Начало / Любопитно / „Когато кипарисът шепне” от Ивет Манесис Корпорън (анотация и откъс)

„Когато кипарисът шепне” от Ивет Манесис Корпорън (анотация и откъс)

Дебютният роман на Ивет Манесис Корпорън „Когато кипарисът шепне” е история за любовта – за безусловната любов на майки и баби, за страстната и всеотдайна любов към единствения, за силата на женското сърце и за връзката ни с нашите корени – сред ароматите и цветовете на вълшебния гръцки остров Ерикуса. Популярната журналистка и продуцентка е вдъхновена от съдбата на своя любима я-я (баба), от приказното място, където е прекарала детството си, от завладяващите гръцки митове и създава изключително повествование, в което минало и настояще се преплитат красиво в богатата на багри, на вкусове и чувства история за жена, разкъсвана между два свята – между непреодолимия зов на кръвта и неумолимите потребности на ежедневието.
Дъщеря на гръцки имигранти, Дафни израства с американската мечта и я постига. Когато съпругът й загива в автомобилна катастрофа, тя остава сама с малко бебе, купища неплатени сметки и с амбицията да издържа семейството си и любимата си я-я – нейната баба, която живее на вълшебния гръцки остров Ерикуса. Ресторантът на Дафни се прочува, а тя намира втори шанс в любовта с богат и красив годеник.
Сега се завръща при своята я-я, за да направи сватбата си на скъпо за нея място, сред любими хора – на острова, където е прекарала много блажени лета в своето детство.
Дафни преоткрива страстта си към живота – в богатите на аромати гръцки ястия, в тюркоазените води на залива, в нежния дъх на зефира и в чувствените звуци на сиртакито… Потъва в древните легенди и магическите истории, които й разказва нейната я-я. В една от тях обаче й е трудно да повярва: че баба й притежава дарбата да вижда бъдещето и да чува гласа на острова в шепота на кипарисите.
Историята, която й разказва загадъчния рибар Яни, отваря сетивата й за невидимото и Дафни преоткрива не само миналото, но и своите желания.
Дали най-накрая кипарисите ще проговорят и на Дафни? Дали това ще промени плановете й за бъдещето?
Понякога, Дафни му, когато не знаем по кой път да поемем, когато се чувстваме обезверени и изгубени, трябва само да притихнем и да слушаме. Спасението е пред очите ни… Шепотът на кипарисите винаги е наоколо и чака да го чуем.

Ето какво споделя авторката с гръцко потекло Ивет Корпорън:

„Израснах в традиционно гръцко семейство и след като дядо ми почина, баба дойде да живее при нас. Тя беше изключителна жена: нежна, любяща, винаги със собствено мнение, инатлива и просто неспособна да готви каквото и да било в малки количества. Я-я живя в Щатите при нас повече от 40 години, но така и не се научи да говори английски език. Въпреки това винаги можеше да ти каже коя уличница на кого е изневерила в любимия й сапунен сериал „Всички мои деца”.
Корпорън никога няма да забрави идиличните лета, които прекарва като дете на остров Ерикуса: спомените как плува в Йонийско море, язди магаре на име Джак, танцува белиденс с купищата си братовчеди и братовчедки и седи омагьосана край вечерния огън, заслушана в историите за духовете, бродещи по прашните пътища, за да защитават острова и всички, които го обичат, се завръщат като преживявания и емоции на Дафни и са част от неповторимия чар на романа. Нейната  я-я е обичала да споделя истории от миналото на Ерикуса. Тя е разказвала колко й е било трудно като самотна майка на острова, когато съпругът й е заминал за Ню Йорк, за да работи в гръцки ресторанти, а тя е останала сама с две деца по време на най-ужасните военни години. От всички истории, които бабата на Корпорън й е разказвала, една се е запечатала най-дълбоко в съзнанието й. И заедно с познатите ни митове и легенди за богове и герои, откриваме и тази история, която звучи като приказка за човечността и за магията на доброто, сътворена от обикновените хора. Историята за Савас и неговите момичета.
„През Втората световна война местните жители се обединили, за да скрият от нацистите един евреин и двете му дъщери. Всички обединили усилия, за да спасят семейството, нито един човек не издал тайната на Савас и дъщерите му, въпреки че нацистите претърсвали къща по къща. Местните хора делели оскъдния си залък и рискували живота си без колебание, защото били добри хора и защото така било правилно. След войната нямало награди, нямало отличия или почести за хората от Ерикуса, еврейското семейство оцеляло и животът на острова продължил. Надявам се, че „Когато кипарисът шепне” ще отвори очите на другите за красотата и смелостта на хората от Ерикуса. За мен е чест да разкажа тази история, както е чест да принадлежа към род от Ерикуса.”

