За преводаческото изкуство

23.01.2014 Читатели

Анита КОЛАРОВА

„Първо си измих ръцете, за да са чисти, когато поема
перото.
Измих си и лицето, а също и очите, за да виждат ясно
всяка написана буква поотделно.
И за да не допусна някоя случайност или небожествено
внушение,
си измих и…сърцето”
Никита Станеску – „Сандалите на Марк Аврелий”

Започвам тези размисли за преводаческото изкуство на Огнян Стамболиев с аксиомата, че талантливият преводач е се явява и като съавтор.
Колко възхита, какво преклонение към чистотата на изкуството има в горния откъс, избран за мото на тази статия! И как, по силата и законите на превода, са се предали те и на преводача!

Огнян Стамболиев е известно име, автор на много книги в областта на музиката и превода, най-добрият между преводачите ни от румънски език. Завършил българска и италианска филология в Софийския университет, специализирал румънски език в Букурещкия университет, той се е доказал с многобройните си преводи, за които е удостоен с награди на Съюза на преводачите в България, на Министерството на културата, Съюза на румънските писатели, Румънската академия и др. Член е на СПБ и носител на академичната награда „Никита Станеску” – 1997.
„ Редът на думите” на Никита Станеску/ избрани стихове , писани от 1960 до 1983 г. / е сложна книга, авангарден синтез между лирика и философия, чийто подбор и предговор са дело на преводача. Ценното в този изискан том от 337 стр. е и това, че Стамболиев се е постарал за оформянето и на една притурка в края на книгата:НИКИТА СТАНЕСКУ,1933 – 1983, ЖИВОТ В ДАТИ И КНИГИ

Тя ни дава допълнителни знания за автора. Кой е Никита Станеску? Още с поетичния си дебют „Смисълът на любовта” /1960/ предизвиква разгорещени спорове, защото е ново явление в румънската литература и по нищо не прилича на своите предшественици : Лучиян Блага / основоположник на модернизма в Румъния, представен блестящо също от О.С./, Йон Барбу, Тудор Аризи и др. През 1974 той получи Хердеровата награда, през 1982 бе увенчан със „ Златната клонка на Струга”, през 1980 бе сред номинираните за „Нобел” / Борхес, Сенгор, Макс Фриш, Елитис/. Световно известен, преведен в Европа, Азия и Америка.
Можем благородно да завиждаме на преводача, че е познавал отблизо един толкова възвишен поет- философ, посещавал е неговия дом в Букурещ,- „ своеобразен клуб, отворен денонощно за поети, музиканти, художници и почитатели”, движил се е в неговата среда, попивал е от „неземната му аура”.
Ето какво споделя Стамболиев:” Поет – философ с огромна култура, с изострена чувствителност, с по детски наивна и ранима душа и модерна мисъл и рефлективен – това, бих казал, бяха полюсите на напрегнатото магнитно поле, в което се раждаха тези стихове. Беше истински визионер, мечтател. Образният му език изглежда непредсказуемо причудлив и на човек му трябва малко време, за да достигне до глъбините на мисълта му, на светоусещането, на големите му прозрения”.
Да попаднеш в подобно магнитно поле е изключително натоварващо, независимо от удоволствието, което ще изпиташ. Преводачът е безусловно на нивото на този поет с качествата си на ерудит и поет по рождение. Той успява да установи равновесие между автора и собственото си душевно състояние, предизвикано от стиховете му. Той чува отчетливо вътре в себе си звуците на тази поезия. Доверява и на безупречната си интуиция, но разчита преди всичко на солидните си познания, на творческия си опит, не бих казала рутина, и вдъхновение.
Какви са били задачите на Огнян Стамболиев, преди да пристъпи с благоговение пред огромното литературно наследство на този тъй самобитен и трудно разгадаем, напомнящ понякога Сфинкс, поет, с копнежа му за преоткриване „вечните тайни на живота” /…/, „ калейдоскопичната смяна на явленията в природата и промените в материята”?
-Да открие класическите, символистичните и романтичните мотиви в тази поезия, както и да познава поезията на Барока.
-Да проникне също като автора в значението и мистиката на числата и буквите, в древната еврейска лирика от Кабалата до Талмуда, в неговата фаустовска жажда за знание, в необузданото му, почти космическо въображение.
-Да се въоръжи със смелост и търпение!
И ето, чета книгата, замислям се над всеки ярък и пластичен образ, над изключително оригиналните видения и успявам да видя з а е д н о автор и преводач: стоят един до друг, гледат в една посока, мислят в синхрон. Понякога преводачът иска от автора да му обясни смисъла на някой вибриращ странно стих, пита защо думите са подредени в този, а не в друг ред, но се вглъбява в себе си, недочакал отговора, който ще намери сам, защото поезия не се обяснява, както не се обяснява и музика, нужно е да я почувстваш със сърцето и душата си, с омагьосаните си сетива да уловиш светкавицата, която преминава през теб, и да съумееш да предадеш това на другите на майчиния си език. Акт, високо хуманен колкото за съседната нам страна- Румъния, така и за България , за българската култура.
Максималното богатство на мисли, багри и състояния, което силно впечатлява и респектира, предполага отлично владеене на езика, но това не е достатъчно.
Защото това е асоциативна, модерна поезия, новаторска не само като форма, а най-вече като мисъл, където нищо не е казано в прав текст, а асоциациите понякога са далечни като звездите. Свободният /бял/ стих, който понякога е много дълъг и сгъстен, полегнал небрежно като патриций на фолклорни мотиви или древни митове, би трябвало да улеснява превода, но в случая едва ли преводачът е бил облагодетелстван с лекота. Изпитал магията на стиха, той се е чувствал задължен да я предаде и на читателя.
Първото нещо, с което Огнян Стамболиев се ангажира, е да вникне максимално в полифонията на стиха, в пластичността му, в сложната метафористика и символика, в пластовете история и култура и след това да намери най-адекватните слова, за да ги предаде на читателя. Всяко стихотворение- от родеещото се с поемата до миниатюрата е една разгърната метафора, едно голямо предизвикателство. И, трябва да му се признае, успява да извае на нашия жив и достоен език, езика на Вазов и Лилиев, на Яворов и Дебелянов прекрасното, завладяващото, което не ни оставя равнодушни. Друга характерна особеност на преводача е, че умело чете „нотите”, познава войната на думите и улавя като диригент ритъма на оригинала – много важна особеност на всеки превод, защото, както вече казах, поезията е музика, а музиката е чувство, ритъм, багра, хармония, дисонанс…
Преводачът усеща и умее да предаде и онази градация на чувствата, която понякога наподобява напиращо и пламтящо кресчендо:

