Лира Литературно-рекламна Агенция
Иван Тренев е роден на 2 ноември 1931 г. в Дупница. Бил е дългогодишен редактор в БНР и в издателствата „Народна младеж“ и „Български писател“. След демократичните промени става частен издател. Член е на СБП. Тренев е и художник, има над 120 картини живопис.
––––––––––––––-
В „Речник на българската литература пише, че сте автор на над 40 книги. Колко е точният брой?
– През годините имам издадени 43 книги поезия, проза, публицистика и драма. Ако прибавим и книжките за деца, които публикувах под псевдонима Дядо Иван, точният брой става 66.
Последната Ви книга е „Господарят на кукловодите”, а първата? Как точно прописахте?
– Първата е „Живи въглени”, стихотворения. А първото ми стихотворение е посветено на плитките на едно момиче от прогимназиалния ми клас, с които си играех по време на час, тъй като седеше пред моя чин. Сравних ги с юздички на кобилка. Един ден, когато Дора Габе ни гостува в училището, прочетох стихотворението си, тя ме похвали за сравнението и ме целуна по главата, а момичето ми се разсърди, тъй като започнаха да й викат Кобилката. На тринадесетгодишна възраст, пет-шест месеца преди Девети септември 1944-та, спечелих конкурс на Националното радио за стихотворение, посветено на родината. Главен уредник на литературно-художествения отдел тогава беше мой любим поет – Йордан Стубел. Той ми прати поздравително писмо и ми пожела да издам и първа своя стихосбирка след пет-шест години. Това обаче стана през 1957-ма. Книжката ми изчезна бързо от книжарниците и ме стори приятел на онази част от младежта и на старото поколение творци, закърмени с поезията на Ботев, Яворов, Дебелянов, Бояджиев и Лилиев.
В биографията Ви се споменава близкото Ви приятелство с Ангел Каралийчев, Дора Габе, Атанас Далчев, Александър Геров. Разкажете нещо за този приятелски кръг.
– На него са посветени мемоарите ми, които се надявам да видят бял свят подир някоя и друга година. Към изброените имена има още доста, не по-малко известни по времето на социализма. С много от тях бях в приятелство още през 1951-ва, тъй като през есента на 1950-та бях изключен десет дни преди дипломирането ми като кадет от Военноморското училище във Варна подир доноси от родния ми град, че съм бил „буржоазна издънка”. Главното, което най-спонтанно ме свърза с въпросните имена, беше, естествено, първата ми стихосбирка. Атанас Далчев беше този, който най-чистосърдечно ми протегна ръка – срещите ми с него ми отвориха очите по много от вълнуващите ме въпроси, свързани с естетиката и как да разбирам понятията „истинско изкуство”, естетическо възприемане, художествен талант, стил, социална природа и народностност в изкуството като обществено явление. По тези въпроси разговарях и с Дора Габе, с Ангел Каралийчев, Александър Геров, Иван Давидков, Николай Стайков и Радой Ралин, вече пребивавайки в София без работа, по квартирите на поетите от моето поколение.
В началото на 50-те години започвате да публикувате. Какви бяха темите на онова време? Допускали ли сте, че един ден ще пишете трилъри за сливането на мафията с държавата?
– Започнах да публикувам в местния вестник на родния ми град – „Народно дело”, и редакторът винаги зачеркваше поантите ми, за да изиска за финал стихове като „Мирът ще победи войната” или „ Напред към комунизма”. В софийските вестници с подобни възгласи се изявяваха автори като Георги Бицин и Климент Цачев. Първите ми стихотворения бяха за хората от моята улица и за Рилския манастир. Според мнозина тази тематика представляваше изумителна за времето си дързост. Моето – „Априлското поколение”, бе новаторско – с най-талантливите си представители като Пеньо Пенев, Слав Хр. Караславов, Любомир Левчев, Андрей Германов, Първан Стефанов, Стефан Цанев, Константин Павлов, Михаил Берберов, Дамян Дамянов и др. То разби ледовете на простащината, наречена класово-партиен критерий. Разбира се и през ум не ми е минавало, че един ден ще пиша трилъри за сливането на мафията с държавата. Повечето от нас живяхме с надеждата за действителни реформи на социализма по пътя на идеята за спасение на индивидуалното в света, за което жадуваше Стефан Цвайг.
