Лира Литературно-рекламна Агенция
Радост
Потресох се. За първи път виждам такова уволнение. За първи път в моята почти 6-годишна история във фирмата. И то пред всички.
Не спирам да мисля. Трябваше ли да направим нещо? И какво точно? Да застанем пред вратата. Да се хванем за ръце и да започнем да скандираме името на Сергей. Но белгиецът беше толкова груб. Трябваше някой да излезе и да се намеси по още по-груб начин, за да има ефект.
Не мисля, че трябва да се страхуваме за нашите места, че и нас могат да ни уволнят. Пък и повечето вече започнахме да се оглеждаме за други местоработи. Аз имам интервю другата седмица, чухме, че Сид с приятелката си, Гас и още една колежка искат да се местят в друг град, не им харесва в София.
Задругата се разпада. Само Моли не иска да напуска. Не защото харесва работата. Просто е решила, че няма да напуска заради Кели. Голям инат е.
Тази вечер не можах да заспя дълго време. Притеснявах се за Сергей. Не е лесно човек да понесе такова унижение, и то на една все пак достопочтена възраст.
На следващия ден отидохме на работа. Както винаги. И лошата новина ни свари още на вратата. Сергей беше получил сърдечен удар през нощта, а съпругата му в шоково състояние и тя в болницата.
Единственото, което знаехме, е, че той, слава богу, е оживял.
Бяхме сразени. Някои от колегите разпалено ръкомахаха, плюеха мениджмънта, казваха, че ще пуснат подписка срещу уволнението на Сергей. Но аз знаех, че това са празни думи от несмели хора, които искаха да направят впечатление на всички оста- нали. Но нищо от това, което казваха, нямаше да се случи. Защото бяха слабохарактерни. Защото не обичаха никого другиго повече от себе си. Но най-вече защото ги беше страх. За собствения им мизерен сив стол на колелца. Искаха и на следващия ден краката им да минат по грозния сив мокет, да си вземат от безплатното блудкаво кафе от кафе машината. Накратко, не искаха животът им да се промени. Не бяха готови за промяна. Но ние, които стояхме зад заговора, бяхме готови. Знаехме, че заслужаваме нещо по- добро от тази зала с безброй слушалки и безброй крещящи недоволни клиенти.
И бяхме готови да си понесем последствията.
Моли
Не издържам вече. Искам да си почина от работата. От мислите си. Искам да отида на друго място, да сменя мислите си с други. Няма да напускам. Няма да направя това удоволствие на Кели.
Радост ми обеща днес, че ще ме заведе в манастира. При сестрите евхаристинки. Там, където тя е прекарала известно време. Не знам случайно или не, но и двете днес сме облечени в бяло. Явно искаме да се пречистим.
Днес в офиса всички шептят, всички се питат един друг какво е станало със Сергей. И никой от тях не смее да му се обади.
Само знаем, че е жив, но жена му била много зле. Тя явно още по-навътре от него преживява нещата. Загубила е ума и дума. На успокоителни била. Мога да си представя как се чувства. Не само са обидили мъжа ú, унизили са го пред нея. Сигурно сега се чувства самотна, сама жена, не говореща добре български, във враждебна страна.
Радост каза, че ще успеем да хванем следобедната служба в манастира и че ще успеем да се помолим за здравето на Сергей и на съпругата му.
Стана време най-сетне да тръгваме.
Хванахме 111. Беше вече лято и беше страшна жега. Преди да влезем в манастира, се отбихме да си вземем нещо за пиене. Но продавачката беше толкова неучтива, че Радост ú направи забележка. После навън съжали, защото, отивайки към манастира, намерихме пак с кого да се заядем. Но така е. Ние самите работим в сферата на услугите и имаме право да искаме добро отношение.
Влязохме в параклиса, където се провеждаше службата. Сестрите бяха застанали една до друга на столчетата, облечени в черно, такива им бяха монашеските облекла. Някои забелязаха Радост и много се зарадваха. Такава доброта излъчваха лицата им. До нас се приближи сестра Възкресия и ни приветства. Направи ми впечатление на изключително ведра жена с много ясен и добронамерен, но твърд поглед. Разменихме няколко думи и се разбрахме да говорим по- късно, след службата.
Беше ми изключително приятно да седя там, да не слушам мислите си, а техните песнопения. Да ги наблюдавам така, застинали във вечността си. Да, вечността. Защото те са вечни и постоянни в молитвите си. Ние сме непрекъснато в движение, а всъщност не правим нищо особено.
След службата имаше един момент на мълчание. Сега било седмицата на мълчанието, прошушна ми Радост.
И в този миг там нещо ми стана, не знам точно какво. За миг си помислих за всичко, което ми се е случило, за смъртта на баща ми, за клетата ми самотна майчица, за моята неуспяла любов, за противната ми работа, за мен самата, окаяна и нищожна същност, надарена с хубаво тяло и облечена в скъпи дрехи. И заплаках. За първи път. Не помня откога. Радост само ми стисна ръката. Не ми каза да не плача. Напротив, трябваше да се наплача. Да пролея сълзи на очищение. И нямаше от какво да се сраму- вам. Това бях аз.
И в този момент там реших. Исках да остана за известно време там, да си почина, да се очистя. Не искам да ходя на почивка в някой скъп курорт, all inclusive. Нямаше да избирам екзотична дестинация, да бия толкова път, да изхарча много пари, да отида там и да не усетя нищо. Да се прибера с подаръци, с които да шашна околните, да направя снимки и да ги кача после във „Фейсбук“ и всички да бъдат изумени. Ще се науча да не бъда суетна.
Не, аз исках да остана в този манастир, в София. Никъде нямаше да ходя, освен че щях да предприема пътуване из душата си.
Сестра Възкресия ни прие. Говорихме си за много неща. Аз ú казах за моето желание. Да бъда един месец под техния покрив и тяхната закрила. Казах ú, че нямам намерение да ставам монахиня. Изобщо не се чувствах достойна за това.
Сестра Възкресия през цялото време кимаше одобрително с глава и за мое учудване разбра всичко. Каза, че знае как се чувствам. Каза, че мога още от утре да се нанеса, че има свободна стая. Единственото условие беше да участвам в техния живот, да посещавам сутрешната служба, вечерната молитва, да помагам с каквото мога и да се науча да се моля.
Боже мой – бях най-щастливата! Още утре ще отида до работата да поискам едномесечен отпуск, ще трябва и някак да обясня на майка ми къде отивам и защо. И най-сетне! Щях да предприема най-важното пътешествие в живота си. Щях да пътувам из душата си.
