„Забравените пътища. От Родопите до Памир” от Филип Лхамсурен (откъс)

Новият ден ме изправя пред следващата ми безумна пречка. Вече съм на един ден път от Астрахан, който ще ме изведе към казахстанската граница. Проблемът е в това, че няма къде да „похарча“ цели осем дни до датата на визата, указана в паспорта ми. Този път не мога просто да се завра в палатката си, както направих в Кавказ. Най-малкото тук няма вода, годна за пиене. Астрахан е твърде голям град, където човек без възможности като мен не може да разчита на милосърдие. Попадам в най-омразната си хватка – тази на модерното човечество. Всеки хабитат е усвоен и трябва да си платя, за да оцелея.

Правя обратен завой. Мислите ми кипят от яд. Всяка принудителна неподвижност кара тялото ми да се лишава от така важния ветрец, произлизащ от движението. Накратко – имам нужда от раздвижване на въздуха, имам нужда от решение. План „Б“ светкавично влиза в ход. Излизам от прашния път и поемам по азимут, за да се включа в друга асфалтова артерия в посока запад, към Елиста – столицата на Република Калмикия. Намира се на около 400 километра оттук, които ще трябва да измина и наобратно. Това означава, че не трябва да падам под 150 километра дневно, за да си спечеля само един ден почивка, неизвестно къде. Единственият плюс на този безумен план е, че на отиване ще ми помага в ятърът.

Стискам зъби към новата цел. Първото, което трябва да направя, е да се озова преди залез на асфалта. Ако нощта ме хване тук, дори компасът не може да ме измъкне до разсъмване. Изпечената и набраздена почва ме „окуражава“, като два пъти подред пукам гума. Желанието ми да се измъкна е толкова голямо, че когато най-накрая излизам на пътя, карам без прекъсване до три през нощта.

***

След капана на солените астрахански блата и каспийската степ се движа по все по-песъчлив терен. Снощи формално пресякох административната граница на Република Калмикия. Това не променя нищо. Разликата е само в новото име на неизменната безкрайност.

Опитвам се да си изпрося вода в Хулхута – призрачно село със занемарени къщи, но на единствената улица се търкалят само трънливи растения. Дори кучета не се виждат. Надниквам под капака на един кладенец. Изглежда пресъхнал. Двама пияни старци с монголоидни черти изникват от прахоляка. Спират пред мен и търкат очи, олюлявайки се. Невъзможно е да изкопча някаква смислена информация от тях. Здравата са се наквасили. Скачам бързо на педалите, за да ме погълне безкрайността с нова сила така, както алкохолният делириум е изгълтал съзнанието на изгубените.

Пътен тефтер: Дълго сме стояли с Ичо над картата и сме се опитвали да разгадаем какво представлява този терен и големите бели петна, нелогично отбелязани като пясъчна пустош, осеяна с тресавища и блата, а не с дюни. В момента загадката се разкрива болезнено ясно, а любопитството е изместено от всепроникваща жажда. Безводие и горещи пясъци. Сянката е лукс, а аз съм като оптична илюзия за малкото случайни свидетели.

Движа се по премиерен маршрут и като всяко още непреодоляно начинание и моето е увенчано с безумие и липса на тържественост. Ако безброй авантюристи се опитват в различни точки по света, с най-различни способи да постигнат нещо, което никой никога не е правил, то моята „победа“ е вследствие на случайност. Мотивацията ми е залегнала в думата любопитство, не рекорд. Само в Северна Монголия половината ми съседи могат да се окичат с титлата „първооткривател“, докато търсят прехраната си.

Изляза ли от пътя, затъвам, пукам гума или проверявам колко бързо може да изчезне в пясъците змия. И така 330 километра до Елиста. Няма връщане, но и няма къде да се скрия. Въздухът опърля лицето ми.

Вода, вода, вода!

