Лира Литературно-рекламна Агенция
Преди да стане един от най-обичаните, издавани, плодовити и не на последно място – богати писатели, Стивън Кинг е бил учител. В навечерието на новата учебна година авторката на статии и преподавател по творческо писане Джесика Лейхи взе интервю с Краля на хоръра за опита му като писател, но най-вече като учител.
Ето какво каза Кинг за сайта theatlantic.com:
Джесика Лейхи: Пишете, че успешно сте преподавали граматика. Какво е успех, когато става дума за учител?
Стивън Кинг: Успехът е да задържиш вниманието на учениците, да задържиш концентрацията им и след това да ги накараш да разберат, че някои правила са много простички. Винаги съм започвал с това да не се фокусират върху неправилните глаголи, а просто да направят така, че глаголът и съществителното да „се разбират“. Просто го направете простичко, глупачета, като целувка.
Джесика Лейхи: Когато ме питат коя е любимата ми книга, обикновено моля да уточнят дали за четене става дума, или за преподаване. В края на „За писането“ вие публикувате един фантастичен списък от книги за четене. Но кои са вашите любими книги за преподаване и защо?
Стивън Кинг: Когато става дума за литература, най-големия късмет съм имал с гимназисти, на които преподавах поемата на Джеймс Дики “Falling”. Става дума за стюардеса, която е изсмукана извън самолета. Това е един вид метафора на самия живот – от люлката до гроба, а освен това е написана на много богат език. Винаги съм смятал, че имам успех с „Повелителят на мухите“ и разкази като “Big Blonde” (от Дороти Паркър) и “The Lottery” (от Шърли Джаксън). Макар никой не слага учебник по граматика сред любимите си книги, „Елементи на стила“ (от Уилям Стрънк и Е.Б. Уайт) е добро помагало. Децата го приемат.
Джесика Лейхи: Казвате, че хората или приемат граматическите принципи на родния си език в разговор и четене, или не. Ако е вярно, защо тогава в училище въобще се учи граматика, защо трябва да се мъчим да помним разни определения?
Стивън Кинг: Когато наричаме една част на речта по някакъв начин сваляме мистерията от нея. И така превръщаме писането в решим проблем. Винаги съм им казвал, че ако могат да сглобят макетче на кола или някаква мебел по описание, значи могат да напишат и изречение. Четенето също е ключ към това. Дете, което постоянно чува фразата „Това не ме интересува!“ постоянно докато расте, може да се научи само, ако чете и препрочита отново и отново.
Джесика Лейхи: Когато учех граматика ми бяха много досадни диаграмите на изреченията. Вие ползвате ли ги?
Стивън Кинг: Да, винаги съм казвал, че това е забавление. Като да решаваш кръстословица или да редиш пъзел. Винаги съм го правил заради играта.
Джесика Лейхи: В „Елементи на стила“ авторите наблягат на инструкцията за избягване на излишните думи. Вие пишете томове, но писането ви остава конкретно и изчистено. Как решавате кои думи са излишни и кои нужни на разказа?
Стивън Кинг: Въпрос на това, което чуваш в главата си. Но първият път никога не е вярното. Така че трябва да го пренапишеш. Моето правило е, че кратък разказ от 3000 думи трябва да бъде пренаписан до 2500. Не е общовалидно, но в повечето случаи е.
Джесика Лейхи: Как могат учителите по писане да помогнат на студентите си да разпознаят кои думи се изискват в собственото им писане?
Стивън Кинг: Като винаги пита ученика: „Какво точно искаш да кажеш?“. Всяко изречение, което отговаря на този въпрос е част от есето или разказа. Всяко изречение, което не е – трябва да бъде задраскано. Не мисля, че думите са всичко. Според мен са изреченията. Свикнал съм да давам избор на моите студенти – да напишат 400 думи на тема „Майка ми е чудовище“ или „Майка ми е страхотна“. И всяко изречение трябва да е за избора им на темата. Тогава трябва да оставиш баща си и малкия си брат извън текста.
Джесика Лейхи: В „За писането“ идентифицирате няколко фрази, които трябва да бъдат изключени от всеки речник на писателя, като „По това време“, „В края на деня“. Други такива можете ли да посочите. Моята, например, е „инцидентно“.
Стивън Кинг: „Някои хора казват“, „много хора вярват“ или „консенсусът е“… Има голям набор от мързеливи фрази, от които ми се приисква да ритна някого.
Джесика Лейхи: Казвате, че „е невъзможно да направите лошият писател компетентен“. Тогава как преподавателите по писане трябва да процедират с по-малко талантливите си студенти?
Стивън Кинг: Като се запитат дали всъщност те не искат да постигнат минимума в живота, като например попълването на апликация за работа и се концентрираме върху това. Понякога преподаването може да бъде също толкова просто, като писането. Упражнение, инструкции, как се стига от точка „А“ до точка „Б“ – те сами развързват възела. Или поне започват да го правят. Понякога може да е много смешно.
Джесика Лейхи: Великите писатели понякога са между майсторството в граматиката и внимателното избягване на правилата. Според вас кога студентите са готови? Кога учителят оставя своята червена химикалка?
Стивън Кинг: Мисля, че когато си сигурен, какво искат и могат да направят. Ако могат да дадат задоволителен отговор на въпроса: „Защо го написа по този начин?“, значи всичко е ОК.
Джесика Лейхи: Учениците често правят всичко, за да направят учителя доволен и се страхуват да поемат инициатива, за да не допуснат грешка. Често това ги парализира. Как учителят трябва да окуражи децата да пишат без страх?
