Начало / Интервюта / Алек Попов: Четящите хора не се предават лесно

Алек Попов: Четящите хора не се предават лесно

Алек Попов е първият носител на наградата “Четящият човек”. Тя му беше връчена на първото издание на едноименния фестивал, организиран от веригата книжарници “Хеликон”. Наградата му беше дадена за приноса му в приобщаването на младите хора към четенето на български книги и към творческото писане, за популяризирането на българската литература чрез други жанрове на изкуството.
Роден е в София през 1966 г. Завършил е българска филология в СУ “Св. Климент Охридски”. Автор е на 11 книги. Последният му роман  „Сестри Палавееви в бурята на историята“ (2013) е номиниран за наградата за белетристика на “Хеликон” за тази година. През 2002 г. той я спечели със сборника си с разкази “Ниво за напреднали”. Носител е на наградата „Павел Вежинов“ за къс криминален разказ, „Гравитон“ за фантастика, „Рашко Сугарев“ за кратък разказ. Пише и сценарии за киното и радиопиеси. Член-кореспондент е на БАН.
–––––––––––

Вие сте първият носител на наградата „Четящият човек”. Изчезващ вид ли е четящият човек в България? Каква роля може и трябва да има този фестивал?
–    Четящият човек или по-скоро четящите хора не се предават лесно. Те образуват една невидима общност, която макар и относително малка, се оказва особено устойчива, каквито са впрочем и всички „народи на книгата”. Винаги е било така, независимо дали книгата е каменна, кожена, хартиена или електронна. Между хората, които пишат книгите и хората, които ги четат, често няма ясна установена граница: случва се да разменят ролите си или да пребиват и в двете роли едновременно.  Но да накараш някого да прочете художествен текст изобщо не е лесна работа. Не стига просто да го напишеш. Нито да го публикуваш. Нито да го продадеш. Макар че не може да се мине без нито едно от трите. И все пак, смея да твърдя, че има и нещо друго, някакво четвърто измерение, където се случва срещата между книгата, автора и читателя. Фестивалът „Четящият човек” ни помага да го открием… Особено ми харесва името му. Фактът, че си събудил интерес към книгите сред една по-широка аудитория рядко се оценява и това прави тази награда по-различна.

Вие ще участвате и тази година. Анонсът е, че ще представите продължението на романа Ви „Сестри Палавееви”. Как беше приета първата му част, за която прогнозите бяха, че ще предизвика скандал заради убийствената сатира на партизанското движение?
–     „Сестри Палавееви” оглави класацията Топ 10 за най-продавани книги на българския пазар през април и дълго време беше сред водещите заглавия в този списък. Появиха се и много рецензии – непосредствени и непредубедени мнения, които ме изненадаха със своята толерантност. Скандал в истинския смисъл на думата не възникна, но никога не е късно. У нас всекидневно се случват далеч по-скандални неща и сякаш на никого не му прави впечатление. Дори „Мисия Лондон” не предизвика скандал. И не това е била целта ми… Истината е, че повечето хора не знаят как да реагират на тази тематика. За тях е по-удобно да забравят този период, да го сметат под килима на историята. Но колкото и да искат забравят миналото, то не забравя за тях и наднича от най-неочаквани места, напомня им за себе си, дори в най-безгрижните мигове. Възпроизвежда се в проблемите и конфликтите на днешния ден. Не позволява да бъде забравено и колкото повече време минава, толкова по-настойчиво ни призовава да се изправим пред него очи в очи.
Но преодоляването на едни исторически клишета, не може да стане чрез насаждането на други. Не това е целта на изкуството. Неговата задача е да се опита види света отвъд клишетата, които задушават полета на фантазията. Но стереотипите са упорити. Понякога ми се иска да не бях се захващал с тази тема; не знам къде ще ме изведе, нито какво ме очаква накрая. Но вече е късно. Поставен съм сякаш в положението на моите героини, които също не са наясно с какво точно се захващат, а после няма връщане назад. Това ми помага да ги разбера по-добре.
Романът дава възможност за продължение, от която смятам да се възползвам, но все още е рано да говоря за това в подробности. Историята за сестри Палавееви следва своя път през бурите на епохата и търси своята развръзка. Дано я намери.

Имате ли впечатления как родени след 10 ноември 1989 г. възприемат романа?
–    Като приключенски роман малко или повече. И като приключение само по себе си. Защото им предлага нещо напълно неочаквано. По отношение но езика, романът е по-скоро съвременен, дори с риск да звучи анахронично – риск, който поех съзнателно. За по-младите читатели това е интересно откритие: една история от близкото, ала непознато минало, разказана като филм, без да натрапва гледната точка на автора, при това с чувство за хумор. Може би най-краткият и точен коментар: свежо.

