Начало / Любопитно / „По поречието на Амазонка” от Ед Стафърд (откъс)

„По поречието на Амазонка” от Ед Стафърд (откъс)

На 30 юли 2008-а, след като бяхме извървели трийсет и пет километра по един криволичещ, непавиран път, с Елиас пристигнахме в Нативидад. След всичките предупреждения си бях изградил някаква представа в главата за този беззаконен град, пълен с въоръжени наркоси с широкополи шапки и дълги, извити нагоре мустаци. Вместо това една скромна двойка ни пусна да останем в тяхното подобие на хостел и аз отидох да потърся сестрата на Оз – Паулина, която по случайност работеше тук като учителка. Не беше трудно да я открия, тя бе единствената жена, която преподаваше в града, и беше прекрасно да видя тази женска версия на Освалдо. Тя бе много притеснена да чуе причината, поради която Освалдо не бе останал с мен, и ми каза, че сигурно и аз трябва да се прибера у дома. Аз се усмихнах, опитах се да я уверя, че приемам риска, и предложих да посетим управника на града, за да се представя като възможно най-приветлив и безобиден за наркотрафикантите.

Паулина ме придружи до къщата му, но той беше в банята, когато пристигнахме. Докато чакахме навън, аз се почувствах малко като Джордж Буш, който се размотава в някое талибанско убежище в Афганистан с надеждата да не бъде забелязан. Целият площад прекрати дейността си и впери поглед в мен.

И тогава забелязах биячите. „Започва се” – помислих си. Четирима мъже с пушки и озлобени лица решително тръгнаха през площада към мен. Аз бях доста уверен, изпреварих пристигането им, като се отправих срещу тях и се здрависах с всеки един поред, гледайки ги право в очите.

Обясних им целта на пътуването ми и им показах разрешителното от рондерото в Пичари. Изведнъж осъзнах, че това писмо беше страшна златна мина.

Леко объркани, биячите все пак трябваше да се съгласят, че ми е позволено да съм тук. Но настояха да видят Елиас, който бе в хотела. Придружиха ме до мястото, където бях отседнал, с насочени към мен пушки. С раздразнение установих, че Елиас не бе сметнал за необходимо да си вземе личната карта – огромна грешка в страна като Перу, където законът те задължава да си носиш личните документи. Той се измъкна само защото още беше дете.

След като приключихме с разрешителното и Елиас, те поискаха да прегледат съдържанието на раницата ми. Отведох ги в стаята си и им показах всичко. Впуснах се в ненужни детайли с видеокамерата, обясних им как работи и фактически ги засипах с информация. Не след дълго те се отегчиха.

Бях се притеснил, че ще ми вземат камерата, защото последното, което искаха, бе хората да научат за наркотърговията в областта. Но щом видяха всичко, не бяха сигурни как да постъпят. Така че продължиха да гледат злобно, благодариха ми за времето и ме приветстваха в градчето. Ако имах някакъв проблем, можех да се обърна към тях.
– Ние сме законът – казаха ми те, в случай че досега не го бях схванал.

След това тръгнах по главната улица и един висок, слаб мъж с козя брадичка се шмугна зад мен.
– Внимавай, гринго – каза ми той заплашително и изчезна.

Ако всички тук вече не ме бяха предупредили да се пазя, щях да избухна в смях. Хората в Нативидад се вземаха толкова на сериозно, че беше абсурдно. Те бяха просто хлапета с пушки, но това можеше да бъде доста смъртоносна комбинация.

Когато си легнах вечерта, ми се стори необичайно да съм в хостел, отново в легло. Нагласих камерата си на достижимо разстояние в режим на нощно виждане в случай, че някой ни обезпокоеше през нощта. Но никой не дойде.

Закусихме в шест, а после натъпкани с хляб и пържени яйца се сбогувахме с Паулина, излязохме от Нативидад и се отправихме към река Ене. С Елиас изглеждахме смехотворно заедно – аз бях един и осемдесет и пет, а той – към един и петдесет. Той приличаше още повече на дете с късите си гащи и чисто новите гуменки.

