Владимир Шумелов и „Pink Floyd“

07.03.2014 Читатели

Борислав ГЪРДЕВ

За какъв дявол му е трябвало да слага за заглавие на книгата си името на легендарна хардрок/прогресив група? Защо „Пинк Флойд“, а не „Ролинг стоунс“ или „Бийтълс“, „Блек Сабат“?!
Това се питах, докато разлиствах сборника „Pink Floyd“ (2013) на моя приятел Владо Шумелов.
А на корицата, дело на Ясен Цонев, естествено се е изправила електроцентралата „Батърсий“ в Лондон и летящото розово прасенце, за да ни напомнят, че живеем сред животни, ограничени от Стената на нашата несвобода и липса на перспектива…
Трябва ли да се чете подобна интелектуална приумица?
Да, струва си!
„Pink Floyd“ е наистина Final cut на Владо Шумелов. Книга-изповед и равносметка на изминалия път и постигнатото в прозата, есеистиката и критиката. Тя е едновременно „Обърни се с гняв назад“, използвай безкомпромисното радикално писане в духа на контракултурата, а след това продължи „По магистралата смело напред!“, пък било и в модерната постабсолютистка държава. „Pink Floyd“ е дневник и албум едновременно, съставен от елипси.
Питах Владо – откъде е това негово увлечение по фрагмента?
Отговори ми, че така е в съзвучие с духа на времето.
Прав е.
Уж се познаваме от 22 години, а се оказва, че сега го преоткривам.
Много е добър в изповедно-носталгичната елиптична есеистика.
Понякога е ненужно бъбрив, но като цяло е в кондиция.
Не бих казал, че е в плен на нарцисизма, въпреки че на моменти е толкова разголващо откровен и интимно коректен, че чак ме хваща страх.
Аз не бих писал и то с такава пареща болка за смъртта на майка си, нито пък за заболяванията ми в детството.
Може би защото Стената очертава лимита на допуск в личния ми свят…
Металитературните фрагменти на Владо Шумелов са привидно хаотично вкарани в дискурса, но иначе са подчинени на строга, вътрешно-обусловена логика.
Шумелов умело и проницателно обхваща литературни явления и факти от провинцията и столицата, размишлява за значими постижения във френската, руската, немско и англоезичната литература, неусетно и уверено обхващайки големите явления и създавайки СВОЯТА кратка енциклопедия на водещите автори и заглавия.
Не крие пристрастията си към Кафка, Бекет, Хемингуей, Керуак, Реймънд Карвър, Вим Вендерс, а като смислов маркер след всеки фрагмент следва откъс от класическо парче на „Пинк Флойд“ или на Роджър Уотърс.
Постарал се е да изгради прецизен монтаж и да осигури чрез текст на прочутата група онзи нужен му акцент, без който не би преминал адекватно към следващата част на книгата си.
Откъсите от старите му разкази направо ме разбиха – независимо дали са финали, или извадени от контекста разкази в разказа.
Върнах се двайсет години назад, когато четях с упоение полулегитимното издание на „Двойно“ и отново почувствах силата на неговия прозаичен талант. Тези негови текстове навремето стъписваха и шашваха, а днес, дори и във фрагментарен вид, звучат като модерна класика.
Надявах се, че ще надскочи достигнатото след „Между Бекет и аз“ (1998) и си мисля, че фокусът се получи с новелата „И така нататък“ (2007) – грабваща и разтърсваща интимна драма, в която през призмата на личните преживелици, се отразява съдбата на нашето поколение.
Искрено се радвам, че чудото продължава с „Каквото дойде“ (2014). Прочетох с удоволствие тези четири писма за любовта и разбрах, че в новелата Владо продължава да е на много високо ниво.
Вярно, „Каквото дойде“ е припряно кратък и с неочакван финал, но той подготвя „Любовна е-пистола“, който формално напомня популярния хит „Love.net“ (2011) на Илия Джевелеков, но е стегната, прочувствена и стойностна проза, която се възприема с удоволствие и наслада.
Шумелов разсъждава трезво както за парадоксите на унилото ни настояще (страхотни са наблюденията му за живота в нищета!), така и за смисъла от творческите усилия.
Той знае, че малко се чете днес, че ерудицията му по-скоро пречи да бъде атрактивен и търсен автор, но вярва в младите. Смята, че един ден ще го преоткрият, когато подредят живота си и след протестите формулират точно дневния ред на обществото. Тук мненията ни се разминават, тъй като мисля, че продължаваме да се въртим в омагьосания кръг на матрицата „1968 – 1990“, но той е оптимист.
Наистина! Непрекъснато твори, откривайки смисъл в писателския труд и в мисията на интелектуалеца.
Боже, имало и такива образи у нас!
Владо Шумелов се измъчва и от проблема за професионалния успех.
Без да е създал бестселъри, се вълнува искрено от цената на славата.
Провокирал съм го на тази тема, но ми се струва, че парите и известността няма да променят нито вкусовете и начина му на писане, нито пък неговия характер. Просто той следва своя път – разкази и новели, рецензии, есета, фрагменти – сочни и вкусни – „като препечени курабийки“ (да цитирам и аз любимия си Уди Алън). Подрежда събраното в поредния том, правейки рекапитулация на достигнатото и отново сяда пред компютъра…
Сега си давам сметка, че осветен подготвен меломан, е и посветен до гроб почитател на „Пинк Флойд“. Британската група му е ориентир и мярка за класа и качество, за естетически нонконформизъм и за критично осмисляне на заобикалящия го живот.
В епилога на своята „Окончателна версия“ цитира Ник Мейсън, който съжалява и се срамува, че „Пинк Флойд“ не са били в България.
Ник, и на мен ми е гадно за този пропуск, но нали ти беше тук, а Роджър Уотърс все пак гостува в София на 30 август 2013 г. и сам написа на Стената „Оставка“ по време на своя прочут едноименен мегаспектакъл? Това не беше ли закъснелият реванш на запазената марка в музиката? А и честно казано, не си представям как бих слушал Final cut през 1983 година на стадион „Васил Левски“ – открито, свободно и легално. Нали веднага щяха да ме арестуват ченгетата на Димитър Стоянов Куров!
Остават DVD-тата и CD-тата с класическите песни на „Пинк Флойд“…
А също и носталгията по отминалото време, в което имаше илюзии, копнежи и надежди и натрупан житейски и творчески опит, след който закономерно се ражда книга като „Pink Floyd“.