Начало / Критика / А ако някой беше дръзнал да поиска от Москва документите за убийството на Георги Марков

А ако някой беше дръзнал да поиска от Москва документите за убийството на Георги Марков

Христо ХРИСТОВ, desebg.com

 

Днес, 11 септември 2014 г., се навършват 36 години от деня, в който писателят Георги Марков издъхва в лондонската болница „Сейнт Джеймс” в резултат на отравяне на кръвта, причинено от рядко срещаната отрова рицин, която не оставя следи и е изработена в лабораторията на КГБ. Отровата е вкарана в тялото на един от най-изявените критици на комунистическата система и управлението на Тодор Живков при атака на Марков на моста „Ватерло” 4 дни по-рано от специално подготвен за операцията агент на Първо главно управление (ПГУ) на Държавна сигурност.

Онези, които са следили случая през последните 25 години, вероятно не са забравили, но за по-младите поколения българи, ще припомня, че въпреки дадените публични обещания от двама президенти – Желю Желев и Петър Стоянов, България след 1990 г. не направи необходимото за разкриване на истината за убийството му.

Следствието в лицето на следователите Богдан Карайотов и ген. Коста Богацевски достигна до заподозрян по случая агент на ПГУ под псевдонима „ПИКАДИЛИ” – италианския гражданин Франческо Гулино, вербуван и изведен от ДС в Дания, чиито уличаващи го документи прокуратурата отказа да предаде на международното разследване през 1993 г. и така то беше блокирано.

След това се смениха други следователи без никакъв резултат, за да дойде 2013 г., когато прокуратурата прекрати случая, изчаквайки формалното изтичане на абсолютната давност за разследване на убийство – 25 години (българското следствие е образувано през октомври 1990 г. и към него е включен опитът за убийство на Владимир Костов в Париж през август 1978 г.).

Истината е, че подобни политически убийства не се разрешават в резултат на намесата на съдебната власт, още повече в една страна като България, затънала в посткомунистическото блато, където задкулисното влияние на бившите комунисти изигра своята роля и върху провалянето на редица разследвания на престъпления на собствения им режим до 1989 г.

Търси се български политик

В България нито едно от демократичното избраните правителства, както и президенти след 1989 г. не са проявили нужния политически нюх, воля и висока политическа култура към паметта, такава, каквато имат уважаващите собствената си история нации.

Президентът Желю Желев се остави различни „съветници” от службите да му шепнат, че Георги Марков е бил агент на ДС (едно от гадните активни мероприятия на Държавна сигурност след промените и агентите й, пръснати в „свободните” медии) и затова много-много да не се занимава със случая.

Президентът Петър Стоянов пък се остави назначеният набързо и без никакъв опит за директор на Националната разузнавателна служба (НРС) млад „седесар” Димо Гяуров да го лъже, че в архива на службата, наследила Първо главно управление на ДС, „нямало нищо” за убийството на Георги Марков.

Същият този Гяуров, който впоследствие стана единственият кадър на СДС, назначен от президента Георги Първанов – „ГОЦЕ” на дипломатически пост (посланик в Унгария), отказа да предаде досието на агент „ПИКАДИЛИ” на председателя на Комисията по досиетата Методи Андреев, по думите на последния, за да „не се излага България”. Не на последно място ще припомня думите на Николай Колев – Босия по адрес на Димо Гяуров, който „пази архивите на ПГУ, така както не са ги пазили и генералите от ДС”.

Стоянов връчи посмъртно на писателя орден „Стара планина” – I степен, който семейството му прие, но това стана едва след като бяха публикувани неопровержими доказателства, че Георги Марков не е агент на Държавна сигурност, а нейна жертва.

Петър Стоянов, също като Желю Желев, обаче не пое отговорност и не предаде на британската страна най-важните доказателства за убийството на Георги Марков, останали в архивите на ДС, макар че през 1998 г. по време на управлението на СДС Великобритания официално продължи да пита София какво става с разследването на покушението.

Истината е в архивите

Благодарение на заведените от мен безпрецедентни съдебни дела за достъп до информация в архивите на МВР и НРС с помощта на фондация „Програма достъп до информация” и адвокатите й Александър Кашъмов и Кирил Терзийски, които спечелихме във Върховния административен съд, стана ясно, че в архивите на МВР и ПГУ са останали достатъчно много документални свидетелства, потвърждаващи ангажираността на Първо главно управление на ДС към операцията по ликвидирането на Георги Марков като персонален идеологически противник на режима и като критик на комунистическата система и лично на Тодор Живков.

В архивите бяха открити достатъчно писмени доказателства за сътрудничеството между ПГУ и КГБ по делото „СКИТНИК”, псевдонима, под който Георги Марков е разработван от Държавна сигурност. Те потвърдиха направеното през 1991 г. признание на ген. Олег  Калугин, ръководител на контраразузнаването в КГБ, че молбата за съдействие за убийството на Георги Марков е предадена на тогавашния председател на комитета Юрий Андропов от министъра на вътрешните работи на НРБ ген. Димитър Стоянов, като молба на Тодор Живков в началото на 1978 г. И КГБ в крайна сметка е помогнало на „по-малкия брат” с технически средства – бързо действаща отрова, която не оставя следи в организма и специален пневматичен уред за изстрелването й.

Разбира се, всичко за операцията на ДС и КГБ за убийството на Георги Марков би било отдавна известно, ако последният началник на ПГУ ген. Владимир Тодоров не беше унищожил или вероятно изнесъл 10-те тома от разработката срещу писателя през януари 1990 г. И то точно в деня, в който реабилитираният след оттеглянето на Живков член на Политбюро на ЦК на БКП Александър Лилов обещава на съпругата на Георги Марков да се направи необходимото за изясняване на убийството му.

Истината за убийството на Георги Марков – държавна политика

Но въпреки прочистените архиви на ДС в България в архивите на КГБ се пази истината за такива политически убийства. Трябва да се намери само български политик и българско правителство, които да поставят проблема пред руската страна на най-високо държавно равнище. Взаимоотношенията с Русия не само газ и сирене. Ако това бъде сторено изясняването на убийството ще стане държавна политика, така, както го направиха Полша, Швеция и САЩ.

За съжаление българските политици не са достигнали до такова ниво на дипломация, когато въпросът опре до историческата памет. Това се видя най-добре по отношението на българската държава след 1989 г. към заграбените от СССР български архиви след окупацията на България на 8 септември 1944 г. от Червената армия.
Архиви, които България не се сети да поиска да й бъдат върнати от Русия след разпада на Съветския съюз, така както направиха редица други европейски държави. След това Москва прие специален закон по силата, на който тези архиви, включително и българските, се водят „трофейни” (нали сме победена страна във Втората световна война, нищо, че българската армия е воювала под съветско командване в заключителната й фаза и е дала над 30 000 убити).

Държавата и политиците се активираха едва, след като бяха подсетени да защитят националните интереси чрез петиция, инициирана от фондацията на Дими Паница „Свободна и демократична България” през 2007 г. В крайна сметка Русия с неохота предаде на България не собствените й оригинални документи, а само копия, и то срещу солено заплащане.

А какво направихме ние?

И днес, в деня на убийството на Георги Марков, когато си спомняме за неговата трагична съдба, трябва да си зададем още един въпрос, който изключва отговорността на политиците:

А ние като гражданско общество какво направихме за паметта на гениалния творец, който освободи българите духовно от комунизма много преди той да е рухнал?

Какво направихме за това, че престъпленията на комунизма, включително и неговото убийство, все още не се изучават в час по история? Какво направихме, за да се изучават в час по литература неговите произведения и всяващите ужас у комунистите и техните наследници „Задочни репортажи за България”?

Какво направихме ние, за да няма все още един паметник на писателя, пред който да поднесем цветя и отдадем почит (едва миналата година се намери един български емигрант отвън океана – д-р Георги Лазаров, който на своя сметка финансира изграждането на паметник в София)?

Какво направихме, че няколко дребни души от Държавна сигурност си позволяват да продължат да цапат със словесната си помия името на Георги Марков чрез своята агентура в някои от медиите?

Защо дори приятелите на твореца – писатели и театрали, спряха да пишат и говорят за него?

Какво изобщо направихме за паметта на писателя, за да го заслужим?!

Текстът се публикува със съкращения.

Книги от Георги Марков тук

Книги от Христо Христов тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

226269_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (16 ноември – 22 ноември)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Гордост и предразсъдъци. Разум и чувства (Футляр – лимитирано издание) от Джейн …