 „Сестри Палавееви” излезе и като аудио книга. Този формат е непопулярен в България, защо предпочетохте него пред електронния? Има ли успех аудио книгата, купува ли се?
–    Все отнякъде трябва да се започне. Този формат е непопулярен, защото е непознат. Досега никой не е инвестирал сериозно в него. Аз обичам да експериментирам и се радвам, че с тази книга давам тласък на едно пионерско начинание. Благодарен съм, че при своята натоварена програма, големият български актьор Стоян Алексиев намери време да запише текста, както и на издателката, Дениз Герганова, за куража да навлезе в една непозната територия, със стремеж към най-високи европейски стандарти. Мисля, че този проект заслужава повече подкрепа от медиите…

Държавна сигурност заема важно място в „Сестри Палавееви”. Днешните протести започнаха заради масовото недоволство от бруталното назначаване на шеф на днешния й аналог ДАНС. Смятате ли, че гражданското общество вече се събужда?
–    Гражданското общество в България се оказа по-будно, отколкото мнозина са очаквали. И не мисля, че е спяло през тези години, а е търсело своя път в една много сложна обстановка на манипулации и груба подмяна на ценностите, докато се издигне до това равнище на съзнанието. Ние имаме зад себе си 23 години свободна история, която все пак ни е дала нещо. Ако не друго, то поне разбирането, че гражданското общество не е някакво абстрактно тяло, което се рее като Елизиум над Земята. Това сме всички ние с нашите проблеми,  надежди и способност да различаваме добро от зло.

Преди няколко дни авторитетният „Ню Йорк таймс” публикува силно критичен текст на Джон Гришам срещу администрацията на Обама. Трябва ли пишещите днес ясно да заявят своята позиция за случващото се в България?
–    Не знам дали трябва, но го правят. Редица колеги по перо по един или друг начин многократно са заявявали позиция. Включително аз. Добре е да има яснота, кой къде е, но все пак това е въпрос на личен избор. Не съдя никого. Човек има право и на мълчание. Има право на самота и вглеждане в себе си. Един писател казва най-важните неща в произведенията си, а не в интервютата. Именно произведенията изразяват неговата позиция по най-съкровен и често неочакван начин. Но за съжаление малцина си дават труда да изследват текстовете. Изявите в медиите са по-видими, макар че ефектът от тях трае кратко. И все пак литературата е изкуство на дистанцията. Идеите и образите рядко съзряват на момента. Затова от „интересните времена” най-често се възползват автори, които по щастливо стечение на обстоятелствата са ги надживели или онези, които никога не са живели в тях…

Статистиките са стряскащи – неграмотността се увеличава, населението намалява, образователна реформа няма. На откриването на ХХХІ Панаир на книгата в НДК Унгария беше почетен гост и посланикът категорично заяви, че националната им литература е въпрос на държавна политика. Какво е положението в България? Абдикират ли българските правителства от проблемите на авторите, издателите, книжарите?
–    Изисква се голяма култура и вътрешна просветеност, за да подпомагаш литературата и изкуствата, без да ограничаваш свободата им. Именно това трябва да имаме предвид, когато говорим за държавна политика в тази сфера. За съжаление разбирането, което сме наследили от тоталитаризма, е по-скоро обратното – който плаща, той поръчва музиката. Такава политика ражда отровни плодове, защото свежда изкуството до средство за елементарна агитация. Затова е важно кой и как провежда дадена политика. У нас сред управляващите като че ли битува схващането, че просветата, в това число книгите и всяка културна дейност, са заплаха за статуквото. След като вече не могат да се контролират, по-добре да ги отсвирим. Само създават проблеми. И определено са прави. Най-голямата опасност за статуквото са образованите, четящи хора. Сега, дали това се случва на концептуално равнище или е неосъзната атавистична реакция, всъщност няма особено значение. Важното е, че ни връща във феодализма.

По повод на политическата обстановка в страната съгласен ли сте с репликата на Михаил Вешим, че изборът е в книжарниците, а не в бюлетината?
–    Моят колега се е изразил метафорично. Но за съжаление хората купуват и тъпи книги, така както избират тъпи политици. Купуват и откровено вредни книги, така както гласуват за вредни личности. Никой не е застрахован от лош избор. Особено когато критиците не са на мястото си, а ти самият лапаш шараните. И все пак книгата може да я хвърлиш по-лесно на боклука…

Прототипите от „Мисия Лондон” сърдят ли Ви се още?
–    Те отдавна са станали архетипи… и в този смисъл никой не е виновен. Аз лично не мога да мразя героите си, обичам всеки от тях по своему и му съчувствам. Опитвам се да разбера драмата му и смятам, че в крайна сметка чувството за хумор и самоирония е в състояние да излекува всяка рана. Или поне така би трябвало да бъде… Ако политиците имаха повече чувство за хумор, щеше да има много по-малко диктатори на този свят. Смехът е своеобразна форма на смирение.

Имате ли поглед върху българското образование?
–    Българското образование е зациклило, поне що се отнася до обучението по език и литература. Едни шаблони сменят други. Резултатът е, че поколения наред не умеят да формират собствено мнение и да го отстояват със средствата на езика. Има отделни учители, които полагат героични усилия, за да накарат учениците да четат и да осмислят критично изучаваните текстове, но като цяло системата остава затворена за по-свободни интерпретации.

Какво четете?
В момента – главно документална проза. Но посягам и към романи като „Литума в Андите” на Марио Варгас Льоса.

Интервюто взе Румен Василев

Свързани заглавия
Вторият национален фестивал „Четящият човек” ще се проведе от 10 до 13 септември в Бургас (обновена)

Книгите на Алек Попов тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …