия дом, докато се чудя колко скоро мога да се измъкна, да си отида у дома.

Но има една малка разлика. Предполага се, че това е моят дом.

–  Трябва да седна – казвам.

Той вдига очи към мен.

–  Иди да седнеш в дневната. Идвам след минутка.

Кимвам и излизам от кухнята.

*  *  *

След малко Бен отново се появява. Дава ми някаква книга.

–  Ето ти този албум.

–  Дали ще помогне?

Поемам книгата от ръката му. Подвързията е найлонова, нещо като имитация на стара кожа, но несполучлива. Изпод ръба на кориците излизат две червени шнурчета, вързани на панделка.

–  Ей сега се връщам – казва той и излиза.

Сядам на канапето. Книгата натежава в скута ми. Имам чувството, че е чужда и не е редно да любопитствам. Напомням си, че онова, което ще открия вътре, се отнася до мен. Моят съпруг я сложи в ръцете ми. Развързвам шнурчетата и отварям напосоки. Снимка: аз и Бен, но на много по-млада възраст.

Рязко затварям албума. Прокарвам ръце по подвързията, с нокът минавам по ръба на страниците. Сигурно това се повтаря всеки ден .

Не мога да си го представя. За миг изпитвам непоколебима увереност, че е допусната ужасна грешка, макар че не е възможно. Доказателството е тук – в огледалото на горния етаж, в сбръчканата кожа по ръцете, които галят затворената книга. Не съм онази, за която се мислех, когато се събудих.

А коя беше тя? – питам се. Кога съм била онази, която се събуди в чуждо легло с единствената мисъл за бягство.

Затварям очи. Изпълва ме чувството, че се нося по вода.

Има опасност да потъна.

Трябва да се хвана за нещо. Затварям очи и се опитвамда се фокусирам върху нещо, каквото и да е, само да е стабилно. Нищо не откривам.  Толкова много години от живота ми, мисля си.  Изгубени са.

Поемам си дълбоко дъх. Албумът ще ми каже коя съм, но нямам желание да го отворя. Още не. Искам да си поседя и миналото да е празнота. Увиснала в безтегловност, еднакво дистанцирана от вероятностите  и фактите.

Страхувам се да открия миналото си. Постиженията,провалите, неосъществените мечти.

Бен се връща и слага пред мен поднос. Препечени филийки, две чаши кафе, каничка мляко.

–  Добре ли си? – пита ме.

Кимам.

Той сяда до мен. Избръснал се е, облякъл е панталон и риза, носи вратовръзка. Сега вече не прилича на баща ми. По-скоро на служител, който работи в някоя банка или офис. Не изглежда зле, минава ми през ума, после пропъждам мисълта.

–  Всеки ден ли е така?

Той слага филийка върху една чиния, маже я с масло.

–  Почти – казва той. – Искаш ли?

Поклащам глава и той отхапва.

–  Докато си будна, успяваш да натрупаш някаква информация, но вечер заспиваш и после почти всичко е като изтрито. Кафето харесва ли ти?

Кимам и той взема албума от ръцете ми.

–  Като тетрадка с изрезки е – обяснява и я отваря. – Преди няколко години стана пожар, тъй че много неща изгоряха, също и повечето от старите снимки, но тук има някои запазени. – Той сочи първата страница. – Това е дипломата ти. А на тази снимка си в деня на дипломирането си.

Поглеждам накъдето ми сочи. На хартията съм усмихната, примижала срещу слънцето; нося черна роба и черна шапка с пискюл. Мъжът до мен е в костюм и с вратовръзка; прегърнал ме е през рамо.

–  Това ти ли си? – питам.

–  Да – усмихва се той. – Ти ме изпревари, аз още учех. Химия.

Вдигам очи и го поглеждам. Снимката е малко размазана, но все пак не е трудно да се види как с годините мъжът от снимката се е превърнал в този, който седи до мен.

–  Кога се оженихме? – питам.

Той се обръща с лице към мен и хваща ръката ми. Изненадва ме грубата му кожа – предполагам, заради очакването да усетя мекотата на младостта.

–  В годината, след като защити докторска степен. Ходихме няколко години, но ти… всъщност и двамата бяхме решили да изчакаме, докато приключим с ученето.

Прозвуча логично и в същото време необичайно разумно за мен. Дали изобщо съм искала точно за него да се омъжа?

Все едно разгадал мислите ми, той казва:

–  Бяхме много влюбени. – И добавя: – И до днес е така.

Нищо смислено не ми идва наум. Той отпива от кафето си, после отново поглежда албума. Обръща още няколко страници.

–  На няколко пъти сменя работата си, след като завърши. Като че ли не беше наясно с какво точно искаш да се занимаваш. Аз стигнах само до бакалавър и изкарах курсове за преподавател. Първите няколко години беше трудно, но после ме повишиха и… ето ни тук.

Оглеждам дневната. Добре е подредена, удобна е. Но ѝ липсва облик – нещо, което е типично за средната класа. Горски пейзаж в рамка виси на стената над камината, порцеланови фигурки се мъдрят до часовника на полицата. Дали имам участие в подбора на тези вещи?

–  Преподавам в една гимназия наблизо – продължава Бен. – Вече съм завеждащ катедра. – Казва го без никаква гордост.

–  А аз? – питам. Що за въпрос всъщност, известен ми е единственият възможен отговор.

Той стиска ръката ми.

–  Наложи се да спреш след злополуката. Сега не работиш. – Сигурно е усетил разочарованието ми, затова добавя: – Впрочем не е и нужно. Все още получаваш обезщетение. Справяме се. Нищо не ни липсва.

Затварям очи, притискам с ръка челото си. Твърде много ми е дошло и в един миг ми се приисква да замълчи. Засега не мога да възприема повече и ако продължи да ме засипва с информация, ще експлодирам.

„Тогава какво правя по цял ден?“ Това искам да попитам, но от страх какъв отговор ще последва премълчавам въпроса.

Той дояжда филията и отнася таблата в кухнята. Когато се появява отново, вече си е облякъл палто.

–  Трябва да тръгвам на работа.

Усещам как се напрягам.

–  Не се тревожи – успокоява ме той. – Ще се справиш. Ще ти звънна, обещавам. Просто не забравяй, че днешният ден е като всеки друг. Няма страшно.

–  Да, но…

–  Трябва да вървя. Съжалявам. Преди да тръгна, ще ти покажа някои неща, които може да ти потрябват, докато ме няма.

В кухнята ми посочва кое в кой шкаф стои, останало ядене в хладилника, което мога да хапна на обяд, дъската за писане, закована на стената, и черния маркер до нея, вързан на конец.

–  Понякога тук ти оставям бележки. – Виждам, че е написал  ПЕТЪК с равни главни букви, а отдолу –  Пране? Разходка? (Вземи си телефона!) Телевизия?  Под думата Обяд е отбелязал, че в хладилника има останала сьомга, и е добавил Салата? . Накрая е написал, че ще се прибере най-късно до шест.

–  Имаш и календар-бележник – казва той. – В чантата ти е. На последната страница са вписани важни телефонни номера, както и адресът, в случай че се загубиш. Имаш и мобилен телефон…

–  Какво? – питам стреснато.

–  Телефон без кабел – обяснява той. – Навсякъде можеш да го използваш. Навън, където искаш. Стои в чантата ти. Пак провери, ако тръгнеш да излизаш.

–  Ще проверя – обещавам.

–  Добре тогава.

Той взема оставената до вратата протрита кожена чанта с дълга дръжка.

–  Е, аз тръгвам.

–  Окей – отвръщам.

Не знам какво друго да кажа. Чувствам се като дете, което са спрели от училище и то си стои само у дома, докато родителите са на работа. „Не пипай нищо. Не прави пакости. – Представям си как ми казва: – Не забравяй да си вземеш лекарството.“

Той прави крачка назад, към мен. Целува ме по бузата. Не го отблъсквам, но и не го целувам. Сякаш се кани да отвори вратата, но пак се обръща.

