Лира Литературно-рекламна Агенция
Когато Матю Кан – студент по творческо писане в California State University, разбрал, че най-продаваната книга през 1926 г. е била „The Private Life of Helen of Troy“ („Личният живот на Елена от Троя“), бил шокиран. Защото в учебната програма книгата на Джон Ърскин я нямало, а се изучавала друга творба, издадена същата година – „За кого бие камбаната“ на Ърнест Хемингуей. „Любопитно е, че когато мислим за литературата от 1926 г., мислим за модернисти. Не мислим за книгите, които хората всъщност са чели по онова време“, споделя Кан. Той решава да прочете най-продаваните книги от 1913 до 2013 г. Повече информация за своя проект Матю Кан дава на блога си kahnscorner.com.
Представяме ви интервю с американския студент, публикувано в salon.com.
––––––––––-
След като сте на средата от вашия проект, съжалявате ли, че се захванахте?
– Има книги, които не ми се иска да чета и ми е трудно да намеря причина да продължа. Но понякога попадам на истински шедьоври, които си струват усилието. Знам, че към 60-те години вече набира скорост жанровата проза – Джон льо Каре, Стивън Кинг, Толкин. Не е винаги едно и също.
Имате ли любима книга досега?
– Има велики книги като „На Западния фронт нищо ново“, „Доктор Живаго“ и „Гроздовете на греха“. Трудно ми е да избирам между тях. От по-непознатите много ми харесаха „Собиг“ от Една Фербър и „Четиримата конници на Апокалипсиса“ от Висенте Бласко Ибанес.
Кои не ви харесаха?
– „The Eyes of the World“ от Харолд Бел Райт. Също току що завърших „Долината на куклите“ от Джаклин Сюзан и изобщо не ми хареса.
Защо?
– Много се дразня, когато авторът дава характеристика на даден персонаж и след това не я намирам в книгата. Трябват добри персонажи, ако те са основни в историята. В книгата на Уилсън, винаги някой друг решава проблемите на главната героиня. А авторът натяква колко велика е героинята.
Бестселърите днес имат силни и ясни послания? Предполагам, че доста хора очакват задължително художествената проза да съдържа някакъв урок.
– Някои от книгите на ХХ век са по същия начин. Вижте Лойд Дъглас и други автори, които са изключително религиозни. Поне 4 прочетох, в които апостолите са герои в творбите. На същия принцип е „Песента на Бернадет“ от Франц Верфел.
Има ли модели, които се повтарят?
– Аз съм още на първата половина, затова не мога да имам цялостен поглед. Засега са главно или военни романи, или истории за съзряване – реалистични книги. Тук там се прокрадва готическото – като при Дафни дю Морие, или исторически произведения. Няма други жанрове до 60-те, дори 70-те години.
Какви са основните теми?
– Религиозните теми са много силно застъпени. Явно религията е вълнувала много хората преди. Има и антирелигиозни книги като тези на Синклер Луис. Не само християнската религия е засегната. Има влечение по египетската цивилизация и култура. Или реалистичен роман, който предава добре статуквото в света или добре проучена историческа фактология за определен времеви период.
С този проект научавате ли какво се изисква, за да бъде една книга бестселър?
– Важна роля играе маркетингът. Повечето автори на бестселъри вече са утвърдени имена. Рядко дебютен роман става бестселър. Що се отнася до съдържанието, много зависи от периода, но главно опира до достъпност. Фокус върху сюжета и героите, а не толкова върху качеството на прозата. Това са нещата, които вълнуват повечето хора – те четат за забавление и ги интересуват сюжета и героите.
Като студент по творческо писане какво научихте за себе си?
– Малки неща от отделни книги. Например взимам пример от „Мостът на Сан Луис Рей“ от Торнтън Уайлдър за възстановяване на разрушен наратив. От „На Западния фронт нищо ново“ се уча как да правя екшън сцена и тъжна сцена едновременно. Как различни неща да работят едновременно.
Впечатления от книжния бизнес през последните 100 години?
– Има голяма промяна, която започва през 60-те години на ХХ век. Тогава перспективата за книгите се променя и те започват да бъдат част от индустрията за забавления. Преди това почти всеки автор на бестселър е носител на „Пулицър“ или Нобелов лауреат. Нещо отваря вратите и на други писатели, не само тези, носители на големи награди. Това не е лошо. Просто вече има два пътя, по които върви издателската индустрия. В последните години се забелязва, че бестселърите са книги, подходящи единствено за убиване на времето. Вече е по-трудно да направиш нещо, което наистина си струва, и да бъдеш забелязан.