За Вас случващото се през последните 24 години в България трилър ли е? Кой в действителност дърпа конците?
– Случващото се е трилър, който не може да се пресъздаде с абсолютна достоверност и точност, но дори някой да успее да го напише, той няма да се чете с удоволствие. Би могло да се нарече и сага за едно разграбване. Жанровете се преплитат и допълват взаимно. Що се касае до това кой дърпа конците, въпросът придоби изключителна актуалност, защото и децата у нас разбраха, че главните действащи лица в българската драма не са това, за което се представят. Докато ги виждаме на сцената, сценаристът и режисьорът не само полагат необходимите усилия да останат анонимни, но подобно на дявола се опитват да ни убедят, че не съществуват. Аз, разбира се, не съм прокурор и романът ми не е обвинителен акт, за да ги назова по име. Като писател се опитах да предложа на читателите си една нова гледна точка към този болезнен въпрос. Истинската власт, която напоследък наричаме задкулисие, има много нива и най-горното не се намира на жълтите павета в София. В глобализиращия се свят тя е наднационална. Тези, които я притежават, налагат интересите си с всички възможни средства.
Мъчно ли Ви е за обикновените българи – тези без работа и тези, които живеят от заплата до заплата? В „Господарят на кукловодите” всички герои имат много пари, но никой не е щастлив, зависимостите им са потискащи.
– „Обикновени българи” е разтегливо понятие. Мъчно ми е за сираците, инвалидите, пенсионерите, съкратените от работа, но и за предприемачите, унищожавани с нелоялна конкуренция, с корупция и партиен рекет. Убеден съм, откакто ме има на света, че няма криза, която да спре и доведе до просяшка тояга търсещия дух, бореца за собствена победа над мизерната действителност. Затова ми е трудно да разбера мързеливите, оставящите се безропотно на течението. Романът ми няма за цел да противопостави народа на неговите управници, като ги обяви за единствени виновници за разрухата. Отровните семена на корупцията, на алчността, на безпардонното властолюбие никога не биха дали толкова обилен плод в България, ако нямаха подходяща почва. Много от обикновените българи опитват да оправдаят собствената си морална нищета с клишето, че рибата се вмирисва откъм главата. Разбира се, то е вярно, но в същото време не може да бъде извинение за липсата на морал у един обикновен човек. Защото всеки има право на избор по кой път да поеме. Не съм съдник, за да съдя тези, които, поради едно или друго обстоятелство, поемат по пътя на неправдата, залъгвайки се, че е лесен и безоблачен. Просто исках да напомня чрез съдбата на героите си, че безплатен обяд няма. Въпросните зависимости са само част от неговата цена.
В началото на романа едно врабче случайно попада в апартамента на главния герой Панев и окървавено успява да се спаси. В края обаче птичето е убито показно. Това е метафора, символ, на какво?
– На това, че ако търсим свободата извън себе си, тя лесно може да стане жертва на безскрупулни похитители. Например на тези, които с ненаситна алчност искат да станат управляваща всичко централа. На първо място трябва да освободим от всякакви окови собствения си дух.
Ще има ли продължение романът? Неговият финал е отворен. Къде бихте завели читателя? От последния Ви роман става ясно, че има един световен кукловод, който дърпа конците. Значи не вярвате в демокрацията?