Стивън Кинг: В клас това е много, много трудно. Безстрашието често идва, когато детето пише само и никога – когато пише за оценка (освен при онези наистина самоуверени ученици). Най-добрият начин, най-вероятно единственият, е да кажат на ученика, че истината е най-важното нещо, по-важна от граматиката.
Джесика Лейхи: Разбира се, когато вече има нещо на листа, вече са готови да отворят вратата и да поканят света да го прочете. Как се справяхте с редакторския процес в ранния етап на своята кариера и как обучавате сега своите студенти да приемат критиката?
Стивън Кинг: Много от тях наистина не ги е грижа. При по-чувствителните трябва да се съчетава с нежност и твърдост. Трудна работа е, особено когато работиш с тийнейджъри. Дали съм разплаквал ученици? Да. Това е просто стъпка, за да направиш следващата стъпка.
Джесика Лейхи: Предупреждавате писателите да гледат леко на белия лист. Могат ли учителите да окуражат децата да погледнат на белия лист с ентусиазъм?
Стивън Кинг: При мен най-добре се получава, когато говоря за собствения си ентусиазъм. Спомням си, когато преподавах „Дракула“ на второкурсници, как казвах: „Погледнете всички различни гласове в тази книга. Стокър е вентрилогист. Толкова ми харесва това!“. Не съм от учителите, които се държат в час, все едно са на сцена. Но децата отвръщат на ентусиазма. Не можеш да накараш насила някой да се забавлява, но можеш да направиш класната стая да е място на сигурност, където се случват интересни неща. Аз лично исках да имат усещането, че часът от 50 минути, всъщност е бил не повече от половин час.
Джесика Лейхи: Наричате свободните есета глупави и безсмислени, като ги смятате, че не са полезни за обучение. Какво е есето, което би било полезно?
Стивън Кинг: Опитвам се да дам насоки, които ще научат децата да бъдат специфични. Свикнах да им казвам „Виж, след това кажи“ по 5-6 пъти на ден. Освен това често ги молех да ми описват операциите, които смятат за сигурни. Помолете момиче да ви разкаже как реше косите на сестра си. Помолете момче да ви обясни някое спортно правило. Това са основни базисни точки за началото, при които студентите се научават да пишат на хартия това, което могат да разкажат на приятели. Ако поискате едно дете да пише на тема „Любимият филм“, отваряш вратата за обстоятелственост и пускаш на свобода клишетата.
Джесика Лейхи: Чета много на глас в класната стая, защото си мисля, че това е най-добрият начин студентите да научат лесно предизвикателствата на езика и риториката. Вие имате ли произведение, което ви е любимо за четене на глас?
Стивън Кинг: Обичах да чета на моите деца “August Heat,” от У. Ф. Харви. След това минахме през Вилфред Оуен. Децата ми искаха комикси като бяха малки.След това преминахме през „Хобит“, а след това – „Властелинът на пръстените“. На дълги пътешествия слушахме аудио книги. Най-добрият подход е да казваш на студентите, че споделянето на истината е най-важното нещо, много повече от граматиката.
Джесика Лейхи: Когато става дума за литература, учителите се делят на две групи – онези, които вярват, че трябва да дадат свобода на студентите да четат, каквото им харесва, като така ще могат да създадат трайна връзка с книгите. Другата група са тези, които насилват децата да четат предизвикателни текстове, за да придобият нов речник, жанрове, идеи. Вие привърженик на коя идея сте?
Стивън Кинг: Предполагам, никой не иска да отчая учениците в гимназията с ужасната идея да ги кара да четат „Моби Дик“ и „Дъблинчани“. Дори най-блестящите биха се предали. Но е хубаво да ги накарате да скочат поне малко. Те трябва да стигнат до малко по-големи. Четенето на добра проза е като да преминеш от самозадоволяване към секс.
Джесика Лейхи: Рисувате мъглива картина на учителя като професионален писател. Все още ли смятате, че преподаването като занимание на пълен работен ден, докато се опитваш да пробиеш в писането, е обречена кауза.
Стивън Кинг: Много писатели трябва да преподават, за да изкарват прехраната си. Но нямам съмнение, че преподаването не е най-доброто занимание и изстисква силите, намалява продуктивността. Трудно е. Дори, когато имаш време.
Джесика Лейхи: А ако не бяхте пробил с писането, смятате ли, че щяхте да продължите да преподавате?
Стивън Кинг: Да, но щях да взема степен за учител в началното училище. Дискутирах това със съпругата ми точно преди да пробия с „Кери“. Има проста, но тъжна истина – докато стигнат до гимназията, децата затварят съзнанията си. Искам да ги подхвана докато умовете им са все още широко-отворени. Тийнейджърите са страхотни, прекрасни, свободомислещи. Но при тях усещането е като да се опитваш да пробиеш тухлена стена с юмруци. А и са толкова заети със своите хормони, че често е трудно да привлечеш вниманието им.
Джесика Лейхи: Мислите ли, че добрите учители се раждат такива, или могат да бъдат тренирани да са такива?
Стивън Кинг: Добрите учители могат да бъдат тренирани само ако наистина искат да се учат. Някои от учителите наистина са мързеливи. Но великките учители, като Сократ, да кажем, се раждат.
Джесика Лейхи: Наричате писането занаят, а не изкуство? А преподаването какво е – занаят или изкуство?
Стовън Кинг: И двете. Най-добрите учители са артисти.
Книги от Стивън Кинг тук
