Начало / Интервюта / Етгар Керет: Търся надежда в изкуството

Етгар Керет: Търся надежда в изкуството

Етгар Керет, най-четеният автор в израелските затвори и най-краденият автор в израелските книжарници, пише разкази – пет сборника за последните 18 години (публикувани също в The New York Times, Le Monde, The Guardian и др.), преиздавани многократно в Израел, превеждани в различни рекомпилации на над 30 езика и екранизирани в над 40 късометражни филма. Керет преподава в университета „Бен Гурион“, събира международни отличия и критики, живее в Тел Авив със сина си Лев („като Толстой, пък и на иврит това значи сърце“) и жена си Шира Гефен (с нея през 2007 г. спечелиха в Кан „Златна камера“ за дебютен пълнометражен филм с техния „Медуза“). По традиция той лично представи в София и Пловдив новия си сборник с разкази на български „ Изведнъж на вратата се чука“ – любимата му и най-лична по думите му книга, не само защото е първата след раждането на сина му.
––––––––––––––
Рисувате на всяка книга, която Ви дават за автограф. Замисляли ли сте се да илюстрирате сам детските книжки, които пишете?
–    Не. Рисувам по друга причина. В Израел имаме седмица на книгата, по време на която много писатели се събират за срещи с читатели и раздаване на автографи. Не знаех какво да пиша на читателите в книгите. Погледнах какво правят другите – всички пишеха едно и също: „Винаги Ваш“, „С уважение“. Но си помислих – защо да пиша такива неща на хора, които не познавам. А и не е индивидуално – за всички едно и също. Затова започнах да пиша фиктивни бележки на всеки. Всякакви странни бележки като: „Благодаря, че застана на пътя на куршума вместо мен“ и т.н. Един ден обаче написах на една жена: „Може още да ме мразиш, но и двамата знаем, че бебето е от мен“. После тя се върна с един младеж, който ме цапардоса.
Така реших, че писането не е добра идея. Затова започнах да рисувам. А и никога, дори да искам, не мога да нарисувам едно и също нещо. Така всяко послание, което оставям, вече е строго индивидуално. Ако ви нарисувам котка и после нарисувам котка за друг, това ще са две различни котки.

Вие сте невероятен разказвач, но и преподавател по творческо писане. Възможно ли е някой да бъде научен да пише?
–    Винаги казвам на моите студенти, че никой не може да бъде научен как да пише, но този курс е по-скоро като група за взаимопомощ. Като в групите на алкохолиците или на тези, които искат да отслабнат. Ние сме хора, които имат нещо общо – правим странни неща, като например – пишем истории, които никога не са се случили. И трябва да се подкрепяме.  Като писател не мога да те науча как да пишеш по-добре, защото ти в писането изразяваш себе си. Но мога да бъда нещо като приятел и твоя подкрепа, да ти задам някой въпрос или да ти дам някоя идея. Но цялата отговорност е твоя.
Понякога студентите са нещастни от това. Те искат някой да дойде и да им каже какво да направят, да бъдат пасивни. Това, което правим, е като тренировка. Но накрая те вършат цялата работа.

Не им ли давате съвети?
–     О, давам им много съвети. Имам списък с 10 правила за писане, публикуван на сайта ми. Наскоро едно момиче тук, в България, ми каза, че винаги чете съвети от писатели как да пише, но когато прочела моите съвети, единствено й се приискало да седне и да пише. Това е страхотно.
Мисля, че понякога съветите са много ограничаващи. Всеки ти казва – не прави това, не прави онова. Мисля, че процесът на ставане на писател е повече да оставим нещата да се случват, а не да спазваш правила. Да не губиш това вътрешно чувство, което влагаш.  Това е като разликата между добрия актьор и лошия актьор. Добрият актьор винаги дава най-доброто от себе си и без камера. Лошият започва да преиграва, когато е пред публика, губи естествеността си.  Когато сядаш да пишеш не трябва да го правиш с идеята, че сядаш да напишеш най-великия български или израелски роман.  Сядаш да напишеш нещо, което е вътре в теб. Може да го прочете само майка ти, може да го прочетат 2 000 000 души. Но в дъното е вътрешният ти глас.

А Вие какъв сте – повече писател, или повече разказвач на истории?
–    Виждам себе си повече като разказвач на истории. Мисля, че това, което ме движи, не е писането на книги, а комуникацията. Аз пиша, но правя и филми, пиша текстове на песни.  Просто писането е опитът ми да документирам това, което имам в себе си.  Да, може би писането на разкази за мен е най-добрият и естествен начин, но не отричам нито един от другите начини. Един път разказваш една история, друг път – я записваш, понякога може да целунеш някого. Мисля, че всичко това излиза от едно място.
Ако си представим, че сега дойдат някакви завоеватели от друга планета и искат да унищожат земята, защото се убиваме, разрушаваме природата и пр., най-добрата защита за съществуването на човечеството ще е изкуството. Киното, музиката, изобразителното изкуство, литературата – това е нашата препоръка и защита защо не трябва да се унищожи човечеството.
Да вземем филмите на Ларс Фон Триер. Той прави много умни филми, но всички показват колко хората са лоши. Аз живея в Близкия Изток. Виждам всеки ден как убиват хора. Не ми трябва филм, който да ми показва същото. Насилие мога да намеря навсякъде в живота. В изкуството търся надежда.

А от къде идват Вашите истории?
–    Не знам. Понякога седя и си мисля, ако нещо е съвсем различно от това, което виждам в момента. Това не е целият разказ, но е добра основа за нов.

Звучите като човек, уверен в себе си, и комуникирате свободно с всякакви хора. Ако бяхте срамежлив, с какво щяхте да се занимавате?
–    Аз всъщност съм много срамежлив. Може би това е и причината, поради която пиша. В Израел много се учудват при първа среща с мен. Казват ми, че мислели, четейки разказите ми, че съм някой здравеняк, секси, с мотор и блондинка зад себе си. Мисля, че в писането си човек често търси и някаква противоположност, да бъде някакъв тип, който не може да бъде в реалния живот.
Нямам желание да описвам всекидневието си. В разказите си се опитвам по някакъв начин да разширя живота си. Но ако не бях станал писател… в университета трябваше да уча за инженер, така че щях да бъда някакъв много смотан инженер.
Исках да уча право. Представях си се много добре като адвокат. Но не такъв, който е заринат в бумаги, а адвокат в съдебната зала, да се боря с големите компании, нещо такова.

Има ли история, която някой друг е написал, но бихте искали да е била Ваша?
–    Не, истината е, че моята цел не е да създавам собствени истории, а да разказвам такива на света. Има един американски писател – Нейтън Енгъртън. Имах идея за два разказа, но му ги пратих. Той ме попита може ли да ги използва и му казах, че смятам, че той ще ги напише по-добре от мен, аз не знам как да го направя. Всъщност има доста книги в които в благодарностите пише „Благодаря на Едгар за подкрепата и идеите“. Ако имам идея и я прочета сътворена някъде, съм щастлив. Аз съм много мързелив. Ако имаше кой да ми пише историите щях да съм много щастлив.

Казвате за себе си, че сте повече евреин отколкото израелец. Защо?
–    Има много сериозна разлика между еврейската и израелската култура. Евреите са космополити. Повечето са имигранти, не са интегрирани много в страните, в които живеят, местят се много и никога не са били националисти, по-скоро по дух са социалисти.
Израел е, напротив, много националистична държава. По традиция евреите са хора на книгите, интелектуалци, учени, а Израел настоява на други ценности, например да има най-силната армия в света (което не е непременно така).  Мисля, че затова се идентифицирам повече с еврейството, отколкото с Израел. Израел е една държава, а евреите са навсякъде. Еврейското самосъзнание е много по-мащабно и уникално. Не е случайност, че едни от най-големите мислители са евреи – Айнщайн, Фройд, Кафка, Маркс…Евреите са много широко отворени, излизащи от рамките хора. Израел е много прагматична страна, там става дума за армията, много по-малко за душевното, отколкото за материалното. По принцип ме смятат за типично израелски писател, но аз винаги се опитвам да вкарам в разказите си типично еврейските ценности.

Един друг израелски писател – Амос Оз, казва, че конфликтът  между Израел и Палестина е един спор за собственост на земята и може да се реши само с взаимни компромиси. Вие как мислите?
–    Мисля, че думата мир е много объркваща и заблуждаваща. Особено за диалога между Израел и Палестина. Мисля, че и двата народа искат мир в изражението му на масонска ценност. Всеки се моли за мир, но не разбира, че работата за мир е негова собствена отговорност и жертва. Всички в Близкия Изток искат мир. Но какво дават за мира? Нищо!
Думата наистина е компромис. Защото ако търсиш компромис, трябва да направиш такъв. Ако търсиш мир – се молиш на Господ!  Затова си мисля, че проблемът е много масонски и с религиозна важност. Проблемът е, че Израел също е много религиозно място – и за евреите, и за арабите. Въпросът не е толкова кой къде ще живее и при какъв режим на управление, а кой има изначалното право да обитава това място. Нямам нищо против религията, но не харесвам момента с това, чий бог е по-силен, добър и могъщ.

Значи не вярвате, че мирът е възможен?
–    Мисля, че технически може да се стигне до компромис. Но практически не виждам, че има такава възможност. Това е същото като с бедността. Има хора, които са много богати и се чудят какво да правят с парите си, но има и много бедни, които нямат къде да живеят и какво да ядат. Технически, ако богатите се откажат от парите си, които са им прекалено много и нямат какво да ги правят, и ги дадат на бедните, може тази ситуация да се промени. Защо не го правят – не знам.
Същото е и с мира. На книга той е постижим. Изисква се истинска смелост да направиш нещо в тази насока. Не е случайно, че тези, които са направили най-много за мира в Близкия изток – египетският президент Саадат и Рабин, например, са убити. Просто системата работи срещу такива хора.

Интервюто взе Елена Бойчинова

 Книгите на Етгар Керет тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

225012_b

Стив Бери: Внимавайте, докато четете тази книга: може да остави следа върху вас!

В „Черният списък“ на Джак Кар целият екип на капитан трети ранг Джеймс Рийс загива …