Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес, 8 юли, София и Монтана пострадаха от жестока градушка. Нека да си припомним класиката на Яворов.
Градушка
„Една, че две, че три усилни
и паметни години… Боже,
За някой грях ръце всесилни
издигна ти и нас наказа.
Кой ли може
неволя клетнишка изказа,
макар и – вчерашна се дума?
Да беше мор, да беше чума,
че в гроба гърло не гладува,
ни жадува!
А то градушка ни удари,
а то порой ни мътен влече,
слана попари, засух беше –
в земята зърно се опече… “
*
Но мина зима снеговита,
отиде пролет дъждовита –
и знойно лято позлати
до вчера злъчни широти.
Назряла вече тучна нива,
класец натегнал се привежда
и утешителка надежда
при труженик селяк отива.
Затопли радост на сърцето,
усмивка свърне на лицето,
въздишка кротка, пръст до пръст –
ръка неволно прави кръст:
„Да бъде тъй неделя още,
неделя пек и мирно време,
олекне ще и тежко бреме, –
на тежки мъки края дойде“.
*
Додето сила има,
селяк без отдих труд се труди…
Почивка – ей я, би-ще зима.
Сега – недремнал и се буди:
петлите първи не пропели,
дори и куче не залае,
на крак е той… – „Катран и върви,
бре мъжо, взе ли от пазаря?“ Знае
невеста ранобудна – всичко,
готово е, но пак ще пита,
че утре жетва е; – самичко
сърце си знае как се стяга…
И сърдита
за нещо тя на двора бяга
и пак се връща в килеря,
тършува… „Днеска да намеря
Седмина още – чуеш жено?
– Ти ставай, Ваньо, – лентьо стига!
Небето ето – го червено,
че вече слънцето се дига,
добитъкът те гладен чака“.
А Ваньо сънен се прозява
и зад сайванта в полумрака
подал се – Сивчо го задява
с носът си влажен по вратлето.
„Хе ставай! – вика пак бащата
отсреди двора, на колата
затракал нещо, – стига…“ Ето
в съседен двор се вдига врява –
там някой люто се ругае.
Наблизко негде чук играе
и наковалнята отпява.
А сутренник повява леко
и звън от хлопки от далеко
донася в село; стадо блее…
На всякъде живот захваща.
И ето вече слънце грее
и на земята огън праща.
*
Преваля пладне. Задух страшен.
И всеки дигне взор уплашен,
с ръкав избрише си челото
и дълго гледа към небето,
а то сивее мъгловито.
И слънцето жълтей сърдито:
От юг бухлат се облак дига
пълзи и вече го настига;
по-доле вирнали главите
и други… Знак е – чуй петлите.
А гъски около реката
защо размахали крилата,
и те са глупи закрещели,
Какво ли са орали, сели?
*
Върни се облако неверен, –
почакай, пакостнико черен,
неделя – две… ела тогази,
страшилище! А облак лази,
ръсте и вий снага космата,
засланя слънце; в небесата
тъмней зловещо… Милост няма!
Ще стане пак беда голяма. –
на завет всичко се прибира,
сърцето трепне, в страх премира,
че горе – дим и адски тътен.
Върхушка, прах… ей свода мътен
продран запалва се – и блясък –
и още – пак, – О Боже!… Трясък
оглася планини, полета –
земя трепери… Град! – парчета –
яйце и орех… Спри… Недей…
Труд кървав, Боже, пожалей!
*
Но свърши. Тихо гръм последен
заглъхва нейде надалече
и вълк на стадо – вихър леден
подгоня облаците вече.
А ето слънцето огряло
тъжовно гледа върволица
от стари, млади и дечица
забързали навън от село;
в калта подпретнали се боси,
глави неволнишки навели,
отиват, – черно зло ги носи
в нивята грозно опустели.
Че там жетварка бясна хала
просо, пшеница, ръж, ечмени –
безрадно, зрели и зелени,
и цвет – надежди е познала…
