Начало / Интервюта / Дона Тарт: За мен визуалната страна на света е доминираща

Дона Тарт: За мен визуалната страна на света е доминираща

Дона Тарт е американска писателка, родена през 1963 г. Авторка е на 3 романа – „Тайната история“ (1992 г.), „The Little Friend“ (2002 г.) и „Щиглецът“ (2013 г.), както и няколко разказа. Макар да е написала толкова малко книги за дълъг период, Тарт е считана за една от най-добрите писателки на своето време. Последният й бестселър – „Щиглецът“, беше единодушно определен за една от книгите на годината и донесе на авторката „Пулицър“ за художествена проза. Тя е двукратна носителка на най-голямата награда за белетристика във Великобритания, която се дава за книга, написана от жена („Orange Prize for Fiction“, станала вече „Baileys Women’s Prize for Fiction“). През 2014 г. пък „Тайм“ я определи за една от 100-те най-влиятелни личности. Тарт пази ревностно личния си живот в тайна. Предлагаме ви интервю с нея, дадено за powells.com.

–––––––––

Мястото е много важно за вашето творчество. Как избирате къде да позиционирате романите си и защо избирате точно тези градове?

–      Моите книги са характерни със силното чувство за дадено място. Амстердам, например, е град, в който съм прекарала дълъг период от време и идеята за „The Little Friend“ ми хрумна преди около 20 години в момент на мрачно амстердамско настроение. Постоянно напускам и се връщам в Ню Йорк.

Тео, главният герой в „Щиглецът“, преживява голяма трагедия и често е на различни медикаменти, за да се справи. Как пречупихте историята през тази гледна точка?

–      Романът е най-добрата форма на изкуство, позволяваща изследване на вътрешния свят на друг човек, особено екстремни емоции като скръб, мечти, опиянение, спиритуалност, дори лудост. За разлика от филмите, при които винаги гледаме отстрани, при книгите можем да бъдем де факто друг човек. Опознаваме чужда душа отвътре. Аз обичам да се занимавам с тези дълбоки преживявания и затова съм избрала формата на романа, която е най-подходяща.

Книгите ви влияят силно на емоцията на читателя. Това ли се стремите да постигнете?

–      Това е интересен въпрос. Никога не съм мислила по него. Честно казано – не. Но героите силно влияят и на мен докато пиша.

Всеки ваш персонаж е напълно завършен и едва ли не оживява на страниците. Споделете повече за начина, по който изграждате героите си.

–      Започнах да пиша с идеята да бъда поетеса, а не автор на проза. Но възможността за развиване на героите ме насочи към белетристиката. Една от причините да пиша толкова дълги книги е фактът, че ми харесва да прекарвам дълго време с персонажите си и да ги опознавам. Особено обичам да пиша за такива, които са непредсказуеми и понякога сами определят поведението си. Бъни и Хенри са от този тип в „Тайната история“, Хели и Еди в „The Little Friend“. Сцените на Тео с Анди и Борис бяха толкова много, че не всички успяха да влязат във финалната версия на „Щиглецът“.

Във всичките ви романи главният герой е дете или младеж. Тео е малко по-голям в края на „Щиглецът“, но пак не е възрастен. Защо писането от перспективата на младите хора ви интригува?

–      За мен, писането от перспективата на младите хора ме връща към великото удоволствие, което аз изпитвах като дете, докато четях – галопирах през книгите. Връщах се от библиотеката с огромна купчина, след което започвах и се изгубвах в тях. Писането от гледна точка на младите ме връща към това вълнение. Освен това младите хора са забавни за писане – те са интроспективни и все още се опитват да намерят смисъла в света.

Вашата проза е изключително ясна. Аз, който имам ужасно въображение, без проблеми си представях всичко както от „Щиглецът“, така и от по-ранните ви книги.

–      Това е чудесно! Мисля, че аз, като писателка, повече виждам, отколкото чувам. За мен визуалната страна на света е доминираща. Радвам се, че успявате да визуализирате моите книги. Старая се винаги да виждам пред себе си това, за което пиша.

Как изказът ви се е променил през годините?

–      От моя гледна точка трябва да кажа, че промяната е забележително малка. Почти нищо не е различно от времето, в което бях тийнейджър. Поне аз така се чувствам.

Метафорите са любим ваш подход.

–      Метафората наистина е стар мой учител. Дава възможност за елегантно объркване. Но метафорите, които един разказвач използва, са пряко свързани с героите. Те трябва да ги характеризират. Чрез тях читателят научава за един или друг персонаж. Качествата на героите определят какви метафори ще използвам.

Кажете нещо за редакторския процес.

–      Имала съм огромния късмет да работя с едни от най-великите редактори съответно на ХХ и ХХI век. Гари Фискетджон и Майкъл Пийч. Гледам всичко да е максимално изгладено, преди да го предам на редактора. И двамата са брилянтни, но различни. Гари внимава повече в малките детайли, докато Майкъл е по-идеен.

Какво четете напоследък?

–      Вече ми е неудобно да отговарям на този въпрос, защото все повтарям едни и същи книги. Причината е, че напоследък съм толкова заета със събитията около „Щиглецът“, че нямам достатъчно време за четене. Много ми хареса „Poets in a Landscape“ от Гилбърт Хайет. Иска ми се да прекарам повече време с „The Liberal Imagination“ от Лайнъл Трилиг. Книжар от Амстердам ми подари копие на „В омаята на преображението“ от Стефан Цвайг, което искам много да прочета. Също съм голям фен на Уили Влаутин.

Фото: amazon.com

Свързани заглавия

Последният бестселър на Дона Тарт излиза и на български

И “Goldfinch” на Дона Тарт ще бъде филмиран

„The Goldfinch“ на Дона Тарт с „Пулицър“ за художествена литература  

Петима писатели са сред 100-те най-влиятелни личности на „Тайм“

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

zahari-karabashliev2

Захари Карабашлиев: Политиците внушават. Писателите трябва да разказват и вълнуват

„Опашката“ е роман за атрофията на човешкото на фона на един израждащ се свят За …