Ето някои от вдъхновяващите и трогателни отговори на въпроса „Чий глас чуваш, когато кипарисът ти шепне”, които авторката Ивет Корморън е получила:

 Алек Болдуин: „Чувам гласа на съпругата си Илария, която винаги ме потиква да бъда по-добър човек, да оставам спокоен и в най-трудни и напрегнати ситуации (в това не постигам особен успех!) и да осъзнавам колко благословени сме с нашата дъщеря Кармен. Колко благодарни трябва да сме за всичко, което имаме.”
Илария Болдуин: “Чувам майка ми, която ми казва да се вслушвам в тялото си… винаги се доверявай на тялото си… защото то никога не те лъже.”

Доналд Тръмп: „Чувам гласа на баща си Фред К. Тръмп, който бе чудесен баща и ментор. Мисля за него всеки ден. Помня съветите му, както и личния, и професионалния пример, който ни даваше. Той винаги казваше, че най-важно е да влагаш страст в работата си и да бъдеш честен, да не се отказваш от целта, която си си поставил независимо от ситуацията. Казваше ми, че трябва да знам всичко възможно за това, което правя, до най-малкия детайл. И това е един страхотен съвет. Освен това той ми даде формула за успех в четири стъпки: започни го, направи го, направи го добре, направи го докрай.”

Габриела Ислер, Мис Вселена 2013: „Чувам гласа на майка си. Тя бе невероятно работлива, честна и мъдра жена. Научи ме на всичко важно за живота, предаде ми добродетелите си. Помня, че ми казваше да работя упорито върху това, което мога да контролирам, но да не се напрягам и да живея в хармония с това, което не мога да контролирам. Винаги казваше да вярвам в Бог и да оставям нещата, с които не мога да се справя в Неговите ръце, защото Той по-добре знае кога и как да ни дава даровете си.”

 Тони Доволани, от Dancing With The Stars, Америка:
„Чувам гласа на дядо си. От него получавам вдъхновение и кураж. Ако се моля на някого, то това е той. Когато се нуждая от напътствие, чувам неговия глас. От него съм получил възгледите си за живота и ако мога да бъде поне десет процента като него, ще се смятам за добър човек.”

ОТКЪС

Седнала на ръба на леглото, Дафни трепна болезнено, когато намаза внимателно изгорелите си рамена с лосион лимонита. Когато нанесе последните капки от млечната емулсия върху зачервената си кожа, тя пое дълбоко дъх и събра цялата останала сила в болящото я тяло, за да се изправи на крака. Загърната в хавлията си, отиде до гардероба и го отвори, разглеждайки съдържанието му, преди да намери онова, което търсеше. Дафни облече през главата си една синя рокля без презрамки.
– Я-я, Еви, паме, да вървим. Готова съм – извика Дафни и се пресегна, за да вземе фенерчето от писалището, защото знаеше, че щеше да им трябва допълнителен източник на светлина по неосветените улички и пътеки на острова. На излизане с фенерчето в ръка Дафни зърна отражението си в огледалото. Тя се закова на място и обърна глава, за да разгледа отражението си по-внимателно. Тъмните кръгове под очите ѝ ги нямаше. Нямаше и следа от изпитото изражение със сивкав тен, което я посрещаше в огледалото у дома. Нямаше го небрежния чорлав кок, в който прибираше косата си, когато готвеше. Тази вечер жената, която я гледаше от огледалото, беше по-млада, по-щастлива, по-жива и енергична от когато и да било. С лекия слънчев загар, пуснатите свободно къдрици, ефирната лятна рокля и най-важното, със спокойното, ведро изражение на лицето – жената в огледалото не беше възел от притеснения и тревоги. Тази жена беше щастлива. Тя беше безгрижна. И красива. За първи път от много време насам Дафни се чувстваше красива.
– Ела, Еви, я-я, паме – да тръгваме – извика тя, преди да си открадне още един поглед в огледалото и да изхвръкне през вратата.
Точно в 22,05 часа Дафни, Еви и я-я минаха през двойните врати на хотел „Ница“. Щом влязоха вътре, ги посрещна оглушителната музика на бузуки, която гърмеше в лобито. Но колкото и да беше висока музиката, тя беше ритмично заглушавана от крясъците на шестима рошави френски туристи, които седяха на бара и се надпиваха, като според правилата на импровизираната игра викаха „Опа!“ всеки път, когато някой обръщаше на екс чашка с узо – а това, съдейки по честотата на възклицанията, се случваше веднъж на няколко секунди.
– Дафни! – извика Попи от столчето си на бара, където седеше между двама млади французи с чашка в ръка. – Елла, ела да играем. Запознай се с новите ми приятели – Попи скри устата си с длан и се изкиска, преди да извика „Опа!“ и да гаврътне шота. Новите ѝ приятели веднага последваха нейния пример.
– Опа! – изреваха французите.
Дафни, клатещата с изумление глава я-я и дори малката Еви стояха насред лобито и гледаха Попи. Я-я събра ръце на гърдите си като за молитва, клатейки ги напред и назад, надавайки отчаяни възгласи. Дафни погледна баба си, знаейки, че този жест обикновено предшестваше плачевното вайкане, затова моментално реши, че няма да допусне подобни изпълнения тази вечер. Умората отпреди малко изчезна и Дафни се почувства пълна с енергия. Може би беше от бузукитата, може би беше заради красивата жена, която я беше посрещнала в огледалото, или заради аурата на съвършения ден заедно с Еви; независимо каква беше причината тази вечер Дафни се чувстваше жива и нямаше да позволи някой пристъп на печално вайкане да ѝ съсипе настроението. Преди я-я да успее да подхване първата строфа, Дафни се устреми към Попи, подхвана я под ръката и на практика я вдигна от стола.
– Хайде, братовчедке – настоя тя. – Вземи си довиждане с твоите нови приятели.
– Но, Дафни… – запротестира Попи и се наведе, за да пошепне в ухото на Дафни. – Толкова са сладки.
– И са на половината на твоите години – Дафни се разсмя и издърпа Попи. – Освен това, имаш нужда от малко твърда храна.
Тя с усилие отдели Попи от новата редица шотове, които вече бяха налети и очакваха жадните смелчаци. Подхващайки Попи с две ръце, Дафни се концентрира върху мисията да отдалечи братовчедка си от бара. Докато пристъпваше заднишком и се мъчеше да отклони вниманието на Попи, Дафни изобщо не забеляза човека зад себе си, който стоеше с гръб към нея и разговаряше с я-я.
– Ох – извика тя, когато се блъсна с всички сили в здравия гръб, без да изпуска Попи от хватката си, за да не би братовчедка ѝ да използва сблъсъка като възможност да се отскубне от ръцете ѝ и да се върне на бара.
– Малака – процеди ядосаният мъж и се обърна да види кой го беше блъснал, прекъсвайки разговора му.
Дафни плъзна очи по широкия гръб на мъжа, очите ѝ обходиха широките рамена и здравия врат. Когато той се обърна, тя видя широките му гърди, под разкопчаните горни копчета на ризата му се подаваха леко прошарени косми. Погледът на Дафни пропълзя нагоре, докато накрая се спря на лицето му.
По дяволите! Беше Яни.
– Не те видях – Дафни впрегна цялата си воля, за да сдържи напиращата подигравателна забележка по негов адрес, която той несъмнено заслужаваше като наказание за минали провинения. Но знаейки, че Яни беше нейната единствена възможност да стигне до Керкира утре, Дафни си наложи съзнателно да се въздържа от всякакви саркастични коментари. Въпреки че не успя да се насили да се усмихне, тя направи следващото най-добро нещо, на което беше способна. Стисна зъби и удържа езика си зад тях.
– Явно ръцете ти са заети – той взе дебела оръфана книга от масичката до него. После се обърна и килна моряшката си шапка към я-я, преди да се насочи към малката маса в другия край на лобито, далеч от глъчката и навалицата.
След като си пое дъх и си възвърна самообладанието, Дафни поведе своите хора към вътрешния двор отзад. Точно когато завиха зад ъгъла на една от отрупаните с цветя площадки, през вратите на кухнята се появи Ница, понесла четири големи чинии и с увиснала в ъгъла на устата си цигара.
– Ето я, ето я моята нимфи. Ето я нашата красива булка – възкликна тя, минавайки покрай тях, забързана към масата, за която бяха четирите благоуханни чинии.
Дафни видя как Ница сервира ястията на двойка красиви италианци и двете им малки деца. Ница не попита кое ястие за кого беше. Тя никога не забравяше лицата и поръчките на гостите си.