Утрото се бе преполовило, когато пристигнахме в Пуерто Ене. Там намерихме Джонатан – силен, строен мъж без грам тлъстина по себе си, на когото му отне около две секунди да реши, че ще остави жена си и децата, за да тръгне с нас. Той знаеше пътищата и имаше самочувствието на човек, който винаги е живял в района. И още по-важното – притежаваше инстинкт и характер и веднага ни насърчи да вървим по-бързо. Поведе ни решително през горските пътеки и ние се оживихме от този прилив на нова енергия.

Беше началото на август и с Елиас и Джонатан преминавахме от една индианска общност в друга като в мъгла. Във всяко селище ни предлагаха масато – ферментирала напитка, която жените правят, като дъвчат юка и я изплюват в купа. Слюнката им е съществена част от процеса на ферментиране, а резултатът е леко алкохолна течност, която прилича на мляко. Смята се за обидно да откажеш питието, а аз все още не бях разбрал, че можеш любезно да отклониш доливането на чашата ти, затова за един ден изпивахме литри от драгоценната ферментирала течност.

Местните общности ме безпокояха. От друга страна пък, ашанинките бяха също толкова притеснени от мен. Това беше най-автентично запазеното племе, което щях да срещна по време на цялото си пътуване, и ми се иска да бях малко по-опитен тогава, за да се отпусна и да се насладя повече на цялото преживяване. Но експедицията бе такава, каквато бе, и аз просто трябваше да се приспособя и да се науча как да извлека колкото мога повече. Положих усилия да се освободя от напрежението, но се чувствах толкова не на място, че така и не успях да го преодолея.

Облеклото на ашанинките се състоеше от парче кафяв или син плат, наречено кушма – нещо подобно на торба, която се тъчеше на ръка по традиционен начин. Както жените, така и мъжете бяха ниски, никой не надхвърляше един и шейсет и пет и носеха много бижута от мъниста, а по лицата им имаше тънка линия червена боя, която минаваше през носа от буза до буза. Малцина носеха обувки, а много от тях се разхождаха с лък и стрела в ръка. Разговорите се водеха предимно на ашанинкски, а аз общувах на испански с Джонатан и Елиас и се опитвах да схвана основно за какво говорят останалите. В някои от общностите се бе случвало да идват мисионери с лодки, но всички твърдяха, че аз съм първият бял, който пристига в селото им пеша.

Джонатан трябваше да ни остави и да се отправи към дома, понеже от радиостанцията бе разбрал, че дъщеря му е болна. Гледах със съжаление как си отива, той беше жилав и щяха да ми липсват неговата жизненост и нетърпението му да върши всичко бързо. Един наистина нетипичен южноамериканец.

През последната нощ преди неговото заминаване аз лежах в хамака си и пишех в дневника, когато той ме изтръгна от унеса ми:
– Естафърд! Естафърд! Ела да пиеш с нас!

Той бе купил десетлитрова туба с масато от местните индианци и искаше да я изпием заедно. Когато отклоних любезното му предложение от хамака си, той се домъкна до мен и ми каза, че все пак трябва да платя сто сола (двайсет паунда) за бутилката.
– Vete la puta! – това бяха последните ми думи към Джонатан. – Майната ти!

На следващата сутрин с Елиас продължихме и бяхме много по-унили и мълчаливи без наперения си приятел. Накрая стигнахме до общност Памакиари, откъдето ми казаха, че не мога да премина. Местните бяха видимо изплашени от появата ми, събраха се да споделят тревогата си и започнаха да викат по мен. Заливаха ни с кофи вода, а една жена размаза с ръце червена растителна боя по цялото ми лице.

В задните редици друга жена се открояваше на фона на останалите. Беше много по-висока, около един и осемдесет, слаба и с бяла кожа, но лицето й бе изрисувано в традиционните краски и носеше ашанинкски бижута от мъниста. Вгледах се в нея с любопитство, а тя улови погледа ми и се приближи към мен.
– Англичанин ли си? – попита ме тя с добър английски акцент. – Аз съм Емили.

„По поречието на Амазонка” тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

226269_b

Топ 10 на „Хеликон” за най-продавани книги (16 ноември – 22 ноември)

ХУДОЖЕСТВЕНА ЛИТЕРАТУРА 1. Гордост и предразсъдъци. Разум и чувства (Футляр – лимитирано издание) от Джейн …