Водата е горещ чай. Храната е нападната от мравки. Налага се да ги включа в менюто си – каша от гречка с масло. Рояк от огромни прелетни скакалци ме наобикаля, следейки стръвно всяка паднала троха. Някои са по-безцеремонни и смучат кръвта направо от раните на краката ми. Това е поредната напаст, която ме атакува безмилостно. Тя вече е унищожила цялата реколта край река Волга. Подгонени от глада и понесени от вятъра, скакалците наводняват този суров капан. Шумното зрелище започва да ме ужасява. Свалям ципа на палатката. Този щит засега е достатъчен. Сутринта всичко е отминало, за да дойде ред на по-малобройните торни бръмбари, които отнасят във формата на търкалящи се топки последното доказателство, че съм бил тук – снощната ми вечеря. В природата не съществува такова нещо като отпадък.

Тук не е по-горещо от ада, но там поне е тъмно. Сега е достатъчно светло, за да виждам каква е силата на слънцето и колко голяма е жаждата за живот на някои обитатели на степта. Пресъхналите кладенци са присъда, а студеният душ – далечен спомен. Напът съм да изгубя кавказката си решителност. В момента предпочитам оръжието пред жегата. Колкото повече продължавам напред, толкова по-трудно и по-епично става. До такава степен е сухо, че потта ми се изпарява. Тази суша ще ме съпътства неизменно и по-нататък – из пустините и степите на Казахстан, Узбекистан и Таджикистан до самия край в суровия Памир. Едва някъде из неговите предели около Ош в Киргизстан ще се натъкна на зелено пасбище и потоци със студени води. Дотогава всеки сън ще е мираж, всеки ден ще е жажда, всяка капка вода и плътна сянка ще са празник.

От днес започвам да сменям тактиката. Повече да се пазя, да се движа по-бързо, но и по-сигурно в нощния хлад, да се крия в пика на слънцето, да си позволявам да вървя, за да бъда. Не само за да продължа, а за да живея.

Преглъщам следващите 137 горещи километра в празнотата на каспийската пустош.

Напипвам в джоба си смачкана банкнота от 500 рубли – доказателство за добрите хора на Дагестан. Войната съществува само в този, който я започва.

***

Утта – малко селище насред нищото. Влизам в единствения смесен магазин, отново изпитвам жажда и глад. Изкушавам се да похарча парите си за някой пакет бисквити, примамливо въргалящи се по прашните рафтове, но накрая се задоволявам с обичайното – хляб и насипна гречка. Моля за вода, прегърнал четири смачкани пластмасови бутилки. Получавам моментален отказ. Повторният ми опит е посрещнат с груба ругатня. Вероятно изпадналият ми вид е причината за тази остра реакция или просто е к ултурен оттенък.

Скачам навън и внимателно обхождам съседните дворове, но никъде не се вижда жива душа. Запасът ми от вода е ограничен до по-малко от литър. Следващата опорна точка е на повече от 100 километра оттук – селцето Яшкул. Призрачните колиби по пътя ми са разположени на огромни разстояния една от друга и гостоприемството по тези места е твър де рядко явление.

Иска ми се да се хвърля напред към този безкраен океан, където няма да изпитвам неудобство от собствената си жажда и няма кой да ме обезкуражи. Подпирам се на една олющена ограда и поглеждам към небето. Чувам грохота на яда, който е учестил дишането ми. Слънцето и солта разяждат устните ми.

Пътен тефтер: Тук, насред калмикските пясъци, вятърът не е способен да гали. Той брули с горещ въздух. Хвърля в очите ми гъст и мръсен прах. Дори и да зърна кладенец, трябва да съм наясно, че той е на много часове път и често, когато стигна с голямата си надежда за вода, е твърде вероятно или да е пресъхнал, или да е някой изоставен ръждясал камион. Но това не ме убива толкова, колкото отказаната вода. Само човекът може да живее по двойни стандарти. Само човекът може да е лицемерен. Пиейки, ставам все по-жаден.

Любопитни стъпки ме прекъсват от вцепенението. Около десетгодишен хлапак е спрял и се взира в мен.

– В чем проблема? – ме пита с ръце в джобовете.

