Лира Литературно-рекламна Агенция
Отрано към Парнас се устремих
и в мен напираше задъхан стих,
избликваше той, див и многословен,
между задачи разни с глас съдбовен.
На таз любов изневерих, за жалост,
и дните ми отидоха нахалост,
но мерената реч във мен остана
като една недозарасла рана
на цензурата в блатото заразно.
Списания купувах аз напразно –
не струваше студентското ми левче
брътвежа на Еленков и на Левчев.
*
На грозен грак аз гръб обърнах
и слава Богу! – се завърнах
при Тютчев, Бунин, Пастернак,
във музата повярвал пак.
Но стана чудо! От Валери
аз книжка тъничка намерих
и станах винаги готов
за още мъничко Петров.
*
И понесох навред аз писателско бреме,
но не стигна ми смелост, не стигна ми време
да почукам, смирено застанал на прага,
с ръкописче в ръка, както мен се полага.
Дали може изкуството да се научи,
дали разговор истински ще се получи?
А навярно сте бил твърде много зает
да направите Шекспир по-звучен поет.
Не посмях да почукам и после заминах,
и живота ми все в заминаване мина
от печалната моя, обична Родина
към поредната дълга, горчива чужбина.
Аз навсякъде томчето вярно разнасях,
и прелиствах го често, за миг се пренасях
ту във Варна, ту в София – ден подир ден,
тъй общувах със Вас, тоест Вие със мен.
*
Но червената нишка, идейната песен
сред богатата плетка „В меката есен”
като трън от душата си вадех полека.
Аз усещах защо превъзнасят човека
със мазолеста длан, със каскет, стара дрешка –
идеал за душата ремсистка, младежка,
но каскет с пистолет е нещастие общо!
Вие сам го разбрахте – защо ли изобщо
с октомврийски лъжи за морална опора
се размахваха пушки, загиваха хора?
Помня вашата явка със нежната Надка
под палтенцето с позив за сетната схватка,
а възможно е също с парабел и взрив –
иска жертви живота ни бъден, щастлив!
Виждам как пред агент се целувате двамата,
не достигна й време да зърне измамата –
с крехко тяло притиснала сърп върху чук,
че сменила е всъщност един терор с друг.
*
С таз токсична романтика моя баща
бе в затвора лежал, но не я завеща.
От фашисти пребит, той не вярваше в бой,
и отдръпна се тихо от новия строй,
но си мислеше, знам, че идеята права
някой Сталин жесток някак все изкривява.
*
И се почна – стихът трябва вярно да служи,
за да може поета да стане заслужил –
беше всеки опръскан с червена боя,
но на хватки нечестни Петров устоя,
постепенно намираше своя посока
и укрити творби „излежаваха срока”.
Той объркваше цензора с рима игрива –
не, Валери не може да пее фалшиво!
И във всяка изстреляна звънка агитка
има хумор горчив, има вътрешна битка
между патил поет от компромиса бледен
и хлапето добро до рибаря си беден.
*
Тук минавам отново във второ лице,
нарушавам канона, но все от сърце.
Вий останахте прям, старомодно почтен,
нелегален почти след съдбовния ден –
ден на сблъсък открит със чекистката орда.
След това замълчахте и дълго и гордо
(оттогава аз имам си смешка любима –
как Петров си мълчи, както винаги в рима)
Подкрепете, бойци! Но не би… а боли.
Помогнете, творци! Но не би… та нали
„едничкото нещо, което желая,
е ръка на приятел със шпага накрая”.
*
Ала ровене дълго във случки различни,
обяснения разни, уж все исторични,
не повдигат воала над вечната тайна
на вълшебното слово – поезия трайна.
Те не казват защо вече толкоз лета
носталгично „Juvenes dum sumus” чета
и сърцето защо просто иска да спре
щом прошепна със Вас „Сбогом, мое море”!
*
Време строго със ситното сито отсява
непреходни творби от словесната плява,
не приема превзетости, писани, значи –
ще цитирам отново – по втория начин.
Стига срички броихме, без класика, моля!
И метафори болни се гърчат на воля,
но разкъсано мислене, знаеме ние,
се намира в “Съвременник” и при шизофрения.
И остава на нас да играем играта
по програмата стара – според правилата.
(Чак сега осъзнах – в тази ода навред
рими „мъжки” и „женски” се случват без ред.)
*
Ето, Пушкин и Моцарт със строгите норми
си остават все нови във вечните форми
и за себе си знам, че Валери Петров
ще остане класик, тоест винаги нов.
*
Вече трябва да спра, но все още горя
и е време сега да Ви благодаря
за сумтящия пес, за крайморски път зноен,
за кварталното кино, за мирис упоен
на прашец върху стар приключенски роман,
в тоз вовеки веков индиански таван.
Пак прелиствам наслуки – забравено, ето! –
срещу мене се втурва искрящо морето,
тъне Витоша в сняг, който просто ще пипна,
а от „Взето на смях”… пак от смях ще пресипна.
Бавно вдишвам аз българска есен чудесна
и съм тъй развълнуван, че искам да плесна
със криле и свободен, обратно да литна
със усмивка печална, с душа любопитна,
към онези градинки и пейки във мрака
гдето вече отдавна мен никой не чака.
*
И препускат в галоп мускетарите!
Няма как, няма как да са стари те
и не ще да е никога жалка
тази Ваша „ръка със писалка”.
Тя уж весело, леко скрибуца,
ала гърлото свива на буца.
*
За финала ми трябва най-мъжката рима,
но прашинка една във окото ми има –
тя пречупва лъчите, размазва пейзажа
и със жален фалцет щях за малко да кажа:
неподкупно изкуство, сложи ме и мен,
до Валери Петров за някой друг ден!
„Връщане няма“ тук
Сергей Бояджиев (1952) е роден в София. Завършва френска гимназия и медицина. Известно време преподава психиатрия в Медицинска академия – София, а после заминава за Етиопия, където организира медицинска помощ, пътува с Червения кръст до бедстващи райони.
Дълги години работи като консултант-психиатър в Англия. Пише стихове и разкази. Автор е и на стихосбирката „В градината на Омар Хаям” (1993).
Свързани заглавия
Валери Петров е приет във Военно-медицинска академия
Валери Петров е носител на наградата „Рачо Стоянов“ за 2013 г.
Валери Петров и Милен Врабевски получават гражданската награда на ЕП
Валери Петров и Милен Врабевски с Наградата за европейски гражданин
Валери Петров на поклонението на Леда Милева: Едва сега започвам да разбирам цената й
Валери Петров: Светът върви на зле заради алчността
Книги от Валери Петров тук
