Лира Литературно-рекламна Агенция
Калин Донков е колумнист във в. „Сега” и председател на журито на националната награда за съвременна българска проза „Хеликон”. Има публикувани около 20 книги с поезия и проза. Предлагаме ви текстът му „Голямо четене, малко четене”, публикуван в „Сега”, в който споделя огорчението си от липсата на интерес към книгите.
––––––––––––––––
В ленив предиобед от социалистическото всекидневие един писател позвъни в работната ми стая и развълнуван ми довери: „От N. ми се обадиха, че са видели книгата ми на бюрото на първия секретар на окръжния комитет на партията. Чете я.“
Не схванах заряда в тази новина. Не проникнах в сакралния смисъл. Просто не ме „хвана“. Засмях се и се отдумах: „Е, вас ви четат секретарите, нас ни чете народът.“ Така приключихме разговора. Сигурно реши, че завиждам. Ако е така, зарадвал съм го.
После тая моя приказка кой кого чете се разнесе. Сигурно той сам я беше изтървал. Прозаикът Георги Марковски ме спря на стълбичките при Младежкия театър и ме засече: „Ти наистина ли смяташ, че народът ни чете? Вярваш ли го, или се надяваш?“.
Запомних въпроса.
Да се питаш дали си прочетен, дали си разбран – това е най-многото, на което имаш право. Отговорът винаги убягва. Народът не е първи, нито някакъв друг секретар, на когото можеш да надзърнеш над рамото: какво чете? Най-високата награда – „да каже нявга народа“ – по традиция не се присъжда. Борбата е за по-дребните. И там вече е от значение какво четат секретарите и министрите. Понякога всичко зависи от един-единствен екземпляр – поднесен където трябва. При това – невинаги и не непременно прочетен. Покрай пожара от кабинетите в партийния дом бяха изнесени стотици книги с раболепни автографи. Вестниците се забавляваха с тях. Автори, които в бранша се водеха големци и корифеи, бяха се унизили с неуместни и излишни ласкателства. Те самите се разпореждаха със съдбите на хора и книги, защо го правеха тогава? Може би именно за да продължат да се разпореждат. „Прегледахте ли книгата ми, която ви изпратих?“ – чух да подвиква един такъв литератор, подтичвайки след високо партийно началство на някаква писателска конференция. Виждате ли, той дори не разчитал да я прочетат, надявал се да я „прегледат“, дори само да я разлистят. Поне до автографа…
Прочут художник ми показа книга от високопоставен поет. Луксозно издание, номериран тираж. Екземпляр номер едно. Голяма чест, каза художникът, гали егото. И се смее саркастично. Защо се смее? Защото после се разбира, че номер едно от същото издание притежават още двама известни мъже – и те, представете си, първи между избраните. Но и тримата знаят истината – „истинският“ номер едно е изпратен на самия Първи. Такава е грубата шаячна правда на социалистическата литература.
Правдата поначало е груба. Няма кадифена правда. Народът най-често избираше книги, които властта не насърчаваше. Дори усърдното „редуциране“ на тиражите на най-търсените заглавия не можеше да стопи това противоречие. Паралелно с това се преиздаваха до припадък книги, които никой не успяваше да прочете до края. Смяташе се, че от книжарниците не можеш да добиеш представа за българската литература – добрите автори ги нямаше там, свършваха за часове. Онези, които можеше по всяко време да си купиш, в голямата си част бяха слабаци. Отделно рафтовете се чупеха от номенклатура. Така в литературата парадоксално съществуваха две конюнктури – една на изтъкването и друга на четенето. Ако се сравнят литературните награди и държавните отличия с тиражите на българските автори, ще стане ясно, че народът и властта просто са чели различни книги. И може би това също бе между причините, които ги разделиха и разминаха преди четвърт век.
По прищявка на съдбата от известно време имам достъп до различни данни за продажбите на новите български книги. Смаян съм от мизерните числа срещу имената на автори, които харесвам и които виждам сред водачите на днешната художествена проза. Страхувам се, че ще ви нараня, ако ги оглася тук. Те реално съществуват, както съществуват и всевъзможните класации, не можеш ги отмени и пренебрегна. Някои от тях продават за година толкова бройки, колкото известни писатели от миналото си заделяха само за автографи. Повечето от тези книги съм прочел, отбелязал съм ги и съм участвал в номинирането им за престижна литературна награда. Като писател мога да потвърдя, че много от тях са отлична проза, а като читател ще добавя, че някои са и истинско литературно лакомство. Но народът фатално е изгубил апетит…
До вчера хората просто четяха ли, четяха, днес се залъгваме с тържествения напън „Голямото четене“.
Това, освен че ме стъписва, обяснимо ме и разстройва. Имах шанса да бъда добре прочетен писател. Познавам шумоленето на големия тираж, опашката пред книжарницата. Харесваше ми да бъда отдалечен, непознат в множеството, а книгите ми да бъдат в живота. Това бе една друга действителност, „друго измерение“, както гласи напоследък шаблонът. Днес писателят трябва да е по телевизията, под светлината на прожектора, в литературния салон, фигурант на маркетинга и пиара – а читателите се броят през зъби. Не е справедливо.
Но писателят никога не е жертва. Няма да го жалим писателя. Поначало всяка книга е изпитание. И той си го знае. А да не бъдат разбрани и днес, както във всички времена, за мнозина е снобско и престижно, сладостно дори. И освен това в литературата винаги има едно наум: онова, което настоящето отказва, може да се въздаде в друг, утрешен век. Ако някой толкова няма търпение, ако иска всичко тук и сега – повечето желания на такъв писател могат, както бе намекнато по-горе, да бъдат сбъднати и с един екземпляр, пласиран на подходящо бюро. Това не е забравено и днес. Оксиморонът „литературна кариера“ странно се възражда из кривините на демокрацията.
Но читателят? Онзи, за когото смятахме, че името му е легион! Той какво прави зад стената, която израсна между него и неговите писатели?! За него си мисля сега. Как живее той там, как се справя? Как понася раздялата, не е ли самотен, не е ли ограбен? И пазарът ли е виновен за всичко, онзи пазар, който щеше да възцари справедливост в изкуството и да отмери всекиму заслуженото? Е, да кажем, че писателят беше поставен на мястото, което заслужава. Но читателят какво заслужи и какво получи? Или не е пазарът, не е векът, а просто полумракът, който покри нашия живот, го отучи да вдишва светлина?
Свързани заглавия
Калин Донков с наградата „Пеньо Пенев”
Книги от Калин Донков тук