След няколко минути тя се върна, носейки първото от множество ястия. Започнаха с асортимент от малки чинии с мезета; пикантна мелидзаносалата от печени на жар патладжани, намачкани с чесън и оцет, тарамосалата, дзадзики, сочни лозови сарми с борови ядки и мекото, топящо се в устата домашно сирене на Ница. След това дойдоха тиропити – малки триъгълни банички със сирене фета и ароматни подправки, последвани от пълнени цветове от тиквички, с пълнеж от ориз и свинско, толкова деликатен на вкус, че да не доминира над леко сладкия вкус на обвивката.
Основното ястие беше шедьовър. Вместо традиционната и очаквана риба на скара Ница изненада я-я и Дафни, като поднесе голямо плато с бакалиаро, изпържени до златисто медальони от треска, с цяла купа ароматна скордалия, пюре от картофи, чесън и зехтин.
– Ница! – възкликна Дафни, поглеждайки домакинята, която я чакаше да опита рибата. – От години не съм яла пържен бакалиаро.
– Да, защото е бяла риба – пошегува се я-я, като се пресегна и я ощипа над лакътя. – Елла, Дафни му. Време е да заживеем отново.
Устните на Дафни се разтегнаха в красива, ведра усмивка. Устата ѝ се напълни със слюнка, когато намаза първото парче пържена риба със скордалия и го налапа цялото. Тя затвори очи и задъвка бавно, наслаждавайки се на комбинацията от вкусове и сюрреалистичното усещане на топящата се върху езика ѝ гладка картофена паста. Лютивият вкус на чесън отшумя, щом зъбите ѝ захапаха рибата. Сладката хрупкава панировка се разпука, разкривайки коприненото вкусно месо на треската.
– Ето затова, Дафни му, повече никога не искам да те чувам да казваш, че не ядеш бяла храна – я-я се засмя и избърса устата си с хартиената салфетка. – Семейството и храната, Дафни му. Те са в кръвта ти, не можеш да избягаш от тях.
– Аз не искам да бягам от тях. Искам още една порция – Дафни се разсмя и набоде още един медальон на вилицата си, след което загреба с него скордалия.
…Колкото по-късно ставаше, толкова повече се усилваше музиката. Скоро малкото пространство пред масите се превърна в импровизиран дансинг. Първи станаха да танцуват двамата италианци, преплели тела в някакъв опиянен любовен транс, очевидно омагьосани от този райски остров и благодарни, че децата им бяха погълнати от кошницата с мъркащи котенца. Другите гости не откъсваха очи от италианците, които танцуваха унесено. В тази двойка имаше нещо омагьосващо, техните синхронни движения в сумрака, поклащането и приплъзването на бедрата им в съвършен ритъм, несъмнено усъвършенстван в любовните им прегръдки през годините, гушкането и интуитивно отгатване на извивките на телата им в нощния сън. Дафни наблюдаваше двойката, хипнотизирана и леко засрамена, чувствайки се като воайор, който нахлува в интимен любовен момент на други хора. Но италианците явно нямаха нищо против. Те дори не забелязваха другите. Продължаваха да танцуват, изгубени в магията на Ерикуса.
– Виж ги, Дафни. Вдъхват надежда, нали? Че двама човека могат да са толкова влюбени, след като имат деца, след толкова години заедно – Попи въздъхна, облакътена на масата и подпряла глава върху дланите си.
– Да, така е – отговори Дафни, извръщайки очи към непрогледната чернилка на плажа. Но за разлика от Попи, за Дафни тази двойка не беше някакво огромно откритие, пот­върждаващо съществуването на епична любов. Защото тя си беше представяла живота си точно такъв, беше планирала да извърви същия път.
– Хайде, Дафни – Попи хвана братовчедка си за ръката. – Хайде да им покажем на какво са способни местните.
– Не, не мисля, че…
– Хайде, мисли за това като за твоето моминско изпращане. Ставай да танцуваме – Попи я задърпа за ръката и я помъкна към дансинга. След още няколко опита да усмири Попи накрая Дафни отстъпи. Двете братовчедки се присъединиха към двойката италианци на малкия дансинг. Италианците ги погледнаха и се усмихнаха, когато видяха двете жени, но почти веднага насочиха вниманието си един към друг. От другата страна на патиото французите избухнаха в диви одобрителни възгласи, когато братовчедките завъртяха бедра в чувствен кючек.
