Лира Литературно-рекламна Агенция
Сава СЛАВЧЕВ
Преди няма и седмица издателство „Сиела” издаде в едно книжно тяло книгата на Петър Делчев „Трънски разкази и Балканска сюита”. Бях ги чел преди време в две отделни книжки, но с радост си препрочетох някои неща от новото издание, в което има добавен един нов разказ към „трънските”. Разбирам желанието на издателите от „Сиела” да издават български автори и това особено ме радва. Говорили сме многократно за помитащата всички вълна на новите технологии и социалните мрежи, които ни правят все по-малко свободни да четем и все повече зависими от екрана. Но все пак съм оптимист. Затова купувам и чета почти всички съвременни български автори. Позволявам си да твърдя обаче, че Петър Делчев е сред онези трима души, с които издателите не са сгрешили. Другите им автори, вероятно от съвсем различни съображения /разпознаваемост, скандалност, харесваща се посредственост, търговска ориентираност към масовост и пр./ не могат и не бива да бъдат сравнявани с Петър Делчев. Той е въвличащ, честен и естествен. При него няма търсене на пошли ефекти, достойни за жълтата преса, няма неща насила. Той е. Точка. Преди около година бях дал на дъщеря ми (навърши 16 години на 11 ноември този месец) „Балканска сюита” и й казах да прочете само средната, ако иска. После излязох от стаята й. След час дойде при мен и плачеше, искаше „да си говорим” за новелата, за любовта и за края на четивото.
Сега, в новото книжно тяло, в момента в който го сложих на масата, тя взе да я разглежда, направи се на разсеяна, излезе, върна се с една кожена подвързия, сложи вътре книгата и тихомълком си я прибра при нейните.
Петър Делчев е добър, истински, той е сладкодумен, увличащ и въвличащ. Интересен е и събужда желания. Но това интелигентните хора, които го познават, вероятно вече го знаят. Но Петър Делчев (това вече никой не го знае, защото ме освети като мигновение, като някакво дълбинно усещане на латентно ниво, да, в първия миг неосъзнато, но после рационално припознато) ме върна към размишления за Камю. (Честито на всички, които обичат Албер – тази година честваме 100 години от рождението му.) Да, Петър Делчев ме върна към човека, когото обичам откакто го познавам – философ и литератор, обединил и, може би, формирал мен и моето усещане за света. Не говоря за сравнения по писане, стил, теми, и пр. Не. Говоря за усещане. Защото Петър Делчев е бунтар. Ето защо. А това е и една от причините да обожавам Камю. Че кой друг е писал така завладяващо по темите бунт-съзнание-свобода и смърт? Осъзнаването и бунта като отрицание на отстъплението. Несъвместимото и страстното, желаещо живот!? Защо Камю иска да си представяме Сизиф щастлив? Защото самата борба на порива към върховете, независимо от нейната безсмисленост, е достатъчна за да изпълни едно човешко сърце. Затова.
Не знам дали Пепи е чел Камю и дали го харесва. Това за момента не е от значение. Важното е че Петър Делчев заслужава.
Завършвам с една мисъл на Хайне, която ми се струва удачна:
„Всеки човек е светът, който се ражда с него и с него умира. Под всяка надгробна плоча лежи историята на целия свят”.
„Трънски разкази. Балканска сюита” тук