Вместо отговор вдигам празна бутилка. Момчето хуква нанякъде и след няма и пет минути се връща с десетлитров бидон, пълен с вода. Запознавам се със сериозния Куйра, името му значи ястреб на родния му чеченски език. Бързо ми разказва историята си – как семейството му избягало от войната, когато бил още пеленаче. Питам го какви хора са според него калмиките. Куйра се изплюва демонстративно встрани и ми отговаря бавно, премисляйки внимателно думите си.

– Те са народ, който почти е забравил собствения си език. Говорят руски, защото е по-лесно, и смятат, че това ги прави по-модерни. Нямат Бог, интересуват се само от пари, свадливи са, пият и са много мързеливи.

В този момент съм склонен да се съглася с малкия мъж по въпроса за узкоглазите (от рус. – с дръпнати очи – б. а.). Той ми споделя, че иска, като порасне, да се върне в Кавказ, който не помни, но е в кръвта му. И макар че след войната семейството му вече няма дом там, той вярва, че мястото на човек е там, където са корените му. Пожелавам му Аллах да го върне към земята на нохчи и му подарявам един карабинер за спомен.

Привечер спирам, пребит от умора, до един фургон в степта, където се мъдри цистерна с вода. Приближавам се, привлечен от това съкровище. Изскача мъж. Оказва се нощен пазач, руснак на име Юри. Бързо се съгласява с моята молба да се измия. Свалям припряно всичките си дрехи и заставам под дебела гофрирана тръба. Надвесен над мен, Юри завърта шланга, за да ме облее обилно вода. Давя се с радост под стру- ите на неочаквания водопад и лъчите на залязващото слънце запечатват завинаги този момент. В локвата под мен остава миналото ми и в цялата голота на тялото и степта всяка фибра крещи за рая.

Оставам да спя във фургона, обезумял от глад след импровизирания душ. Повече от час се боря да запаля примуса, но бензинът е свършил. Няма пълно щастие.

На сутринта ми се вие свят като след мексиканска текила. С изхабени сили поемам по пътя, преди слънцето да ме е изпържило. Щях да напредвам по-бързо, ако имаше какво да сложа в стомаха си. Денят се очертава труден. Претършувам изхвърлените бутилки встрани от асфалта, докато се докопвам до остатъци от изветряла кола. После грабвам няколко какаови зърна от неприкосновения ми запас за крайни случаи. Пропъждам гладните мисли и влагам цялата си вяра в една несигурна цел, в едно име, което доскоро за мен не значеше нищо – град Елиста. Карам бързо и уверено. Стопявам километрите така, сякаш съм напълно сигурен, че някой, когото все още не познавам, ме чака там. Карам, за да се срещна с Бога на моя народ – Бурхан.

До вечерта пътят изцежда последните ми сили, като изправя пред мен десетки хълмове. Опитвам се да догоня слънцето, залязващо в далечината. Мисълта да стигна днес е по-жилава от самия мен. Губя неравностойното състезание и грохвам до първата крайпътна чайхана ( от перс. – крайпътен хан, чаен дом – б. а.), където съм посрещнат от кучешки лай. Наблизо свети бензиностанция. До нея е паркирана полицейска лада. Влизам, за да огледам обстановката. Беззъб старец дъвче манти и пие студена бира. Бързо сканирам и разбирам, че за моя джоб обаче цените са неприемливи. Докато продавачката се обръща с гръб, за да ми донесе само една лимонада, аз гребвам шепа захар от препълнената захарница, поръсена с цигарена пепел и няколко умрели мухи. Пълня джоба си и излизам навън. Голямото куче, което ме гонеше допреди малко, лежи блъснато на пътя. Пия студената лимонада, смуча захарта и гледам в мрака как животът го напуска, а покрай него фучат натоварени камиони. Зареждам литър бензин от колонката, след което отивам при ченгетата и питам:

– Колко има до Елиста?

– Тридесет километра – ми отговаря единият и възмутено изпсува.