Дафни вдигна ръце над главата си, като щракаше с пръс­ти и въртеше китки в тон с протяжния ритъм на бузуките. Попи последва примера ѝ, вдигна ръце и раздвижи кръшно бедра в ритъма на гръцката музика. Дафни се въртеше, танцуваше, кършеше бедра и се смееше заедно с братовчедка си, отметнала глава назад, а къдриците стигаха до средата на гърба ѝ. Увлечена в извивките, Дафни извика от сърце „Опа!“.
Тя се изправи, опиянена от радостта на разтоварването и отърсването от задръжките. Дафни се потопи в момента, удивена колко млада се чувстваше, колко чувствена, колко сексуална. Бедрата ѝ сякаш чувстваха ритъма, сякаш предусещаха следващия удар на тарамбуките, следващия акорд на бузуките, още преди звукът да е излязъл от стерео­колоните. Гръцката музика беше драматична, както винаги, и Дафни ѝ се наслаждаваше, както никога; потопена в мъгла от музика, танц, цигарен дим и възгласите на група пияни туристи.
Когато след протяжната мелодия на бузуките последва традиционен моряшки танц, Дафни се обърна към братовчедка си. Очите ѝ грееха под завесата черна коса, която закриваше отчасти лицето ѝ, докато танцуваше. Тя улови погледа на Попи и двете братовчедки закимаха в унисон, знаейки какво следваше. Те застанаха една до друга, прегърнати през рамената, с докосващи се бедра.
Дарараръм, дарараръм… Музиката ги призоваваше.
Щракайки с пръсти в тон с музиката, Дафни наклони глава напред, като почукваше с върховете на обувките си в очакване на точния момент, за да започнат танца.
Дарра… дарараръм. Дарра… дарра… дарараръм. Музиката започна бавно, всяка нота се разтягаше във въздуха, разделена от съвършено отмерена пауза, така че да подчертае драматизма на песента. За туристите това беше песента на Зорба, песента, която познаваха в изпълнение на Антъни Куин и която бяха гледали безброй пъти по телевизията. Но за местните хора, за гърците, това беше сиртаки – танц, изпълняван при всеки щастлив случай в живота им, на всяка сватба, на всяко кръщене, на всеки Великден, откакто се помнеха. Сякаш тази песен, тази музика течеше във вените им като ДНК, която ги свързваше един с друг и с този остров.
Стъпка наляво, после надясно, братовчедките се движеха в унисон. С прецизна отмереност те скочиха първо напред, после назад, след това отново напред. Дафни коленичи на едно коляно, загреба с ръка невидимия пясък от пода, после се вдигна точно навреме за следващия акорд, за да се изправят на крака и да започнат стъпките отначало. Темпото се ускоряваше, а заедно с него и бързината на танца. Полюлявайки се наляво и надясно, Дафни погледна към я-я и забеляза, бе баба ѝ махаше на някого в другия край на терасата, явно канейки го да отиде на тяхната масата.
ДАРАРАРЪММММ. Братовчедките подскочиха напред, този път по-високо и с повече сила, под ускоряващия се ритъм на музиката. При скока Дафни погледна наляво и видя Яни да сяда на масата до я-я.
ДАДАДА – ДАДА – ДАДА. Все по-бързо и по-бързо, Дафни и Попи се поклащаха, пристъпваха и скачаха в такт с лудешкия ритъм. Всички очи бяха приковани към тях и всички гости пляскаха и ги насърчаваха с възгласи. Дафни и Попи тъкмо се спуснаха на едно колямо, когато на дансинга се разби първата чиния, последвана от втора и трета. Докато отмяташе глава на ляво и на дясно, Дафни видя, че не друг, а Ница чупеше чинии върху мозайката, въоръжена с цял куп. Накрая, точно когато музиката беше толкова лудешка, че за Дафни и Попи беше физически невъзможно да скачат или да танцуват по-бързо, се разнесе последният драматичен акорд – ДАРАРАРЪММММ. Танцът свърши с апломб и братовчедките паднаха в обятията си, потни и щастливи.
– Беше страхотно – Дафни едва успя да изрече думите. Тя се довлече до я-я, подпря се на масата и изгълта една голяма чаша вода.
– Попи, Дафни… красота – възкликна старата жена, съб­рала ръце пред гърдите си. – Яни, видя ли моите момичета колко красиво танцуват? – тя смушка Яни с лакът.
– Да, беше красиво сиртаки, дори съвършено – съгласи се той, като вдигна чашата си и кимна.