–  А! – възкликва и ме поглежда. – Без малко да забра-вя. – Гласът му звучи странно напрегнат, въодушевлението е повече от фалшиво. Твърде много се старае да прозвучи естествено, очевидно от доста време се е готвил за тази реплика. Накрая излиза, че не е чак толкова страшно, колкото съм се опасявала.

–  Довечера заминаваме. Само за уикенда. Имаме годишнина, така че реших да бъде нещо по-специално. Съгласна ли си?

Кимам и отвръщам:

–  Добре звучи.

Той се усмихва с видимо облекчение.

–  Приятно е да има какво да очакваш, нали?

За пореден път се обръща към вратата и я отваря.

–  Ще ти се обадя. Да проверя как си.

–  Да – казвам. – Обади се. Моля те.

–  Обичам те, Кристин. Никога не го забравяй.

Затваря вратата и аз оставам сама. По-късно сутринта седя на фотьойла. Съдовете са измити и подредени на сушилката, прането се върти в пералнята. Намерила съм си занимания.

Сега обаче ми е празно. Вярно е онова, което каза Бен.

Нищо не помня. Нищичко. Нищо в тази къща не ми е познато. Нито една снимка – от онези около огледалото или в албума пред мен – не извиква спомен кога е била заснета; нито един миг с Бен не мога да изровя – освен онези моменти, откакто се събудих сутринта. Усещам главата си напълно празна.

Затварям очи, опитвам се да се фокусирам върху нещо. Каквото и да е. Вчерашния ден. Миналата Коледа. Която и да е Коледа. Сватбата ми. Нищо не се появява.

Изправям се, обикалям къщата, влизам от стая в стая. Бавно. Нося се като призрак, оставям ръката ми да се плъзга по стените, по мебелите, но всъщност не докосвам нищо.  Как стигнах дотук?  Напрягам ума си. Поглеждам килимите, изучавам шарките, порцелановите фигурки над камината, декоративните чинии, наредени по полиците в трапезарията. Опитвам се да приема, че всичко това е мое. Само мое. Моят дом, моят съпруг, моят живот. Тези неща обаче не ми принадлежат. Те не са част от мен. В спалнята отварям гардероба и виждам нечии подредени дрехи; те висят в спретнати редици, като празни обвивки на някаква жена, която никога не съм познавала. Обикалям нейната къща, използвала съм нейния шампоан и душ гел, захвърлила съм нейния халат, обула съм нейните чехли. За мен тя е невидима, призрачно присъствие, дистанцирано и недосегаемо. Сутринта с някакво чувство на вина посегнах към бельото, прерових бикините, омотани в чорапогащници и отделни чорапи, все едно се страхувах, че всеки миг ще ме спипат, сдържах дъха си, когато попаднах на коприната и дантелите в дъното на чекмеджето, купени не само за да бъдат обличани, но и показвани, подредих чисто новите точно както ги бях заварила. Избрах тъмночервени бикини, към които имаше и подходящ сутиен, и ги облякох, преди да навлека дебел чорапогащник, панталон и блуза.

Вече облечена, бях седнала пред тоалетката, за да разгледам лицето си в огледалото, като този път подходих много внимателно. Проследих бръчките по челото и торбичките под очите. Усмихнах се и огледах зъбите си и гънките, които тръгваха от краищата на устата. Не пропуснах и петната по кожата, нито обезцветеното кръгче на челото ми, което приличаше на белег от някогашна рана. Намерих някакъв грим и реших да пооправя вида си. Напудрих се леко, сложих малко руж. Представих си някаква жена – майка ми, установявам сега, – която е заета със същото занимание. Полагането на „бойната окраска“. Тази сутрин, докато отнемах горния пласт червило с книжна салфетка и завинтвах четката на спиралата за мигли, словосъчетанието ми се стори напълно подходящо. Наистина се бях почувствала, сякаш се готвя за битка – или за отпор на атака. Изпраща ме на училище. Слага си грим. Опитах се да си представя някакво друго занимание, с което е заета майка ми. Каквото и да е. Никакъв образ не се появи. Виждах само пукнатина във времето и пространството, огромни бездни между едва забележими островчета от спомени, години на празнота. Сега в кухнята отварям шкафове, пликове с макарони, пакетчета с ориз с надпис „Арборио“, метални кутии с консервиран бял боб. Не откривам нищо познато в тези храни. Спомням си, че съм яла сирене върху препечена филийка, разкашкана риба полуфабрикат, сандвич с месо от консерва. Изваждам метална кутия с надпис „Нахут“ и прозрачна опаковка, която съдържа нещо странно под името „кускус“. Не знам какво представляват тези неща, нямам идея как се приготвят. В такъв случай как изобщо оцелявам като „съпруга“?