Питат ме дали съм глупак, задето съм дошъл с колело дотук. Предлагат да ми продадат кола. Зарязвам глупостите им и продължавам, убеден вече, че в Калмикия само кучетата не псуват.

Втурвам се в тъмното, колкото да се скрия от нежелани погледи. След два-три километра гася фенера и слепешката се ориентирам към няколко изкопани рова в земята. Налага се да нося колелото и целия багаж през разкопаната почва. Спирам и разпъвам палатката криво-ляво като провесен парашут след скок. Нямам никакво желание за готвене. Напълно съм скапан. Зверски гладен и смъртно уморен, заспивам, без да знам за колко време – дали за една нощ, или за векове.

На другия ден едва отварям очи. Клепачите ми са залепнали. Гърбът и ръцете ме болят от постоянното стискане на кормилото. Заседнал съм в собствената си пот. Таванът на палатката почти се е залепил за лицето ми. Чувствам се безкрайно отпаднал. Снощи дори не съм се опитал да сваля дрехите си, направо съм се свлякъл на най-неравния терен, на който някога съм спал.

Излизам, лазейки от бърлогата си като миньор от пропаднала шахта. Бързам да тръгна, преди горещото олово на слънцето да разпали с нови сили въздуха. Само на час и половина път съм от града.

Увеличавам темпото. Нещо изниква на платното. Поредна жертва на пътя. Подминавам блъснат заек. Устата ми се напълва със слюнка. Спирам да мисля занапред, не мога да забравя тази плячка, от която все повече се отдалечавам. Заковавам спирачките, за да се отдам на най-силния инстинкт на природата – глада.

Заекът на шосето е все още жив. Усещам последните удари на сърцето му. Одирам го бързо със заучени движения и разопаковам котлона. Нетърпеливо изпомпвам бензин в тръбичката. Огънят започва радостно да бучи. С окървавени ръце запържвам парче по парче месото. Поглъщам готовите късове полусурови, докато слагам нови. Прегърбен над плячката, посрещам новия ден така, както е било в зората на човечеството.

***

Още е ранно утро, когато пристигам в Елиста, малката прашна столица на Калмикия. „Елист“ на местния ойратски език означава „пясък“. И с право. Градът е издигнат насред песъчливата степ.

Езикът на калмиките е клон на монголския и това прави писмеността им понятна за мен. Табелите по улиците ме забавляват. Сякаш съм у дома, в Монголия. И те като нас са традиционен номадски народ, който преди 350 години, по време на военните походи на империята, основана от Чингиз хан, е мигрирал от Западна Монголия. Голяма част са се върнали обратно в Централна Азия. Онези, които остават, влизат във владенията на Царска Русия. Калмик, тоест „халмг“, означава „останал“.

Будизмът е върнат на жителите след перестройката. Далай Лама е осветил тукашния храм, който е само на петнадесет години. Той беше и причината да измина тези излишни километри.

Бурхан Багшин алтн сум (Златната обител на Буда Шакямуни) блести на сутрешното слънце. Сочни зелени треви и дървета грижливо са го обгърнали. Тук наистина мога да забравя, че се намирам насред негостоприемната степ. Влизам от източната порта. Обикалям храма, завъртайки молитвените барабанчета. Съзерцавам всяка една от седемнадесетте статуи на Будите. Дворът е обгърнат от сто и осем ступи, които съхраняват добрата енергия в района на храма. В централната зала се издига деветметрова статуя на Буда Шакямуни.

Ранобудните монаси ми се покланят. Времето е спряло. Чувствам се така, сякаш никога никъде не съм тръгвал. Вече всичко ми се струва безсмислено. Оставям отворената рана на Кавказ, която разпалва мислите ми, оставям последните дни жажда, за да надникна, вече спокойно, в настоящето и да построя все по-близкото бъдеще. Следващата крачка е Централна Азия.

Свързани заглавия

„Забравените пътища от Родопите до Памир” – новата книга на Филип Лхамсурен, излиза до дни

„Забравените пътища. От Родопите до Памир” тук