Комплиментът така и не стигна до ушите на Попи, която вече беше на масата с французите, приемаше поздравленията им и почерпка с чаша вино. Но Дафни не пропусна думите на Яни. Всъщност тя не вярваше на ушите си.
– Благодаря – каза тя, като избърса мокрото си чело с опакото на ръката си. – Не помня кога за последно съм танцувала сиртаки. Не мога да повярвам, че дори помня стъпките.
Дафни погледна сътрапезниците си, искаше ѝ се да им каже, че знаеше за бабата на Яни, че Ница ѝ беше разказала историята, но Яни я изпревари.
– Дафни, твоята я-я ми каза, че утре трябва да те откарам до Керкира.
– Да – отговори Дафни, все още задъхана и плувнала в пот. – Ако не те притеснявам – все още се чувстваше неудобно от мисълта да остане сама с този мъж. Но знаейки, че няма друг изход, тя се постара да се държи възпитано.
– Няма проблем. Аз вдигам мрежите в 6 часа сутринта и ще можем да тръгнем към 7,30. Ще отидем до Сидари. Утре имам малко работа там. От Сидари ти можеш да вземеш такси до Керкира.
– Да, добре. Благодаря – отговори Дафни с облекчение, тъй като на практика щеше да се възползва от вече планираното пътуване на Яни. Въпреки похвалите на баба ѝ за този човек Дафни не искаше да му бъде задължена. Преди да продължи обаче, Дафни чу да я викат от другия край на терасата.
– Дафни му. Дафни – викаше я Ница. – Дафни, елла, танцувай. Поздравявам те с тази песен – извика домакинята, сочейки с пръст някой зад бара, някой, който явно пускаше музиката. Когато първите звуци се понесоха от колоните, цялото патио изригна в аплодисменти. Туристите нямаха представа какво приветстваха и защо ръкопляскаха, а и вече бяха твърде пияни, за да се интересуват от такива подробности.
– Ела, да танцуваме – извика Ница и запляска с ръце.
– Не, Ница, не мога – Дафни поклати глава. – Наистина не мога.
– Елла, Дафни – извика отново Ница.
– Хайде, Дафни, върви – Попи стана, с узо в ръка и я изкомандва от другия край на патиото.
– Я-я… – Дафни погледна умолително баба си.
– Домакинята те кани. Пегене… хайде, танцувай заради нас. Ти си млада и красива. Танцувай – каза я-я, сочейки с глава празния дансинг.
Дафни погледна баба си и се насили да се усмихне. Тя знаеше, че вече няма връщаше назад. Протоколът изискваше да изпълни желанието на домакинята, макар че всъщност не искаше да изнася спектакъл пред очите на гостите. Дафни посегна и взе от масата наполовина пълната си чаша с вино. – Ямас… наздраве – извика тя и изпи виното на един дъх, преди да излезе на дансинга.
Щом стъпи там, музиката я завладя, а последната глътка вино ѝ вдъхна увереност. Тя се завъртя в кръг, вдигнала ръце над главата си, извивайки китки в такт с бедрата си. Дафни знаеше, че тя не беше най-добрата танцьорка; в това отношение Попи определено я превъзхождаше. Но тъкмо в това се криеше прелестта на гръцките танци. По-важно беше да се вживееш в музиката, да изразиш себе си чрез движенията, отколкото да владееш техниката. А тази вечер, въп­реки първоначалното си смущение Дафни затвори очи и почувства как всеки звук и всяка нота отекваха в тялото ѝ.
– Опа! – Дафни чу как някой извика и почувства как по лицето и косата ѝ се посипаха листенца от цветя, докато тя се въртеше в кръг. Без да отваря очи, тя вдигна брадичката си към небето и почувства как нежните листенца погъделичкаха клепачите и устните ѝ, сякаш бяха ситни капчици топъл летен дъжд.
– Опа! – повтори гласът и Дафни усети още една вълна от цветни листенца да се посипват по тялото ѝ. Те обсипваха рамената и ръцете ѝ като любовни милувки. Тя се въртеше отново и отново, отвори очи, после ги ококори още по-широко. Там, точно пред нея, стоеше Яни.
– Опа! – извика още веднъж той, като откъсна листенцата от червения карамфил и ги посипа върху танцуващата Дафни.

Свързани заглавия
Ивет Манесис Корпорън: Никой гръцки готвач не използва мерки – никога, никога

„Когато кипарисът шепне”  ТУК

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

eliott-reyna-kcT-7cirBEw-unsplash

Скролването ни пречи да прочетем над 300 книги годишно

Отделяме все повече време за смарт устройства Губим го напълно неосъзнато – сякаш изключвайки от …