Лира Литературно-рекламна Агенция
Иво Сиромахов е роден на 29 декември 1971 г. в София. През 1990 г. завършва Националната гимназия за древни езици и култури, а през 1996 г. се дипломира в НАТФИЗ, специалност театрална режисура. Работил е като режисьор в Малък градски театър „Зад канала“ и Театър на българската армия. От 2000 г. e отговорен сценарист в предаването „Шоуто на Слави“, където се изявява и като водещ. Публикувал е множество авторски текстове и в списанията „MAXIM“ „Playboy“, „Hustler“ и „MAX“. Сътрудничи с политически фейлетони на вестник „24 часа“. През 2013 г. участва като актьор в комедийното импровизационно шоу на BTV „Младост 5“. Автор е на 12 книги.
–––––––––––––
„Български работи“ отново ли е толкова тъжна, като предната ти българска злободневна книга „Уважаеми зрители“?
– Аз не смятам, че “Уважаеми зрители” е тъжна книга. Вярно е, че описва една тъжна действителност, но със средствата на иронията и сарказма. Най-лесният начин да приемеш отвратителната реалност е да й се надсмееш. Подобен е и подходът ми в “Български работи” – книга за неумиращата байганьовщина, за невежеството, безпочвеното патриотарство, сексуалното самохвалство и агресивната простащина. Това са неприятни черти от българската народопсихология, но погледнати отстрани изглеждат смешно.
Анотацията на книгата описва доста негативни „български“ качества. Толкова ли е грозна картинката на настоящето ни?
– Ами не е особено оптимистична. Въпреки, че географски и политически сме част от Европа, манталитетът ни хич не е европейски. Мръсотията, тарикатщината, завистта, бабаитлъкът са неизкореними. Както е казал великият Алеко “европейци сме ний, ама все не сме дотам”.
Колко често трябва да препрочитаме „Бай Ганьо“ и какво трябва постоянно да си припомняме от него?
– “Бай Ганьо” е българската Библия. Но когато говорим за четене, думата “трябва” е неуместна. Четенето е удоволствие, не бива да го смесваме със задълженията.
Смяташ ли да напишеш изцяло хвалебствена и положителна книга за българщината?
– Постоянно се опитвам да напиша нещо позитивно, но все иронично излиза.
Не те ли притеснява това, че осмиването на разпространени предразсъдъци, те прави „черен“ в очите на хората. Все пак не всеки крал обича да му казват, че е гол…
– Да, някои хора са докачливи и не обичат да се шегуват със себе си. Разпознават се в художествени образи, обиждат се и започват да пищят, че не били такива. Ами такива сте, съжалявам. Щом се обиждате, значи наистина имате проблем.
Кога ще се изчерпят глупостта и пошлостта, които създават сюжети като този в „Уважаеми зрители“, а и в „Български работи“?
– Глупостта и пошлостта са неизчерпаеми. Те са единствената национална традиция, за която съм сигурен, че ще пребъде във вековете.
Кое е най-тежкият проблем на днешното време – политиците ни, бизнесът ни, мързелът ни, „свободните ни медии“ ли?
– Те са свързани. И политиката, и бизнесът, и медиите са резултат от националния манталитет. Ако на избори се кандидатира образован, възпитан човек, който знае няколко езика и срещу него се изправи мутра-тарикат, който не е чел нито една книга, но говори “народняшки” и обещава на избирателите, че “ще ги оправи”, кой според вас ще събере повече гласове? Хората избират политици, които разпознават като себеподобни. Предпочитат онзи, който гледа намръщено, мрази съседите си, ходи с размъкнат анцуг, мирише на пот, бие жена си, преяжда на празници, изхвърля боклука си през прозореца, и изобщо е “наш чуйек”. Същата е ситуацията и в медиите. Чудесно е да има сериозна, авторитетна преса, но кой ще я чете? Тиражите на жълтите вестници са десетократно по-високи. Излиза, че читателите, които изпитват потребност да четат гнусотии, са много повече от онези, които искат да получават качествена и смислена информация. Това е положението.
Протестите трябва ли да се възобновят и това може ли да доведе до промяна?
– Протестите могат да доведат до промяна само ако се обединят около някаква кауза. Сега хората са разединени и политиците се възползват от това.
Миналото лято не ти ли даде малко надежда?
– Да, има надежда, но малко. Хората ходиха цяло лято по улиците, надуваха свирки, биха тъпани, караха кънки, разхождаха си кученцата, но така и не казаха какво искат. Мажоритарни избори ли, премахване на партийните субсидии ли, референдуми ли… Смяната на хора няма да промени нищо, ако няма промяна в системата.
Хуморът и осмиването водят ли до промяна в мисленето?
– Не. Водят само до добро настроение. Но и това не е малко. Не страдам от комплекса, че писателят непременно трябва да е ментор, който дава акъл и размахва пръст пред читателя, сякаш го превъзхожда в нещо. Писането на книги е диалог, а не проповед.
Ти си един от най-публичните български писатели. Работата ти в „Шоуто на Слави” държи фокуса върху теб, това пречи ли или помага?
– Помага при първата книга. Да ти научат името. Оттам насетне, ако не си добър, никаква телевизия не може да ти помогне. Наивно е да се надценява силата на рекламата. Колкото и рекламирана да е една книга, ако тя не е добра, никой няма да купи следващата книга на този автор. В писането на книги нямаш право на грешка.
Имаш ли рецепта за правенето на бестселър?
– Да се говори за бестселъри в България е твърде пресилено. Тук като продадем десет хиляди книги, се разцепваме от кеф, а това са смешни тиражи на фона на истинските бестселъри Гришъм, Джоан Роулинг, Патерсън, Балдачи.
На какво учиш начинаещите писатели в курсовете по творческо писане?
– Давам им практически съвети, защото писането е преди всичко занаят, който се подчинява на строги правила. Аз съм научил тези правила самичък, по метода “проба-грешка”, не е имало кой да ми ги каже. И сега ми е изключително приятно, че има с кого да споделя опита си.
Интервюто взе Елена Бойчинова
Книгите на Иво Сиромахов тук
„Български работи“ тук