Поглеждам към дъската за писане, която Бен ми показа, преди да излезе. Придобила е мръсносив цвят – очевидно са били надрасквани и изтривани думи, били са заменяни, поправяни и след всяка е оставала бледа следа. Какво ли бих открила, ако можех да се върна назад във времето, да разгадая отделните пластове? Дали би било възможно по този начин да проникна в миналото си? Е, давам си сметка, че дори да е възможно, ще е напразно. Сигурна съм, че ще открия единствено кратки съобщения и списъци, продукти, които трябва да се набавят, задачи, които трябва да се свършат. Това ли е моят живот в действителност? До това ли се свежда моето съществуване?

Вземам флумастера и добавям бележка. Багаж за довечера? – гласи тя. Нищо знаменателно, но все пак е мое дело.

Чувам шум. Мелодия. Звъни телефон. Отварям чантата си и изпразвам съдържанието ѝ върху канапето. Портмоне, кърпички за нос, химикалки, червило. Пудра в кутийка, касова бележка за две кафета. Джобен календар-бележник, съвсем малък, с нарисувано цвете отпред, и химикалка, пъхната в улея при гръбчето.

Откривам телефона според описанието на Бен – малък, пластмасов, с клавиатура, която го уподобява на играчка. Продължава да звъни, екранът свети пулсиращо.

Натискам едно копче, надявайки се, че е правилното.

–  Ало? – казвам.

Гласът отсреща не звучи като този на Бен.

–  Здравей – отвръща той. – Кристин? Кристин Лукан ли е?

Нямам желание да отговоря. Имам чувството, че малкото извоювана солидна почва под краката ми отново е изчезнала и на нейно място са се появили плаващи пясъци.

–  Кристин? Чуваш ли ме?

Кой може да е? Кой знае къде съм и коя съм? Би могъл да е всеки. У мен се надига паника. Пръстът ми посяга към копчето, което ще сложи край на разговора.

–  Кристин? Аз съм, доктор Наш. Моля те, обади се.

Името не ми говори нищо, но все пак казвам:

–  Кой се обажда?

Тонът се променя. От облекчение ли?

–  Доктор Наш – повтаря той, после добавя: – Твоят лекар.

Моят лекар. Нов пристъп на паника.

–  Лекар?

Само че аз не съм болна, ще ми се да добавя, но не знам дали е вярно. Завива ми се свят.

–  Да – казва гласът отсреща. – Не се тревожи. Двамата работим по възстановяване на паметта ти. Няма нищо страшно.

Отбелязвам си, че използва сегашно време. Работим .

Ето още един човек, за когото нямам никакъв спомен.

–  Как точно работим? – питам.

–  Опитвам се да ти помогна, за да се подобри състоянието ти. Да открием какво точно причинява проблемите ти с паметта и дали можем да направим нещо, за да ги отстраним.

Звучи смислено, само че умът ми се отплесва в друга посока. Бен защо не спомена за този лекар сутринта, преди да излезе?

–  Как? – питам. – Какво точно правим?

–  От няколко месеца провеждаме срещи. Един-два пъти седмично.

Съзнанието ми отхвърля подобна вероятност. Втори

човек, с когото се виждам редовно, а няма и следа от каквото и да било впечатление.