– Няма смисъл да се продължи романът. Оставих финала му отворен, за да провокирам читателя да се постави на мястото на главния герои и да разбере колко труден може да бъде пътят на справедливостта. Що се касае до световния кукловод – ако той говори за себе си в единствено число, не означава, че казва истината. Просто ни разкрива заветната си цел. И в нейното преследване превръща демокрацията в камуфлаж, в понятие, което няма нищо общо със значението, пояснено в речника на чуждите думи. Дали ще му позволим да постигне целта си, ще покаже бъдещето. Решаващата дума ще има новото поколение. На първо време, този, който застреля птичето в романа ми, трябва да бъде разобличен. Глобализацията е само един нов етап от развитието ни в училището, наречено живот. Дай боже, в близко бъдеще понятия като фашизъм, олигархия, религиозен фанатизъм да звучат архаично за изцяло освободената индивидуалност. Свободата е била, е и ще бъде единственото нейно Божество. И смисъл, и пътеводител.
Вашите книги се четат бързо. Американската писателка Мая Анджелоу казва, че зад лесното четене се крие трудно писане. Така ли е?
– Разбира се, че да. Лично аз съм работил върху всеки от романите ми дълго и упорито, а някои от още неиздадените съм ги започнал още преди началото на прехода.
Днес е модерно да се изучава творческо писане. Вярвате ли, че човек може да се научи да пише добре, без да има дарба, а само желание? Какъв съвет бихте дали от висотата на Вашия опит на тези, които искат да си вадят хляба с писане?
– Човек може да се научи да пише добре и без дарба, само с желание. Познавам десетки такива „успели писатели”. Като редактор на книги във всичките ни нявгашни издателства отдавна разбрах, че не само е възможно, но понякога е и печелившо. Такива мераклии за слава обикновено пишат и по поръчка. Изпипват нещата. Разбира се, че писателят би трябвало да си вади хляба с писане. За съжаление, в България това не винаги е възможно, поради множество обстоятелства. Въпросът обаче е с какво писане. Дали жадува истинска слава, не само сигурен хляб, или съзнава, че няма талант, но му се пише просто заради желанието да блесне и той като интелектуалец. Въпросът засяга индивидуалността на човека и вероятно самата му съдба.
От какво трябва да се страхува един писател – от успеха или от неуспеха?
– Този въпрос може да се зададе и на всеки предприемач. Всичко опира до другия въпрос – за таланта, имаш ли го, или го нямаш. Талантливият писател не се страхува от неуспех. Учи се от грешките си. Както постъпва предприемачът. И единият, и другият, разбира се, изпитват значението и на риска. Недаровитият, писачът, рискува винаги без съвършено ясно поставена цел, необмислено и безотговорно, тъй като го интересува само печалбата от продажбата.
Колко години са необходими, за да научиш издателския занаят? Как се променя книгоиздаването през годините? И в тази връзка – каква е Вашата прогноза за бъдещето на книгата?
– Издателският занаят е свещена, национално отговорна работа за интелектуалци с богата художествена култура и се учи с непрекъсната, почтена борба за престиж в постоянно жестока конкурентна среда. Книгоиздаването ни се променя изумително бързо вече 24 години, въпреки малкия обем на пазара. Един от най-острите проблеми е, че голяма част от хората, които имат потребност да четат, нямат достатъчно средства за книги, защото доходите им не стигат и за просто физическо оцеляване. Към тази категория бих причислил повечето пенсионери, а те са огромен процент от населението. От друга страна, много от богатите, а и от младежите не четат. Бъдещето на книгата ме плаши поради това положение, но все пак този, който иска да чете, има начин да стори това. Мисля, че е крайно време управниците да разберат, че книжната индустрия е стратегическа за развитието на България и поне да редуцират ДДС-то върху книгите, както отдавна направиха почти всички страни в ЕС. Няма смисъл да се самозалъгваме, че напредъкът в ХХІ век е възможен и без образованието и културата да бъдат водещ приоритет. В съвременния свят много средства се борят за вниманието ни, например телевизиите. Окуражава ме, че те не са в състояние да предложат каквото и да било наслаждение, подобно на това, което изпитваме при прочита на хубава книга. Вярвам, че книгата няма да загуби първенството си като най-сигурния път към натрупването на култура.
Какво четете?
– В момента препрочитам трудовете на големия наш историк проф. Петър Мутафчиев.
Интервюто взе Румен Василев
Книги от Иван Тренев тук
