Лира Литературно-рекламна Агенция
Днес, 18 януари, се навършват 79 години от рождението на Дамян Дамянов – един от най-обичаните и четени български поети. Автор е на над 40 стихосбирки и един роман.
През 1953 г. завършва гимназия в родния си Сливен, а през 1961 г. завършва българска филология в Софийския университет. За първи път публикува през 1949 г. във в. „Сливенско дело“, а по-късно публикува поетични творби в централния литературен печат.
През шейсетте години работи като литературен консултант във вестник „Народна младеж“ и като редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“.
Удостоен е със званието Народен деятел на културата, лауреат е на Димитровска награда, а през 1997 г. получава наградата „Иван Вазов“ за цялостно литературно творчество.
Творби на Дамянов са публикувани в литературни издания на руски, беларуски, украински, унгарски.
Умира през 1999 г. в София. В прощалната си реч Николай Хайтов заявява:
„Стиховете на Дамян Дамянов се четат днес, ще се четат и в бъдеще, докато ги има България и българския език. Окован завинаги на инвалидния стол, вместо злоба, Дамян ни завеща повече любов, повече вяра и надежда в идните дни на България, повече достойнство и самочувствие, както подобава на народ с древна култура“.
Приказка
Заспиваш ли, аз май че те събудих,
прости ми, че дойдох при теб сега.
Душата ми се стяга до полуда
в прегръдките на свойта самота.
Самичък съм, а тъй ми се говори,
устата ми залепва да мълчи …
Не ме пъди, ще си отида скоро,
аз дойдох тук на бурята с плача.
Ще седна до главата ти, ей тука
и ще ти разкажа приказка една,
в която е положил зла поука
един мъдрец от стари времена.
Един разбойник цял живот се скитал
и нивга не се връщал у дома,
вместо сърце, под ризата си скрита
той носел зла и кървава кама.
Преварвал той замръкнали кервани
и само денем криел своя нож,
а ножът му ръжда не хващал,
човекът като дявола бил лош.
Но кой знай, един път от умора
и той на кръстопът заспал.
Подритвали го бързащите хора
и никой до главата му не спрял,
а само малко дрипаво момиче
челото му покрило с листо.
Заплакал той за първи път обичан,
заплакал той, разбойникът, защо ?
Какво стоплило туй сърце кораво,
нестоплено в живота никой път !
Една ръка накарала тогава,
сълзи от поглед в кърви да текат.
Една ръка, по-топла от огнище,
на главореза дала онова,
което той не би откупил с нищо
ни с обир скъп, ни с рязана глава.
Но ти заспа, а тъй ми е студено,
туй приказно момиче, где е то ?
То стоплило разбойникът, а мене
ти никога не стопли тъй, защо?
Обичам те…
Обичам те. Надявам се, ти – мене.
Но – вжеглени във общия хомот,
да си го кажем просто няма време…
…И си отива нашият живот.
Във делници, в неща и грижи сиви,
във прози, в труд, и грапав, и суров,
безмислен, смислен – просто си отива.
Във всичко друго, само не в любов.
Между две скуки, между два етажа…
И ако някога се изтърва
„обичам те“ срамливо да ти кажа,
повярвай, не е истина това.
„Обичам те“ е просто малко. Много,
безкрайно те обичам! Но защо
да ти го казвам? Нужно ли е? То го
живеем двама. В двама ни е то.
В душите ни, в децата ни, във всичко.
И в общия ни път трънлив, не нов.
Обичам те. Но що са трите срички
пред нас – безкрайносричната любов.
–––––––
Клетва
Разстрелвани, обесвани, горени,
убивани безславно на дуел,
поетите, родени преди мене,
възкръсват покрай мен. И с укор смел,
и с укор гръмък в тишината лиха
ме стрелят в упор всяка нощ: „Кажи,
щом всички нас за думи ни убиха,
поет ли си изобщо, щом си жив?“
И в срам навел главата си излишна,
мечтая тайно все за онова
безсмъртно стихче, дето ще напиша
единствено с пожертвана глава.
Дано изпълня клетвата си свята!
Дано да имам жребия такъв –
с кръв да платя на думите цената.
Че мъртва е поезия, в която
под всяка дума няма капка кръв.
––––––––––––
Поет…
…А уж бях майстор в занаята –
поне във този занаят –
с длето и с чук като ваятел
от злата глина на словата
добър извайвах този свят.
Не че си нямах свят край мен, но
като го гледах, тънех в срам:
ужасно, зло, несъвършено
творение!… Та непременно
по-друг мечтах да го създам.
Какъвто в книгите го пише,
какъвто всъщност той не е –
свят, по какъвто се въздиша;
щастлив, добър, красив, възвишен.
Утопия – не битие.
И падна блъскане. С години.
То беше труд! То беше пот!
Дорде от топчицата глина,
отвсякъде просвредлен, зина
самият собствен мой живот.
Направен на решето череп!
И иде ми да го строша!
Какъв ти свят! Мой двойник черен,
от материал неимоверен –
от мойта собствена душа.
Душа ли? Не, врата, която
вихрушка кърти с две ръце.
Студено ми е на душата –
ваяние на самотата
със мойто собствено лице.
–––––––––––
Четвъртата барака
Четири дъсчени голи стени,
Подпрели вихрушките, мрака.
Най-яката крепост на нашите дни!
Добрата четвърта барака!
Седем железни ръждиви легла.
И голи артистки — над всяко.
И седем нелюбени мъжки тела
Ги любят. В четвърта барака.
Но само насън. Подир страшния ден,
След вятър и блъскане яко,
След синия съсък на лют оксижен,
След здрача в четвърта барака,
След вихри, огъвали с бяс железа,
След дълго безсъние в мрака,
След мъжка и капнала скришом сълза
В съня на четвърта барака.
Ах, времето, зная, оттук ще смете
Мъжете, бараката, мрака!
На тяхното място ще израсте
Градът. Не със криви бараки,
А с къщи палати, с градини… Тогаз,
Ти, бъдещ човек, щом дочакаш
Да чуеш във своето щастие глас,
От радост и мъка заплакал,
Заслушай се в него — това ще съм аз
И мойта четвърта барака!
–––––––––––––
Почти любовно обяснение
Ах, колко си млада, ах, колко си хубава!
От хубост – очите ми – слепи!
Само че всичко е толкова глупаво,
толкова тъжно и смешно, нелепо.
Късна е срещата, късна е жаждата…
Пред теб е светът, аз го минах…
Точно когато ти си се раждала,
бил съм на твойте сегашни години…
Точно когато ти си прохождала,
разбрал съм: не ще да проходя…
Та и да исках дори, невъзможно бе
тогаз да те стигна… Предълги, безплодни
са всичките крачки между ни, напразни са…
Пътеката е неизвървима.
По-скоро изгрев догонил би залеза,
а пролетта – мразовитата зима,
отколкото нашто напразно гонение…
… Но стой ми в живота-тъмница. Свети ми
с духа си, с лицето си, с цяла вселена.
И…
нали ще ми дойдеш на погребение?
… Дано си на мойте сегашни години.
Книги от Дамян Дамянов тук