Изобщо не ви познавам  – ето това ми е на езика. Всеки би могъл да ме заблуди. Премълчавам. Същото може да се каже и за мъжа, до когото се събудих тази сутрин, а излезе, че бил мой съпруг.

–  Не си спомням – казвам накрая.

Тонът се смекчава.

–  Не се притеснявай. Разбирам те.

Ако казва истината, то тогава е редно да реагира така на последната ми реплика. Той ми обяснява, че имаме уговорка за днес.

–  Днес? – Мислено се връщам към думите на Бен от сутринта, към списъка със задачи на стената в кухнята. – Но съпругът ми нищо не спомена. – Давам си сметка, че за пръв път наричам по този начин мъжа, до когото се събудих.

След кратка пауза доктор Наш проговаря отново:

–  Може би Бен не знае, че се срещаш с мен.

Отбелязвам си, че той обаче знае името на съпруга ми.

–  Това е нелепо! Как няма да знае? Щеше да ми каже!

Мъжът отсреща въздъхва.

–  Ще трябва да ми се довериш. Всичко ще ти обясня, когато се срещнем. Действително имаме напредък.

Когато се срещнем значи. Не предвиждам подобна

възможност. Мисълта да изляза, и то без Бен, без той да знае нито къде съм, нито с кого, ме изпълва с ужас.

–  Съжалявам – изричам на глас. – Не мога.

–  Кристин – настоява гласът, – важно е. Ако погледнеш в календар-бележника си, ще се увериш, че онова, което ти казвам, е истина. У теб ли е? Сигурно е в чантата ти.

Вземам бележника с цветето от канапето и съм шокирана от годината, изписана отпред със златни букви. Две хиляди и седма. Двайсет години ми се губят.

–  Да.

–  Погледни на днешната дата – насърчава ме мъжът. – Трийсети ноември. Виждаш ли отбелязана срещата ни?

Не разбирам как е възможно да е ноември – а от утре декември, – но все пак отгръщам тънките като фолио страници до днешната дата. Там е пъхнато жълто листче и на него с непознат почерк е изписано: 30 ноември – среща с доктор Наш . Отдолу стоят думите: Не казвай на Бен.

Другите дати са празни. Няма рождени дни, няма ве-черни излизания, няма празненства. Това ли представлява моят живот?

–  Добре – казвам.

Мъжът ми обяснява, че ще ме вземе, че знае къде живея и ще дойде след един час.

–  Но съпругът ми…

–  Всичко е наред. Ще се прибереш много преди да се върне от работа. Обещавам ти. Довери ми се.

Часовникът над камината звънко се обажда и аз го поглеждам. Старомоден часовник в дървена кутия с голям циферблат, на който има римски цифри. Показва единайсет и половина. До него има сребристобял ключ – сигурно за да подсеща Бен да го навива всяка вечер. Достатъчно стар е, за да прилича на антикварна рядкост, и това ме кара да се запитам как сме се сдобили с него. Може би няма история или поне не откакто е станал наш, просто сме го мярнали в някой магазин или на пазара и един от двама ни го е харесал. По всяка вероятност Бен, казвам си. Аз определено не го харесвам. Ще отида само на тази среща, и край, мисля си.  А довечера, когато Бен се прибере, ще му кажа. Не мога да си представя, че ще скрия подобно нещо от съпруга си. При положение, че изцяло разчитам на него.И все пак в гласа на доктор Наш има нещо странно познато. За разлика от този на Бен не ми е напълно чужд.

Осъзнавам, че ми е по-лесно да повярвам на него, че се познаваме, отколкото на съпруга ми.

„Имаме напредък“, това бяха неговите думи. Трябва да разбера за какъв напредък говори.

–  Добре – казвам. – Ела.

„Преди да заспя“ тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

eliott-reyna-kcT-7cirBEw-unsplash

Скролването ни пречи да прочетем над 300 книги годишно

Отделяме все повече време за смарт устройства Губим го напълно неосъзнато – сякаш изключвайки от …