Лира Литературно-рекламна Агенция
Мишел дьо Монтен е един от великите представители на Френското Възраждане и на хуманизма изобщо. Привърженик на познанието, опиращо се върху факти, за Монтен човекът е най-висшата ценност. Скептицизмът е основна характеристика на творчеството на ренесансовия мислител, все пак с оптимистичен и премерен тон. Монтен е съветник на крал Анри ІV, но се отказва от обществена дейност, за да се отдаде на размисли; резултат са знаменитите „Опити“. Сборникът е разделен на глави, следващи свободните асоциации на автора, който преднамерено не следва предустановен план, а идеите му непрестанно търпят развитие. Неговите есета оказват огромно влияние върху творци като Шекспир, Емърсън, Орсън Уелс…
Книгата „Едно лято с Монтен“ на Антоан Компаньон се ражда като естествено обобщение на проучването на автора върху Монтен и неговото творчество. Компаньон гостува в серия предавания на радио „Франс ентернасионал“, за да обърне внимание на множество наболели обществени теми чрез цитати на някои от най-емблематичните размисли на философа. Темите, подбрани в книгата, са в пълно съзвучие с начина на мислене на самия Монтен – подбрани спонтанно, предаващи богатството и разнообразието от въпроси, засегнати в „Опити”. Това е предизвикателна задача не само поради всеобщо признатата гениалност на великия французин; да уловиш общото в толкова различни епохи си е наистина постижение…
„Едно лято с Монтен“ е изключително ценно четиво, което преодолява тази пропаст и ни призовава да разгърнем жизнеутвърждаващия си ентусиазъм по стъпките на Монтен – но и да се замислим по проблеми, които вълнуват човешкия дух отколе.
Антоан Компаньон e френски литературовед и автор на над 10 монографии, както и на романите „Le Deuil antérieur“ и „La Classe de rhéto“, и разказа „Ferragosto“. Член е на редакционните съвети на редица френски списания за литература и култура, сред които „Critique“, „Bulletin de la Société des amis de Montaigne“, „Labyrinthe, Revue d’histoire littéraire de la France“ и др. Още в ранната си младост – по време на следването си в l’École polytechnique – проявява интерес към хуманитаристиката. До средата на 80-те години на миналия век преподава в университетите в Руан и в Льо Ман, а впоследствие и в щатските Колумбийски и Пенсилвански университети. След кратък престой в Оксфорд (1994) се установява отново в Париж и чете лекции в Сорбоната и в Колеж дьо Франс.
ОТКЪС
Добросъвестност
Когато публикува първите две книги от „Опити“ през 1580 г., Монтен ги въвежда, както било обичайно, с важно обръщение „Към читателя“:
Това е една откровена книга, читателю. Тя те предупреждава още от самото начало, че не съм си поставял никаква друга цел освен една – семейна и частна. Ни най-малко не съм мислил нито за твоята полза, нито за моята слава. За такава цел силите ми не достигат. (І, с. 49)
Несъмнено той съблюдава условността на предговора: прието е авторът да се представя със смирение и в най-добра светлина пред читателите. Но в същото време Монтен си играе с традицията и я подрива, намеквайки за голямата оригиналност на своето начинание.
Още преди да встъпи в своята книга, той веднага извежда напред главното човешко качество, върху което ще набляга от началото до края на „Опити“: la foi, вярността, la bonne foi, добросъвестността. Това е единствената добродетел, която признава у себе си. Смята я за най-важната, необходима за спояването на всички човешки отношения. Става дума за латинското fides, което означава не само вяра, но и вярност, тоест спазване на даденото обещание, което е в основата на всяко доверие. Foi, fidélité, confiance, confidence, вяра, вярност, доверие, откровеност са едно: моето задължение към другия, както даваш дума, както обещаваш да удържиш думата си.
А добросъвестността, la bonne foi, bona fides, която обещава Монтен, това е отсъствието на лукавство, извъртания, хитрувания, преструвки, вероломство, измама, накратко, това е честност, лоялност, гарантирано съответствие между привидност и същност, риза и кожа. На добросъвестния човек, на добросъвестната книга може да се доверите – и няма да бъдете излъгани.
Монтен иска да установи със своя читател отношение на доверие, както винаги е постъпвал в живота, в действието. А отношението на доверие почива върху липсата на интерес, върху безкористност. Монтен няма намерение да поучава своя читател, нито да си издига паметник в книга, предопределена да не напуска кръга на неговите близки: „Аз съм я предназначил за лично удобство на моите роднини и приятели“, казва той, та да си спомнят за него след смъртта му и да го откриват отново в неговата книга. Затова и се представя в нея без украшателства:
Ако търсех благосклонността на хората, щях да се нагиздя и да се представя като на празник. Но аз искам да ме видят в моя прост, естествен и обикновен вид – непринуден и безискусен; защото аз рисувам самия себе си. (с. 49)
И ако приличието позволявало, с готовност щял „да се обрисува цял-целеничък, при това съвсем гол“, подобно на индианците в Бразилия.
Книгата се представя като автопортрет, макар такъв да не е бил първоначалният замисъл на Монтен, когато се е оттеглил в своето имение. Той не се обрисува в най-началните глави, а постепенно стига до изучаването на себе си като условие за мъдростта, после до рисуването на себе си като условие за себепознанието. Взискателността на автопортрета: такава форма е приела за него заръката на Сократ „Познай себе си“.
Ала ако книгата е била духовно упражнение, вид проверка на съвестта, ако няма за цел нито славата на автора, нито обучението на читателя, за какво тогава да я публикува, да я предлага на читателя. Монтен е наясно с това: „И така, читателю, предметът на моята книга съм самият аз. И няма никакъв смисъл да посвещаваш свободното си време на един такъв лековат и нищожен предмет.“ Той се преструва, че отклонява своя читател, предизвиква го: върви си по пътя, не си губи времето да ме четеш. А знае, че няма по-добър начин да го изкуши.
„Едно лято с Монтен“ тук