„ И ще стигнем до мястото,
в което никой никога не се е любил…”
„ Външен вид”
„ В моите стихове, които ще прочетете сега, щи
срещнете и с някои епизоди от „ВОЙНАТА НА ДУМИТЕ”…
„Войната на думите”

А какво са „недумите”? Поетът е създал и такова понятие!
И ето го резултатът – завладени сме от любовното чувство на автора, но томът съдържа не само любовни стихове.
От корицата ни гледа самият поет с артистично и одухотворено лице, с лазурен поглед. В него природата е положила своите знаци – мистика и тайнственост, способност да вижда зад нещата. Да вижда това, което другите не могат. Колкото и речници, колкото и енциклопедии да прелиства един преводач, няма ли я божествената искра, способността да съпреживява, внимателно да копае в златната руда пластовете на подобна поезия, да събере дори златния й прах и да ни го поднесе върху въздушно блюдо, той не би могъл да остави следа.
Огнян Самболиев е достигнал поредния си връх с превода на „Редът на думите” на Никита Станеску. Уверени сме, че го очакват нови върхове.
Позволявам си да завърша със стихотворението, което Никита Станеску е посветил на Огнян в годината на своята смърт:

ИМЕ

На моя български преводач
Огнян Стамболиев

Завърнах се от война –
война с никого.
Донесох трофей –
стадо думи.
Да назова с тях
моите стари места,
родни и още неназовани.

И тебе, приятелю,
не забравих.
Донесох ти трофей,
приятелю-
от войната с никого.
Ново име за теб.

Бързо ми напиши,
ако от твоята война
си донесъл
някое ново име за мен-
да се назове с него
и аз.
Амин!
юли, 1983, Букурещ

„Редът на думите“ тук