Лира Литературно-рекламна Агенция
автор: Проф.Николай Аретов
Съдбата на книгите и книгоиздаването е основен акцент в търсенията на Алб. Бенбасат в последните десетина години. Той се очерта като един от най-компетентните, а и от най-спокойните и рационални гласове в активните дебати в тази област. Сладкодумно и с мека ирония, която на места преминава в самоирония, той излага вижданията си по практически всички публично обсъждани въпроси, свързани с процесите в издателския бранш. На няколко пъти той събира и преосмисля текстовете си по тази проблематика: „Книгата като тяло и като дух“ (В. Търново, 2004), Печатни пространства и бели полета (В. Търново: Слово, 2010), „По въпроса за книгата“ (Унив. изд. „Св. Климент Охридски”, 2008).
Последната книга на А. Бенбасат „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване“ (Сиела, 2011) е респектираща монография, пряко свързана и с преподавателската дейност на автора. В нея всъщност са обединени поне два проблема, достойни за самостоятелни монографии. Те наистина са свързани, но и предполагат различни подходи, които А. Бенбасат владее. Първият възел от проблеми е дефинирането, същността и развитието на масовата книжнина – както по света, така и в България. Вторият е нейното издаване, предимно в България, но и по света, както и рецепцията на масовата литература от читателите, а, бих казал, и от критиката и специалистите. Включително и предходните опити на отделни литературни историци, които Бенбасат познава добре.
Задълбоченият подход на Бенбасат към определянето на „масова книга” го отвежда до една премислена и балансирана представа, която не се стреми към непостижима (и според мен) универсалност, а търси отличителните черти на явлението през различни периоди и в различна социална среда. Авторът избягва капаните както на лесното отричане, така и на надценяването на разглеждания обект, търси връзката му с други явления, на първо място с други медии, и последователно разграничава „масовата книжнина” от други близки явления – „популярна литература”, „народна литература”, „бестселър”, „кич” и пр. С лансирането на идеята, че в някои случаи (при някои форми на издаване) „високата (приятно полезна) литература” може да бъде разглеждана и като „масова книга” Бенбасат тръгва по една много плодотворна и актуална изследователска пътека, която може да бъде продължена. Съществуват виждания, струва ми все още по-скоро намекнати, отколкото детайлно изследвани, които разглеждат читателското възприемане на „високата класика” като масова или популярна литература. Най-ясно забележимо е това по време на ограниченията, налагани от социалистическата държава, когато отделни класически романи компенсират липсващата масова литература и се четат по този начин; явлението обаче е по-сложно, тъй като то може да се наблюдава по същото време и на места, където подобни ограничения няма.
Практически изчерпателно са представени жанровете на „масовата литература”, а и тяхното развитие във времето и налагането им в български контекст. А. Бенбасат основателно тръгва от романа-подлистник и преминава през „любовно-сантименталните четива”, еротиката и порнографията, „чиклит”, „криминално-приключенския жанр”, „литературата на ужаса”, фантастиката и комиксите. Стремежът да се подреди по някакъв начин огромното разнообразие, което се наблюдава на книжния пазар, няма как да не доведе до обединяване на не съвсем еднотипни явления; серийноста сближаване „сапунената опера” с романа-подлистник, но тематиката по правило е доста различна. В едно следващо, по-разгърнато разглеждане на „розовата” литература може би ще се забележи и известно развитие на жанра във времето, особено показателно е то при „Арлекин”, издателството дори го заяви открито и го коментира в специални текстове, разпространени и в България. Разграничаването между еротика и порнография е проблем, който е практически нерешен в световен мащаб, в България той рядко е поставян сериозно в литературен контекст, А. Бенбасат е несъмнено най-сериозният му анализатор и неговите изводи са важни не само следващите изследователи, които несъмнено ще се появят, но и усилията за медийна регулация, които Бенбасат познава и вещо коментира, като тръгва от Платон, преминава през М. Фичино и достига до съвременни изследователи. Бих подхвърлил общото си впечатление, което не мога да докажа със статистически данни, че след първоначалния бум през първата половина на 90-те години порнографията в българската книжнина доста се сви, да не кажа почти изчезна, за сметка на други медии.
Същият задълбочен подход, който се насочва явленията както в световен, така и в български контекст, е насочен и към втория проблемен възел – „масовото книгоиздаване” (или издаването на масова литература). Приносни, бих казал пионерски, са наблюденията и изводите на Бенбасат за развитието на процесите в България. Те започват още през Възраждането с преводната литература, с подлистниците на „Цариградски вестник” и оригиналната книжнина от това време. Към тях се прибавят т.нар. народни книги – календари, песнопойки, съновници и др., те заслужават самостоятелно разглеждане, което вече частично е започнало.
Когато преминава към периода след Освобождението Бенбасат се насочва към някои от представителните издателства, като внимателно извежда от техните предпочитания насочването им към различни пластове на културата. Много интересни, а за мен и много полезни, са събраните сведения и спомени на редактори и преводачи (Радка Крапчева, Г. Каназирски-Верин, Ст. Танев и др.), които представят своята дейност и мотивите си, общата културна ситуация. Внимателно са анализирани издателските стратегии и средствата за тяхното реализиране – сериализирането, обединяването на книгите в поредици, оформлението, търсенето на достъпни цени, раздаването на награди и пр. И, може би на първо място, разнообразните връзки между книгата и вестника, като доминираща медия доста десетилетия след Освобождението. При разглеждането на „масовата литература от български автори” Бенбасат успява не само да намери малко познати или практически непознати фигури като Петър Завоев, Симеон Дановски, Славе Езеров, Владимир Рудин (целта му е не изчерпателност, а представяне на характерни образци), но да анализира техните текстове задълбочено и интересно. За мен особено важна е и кратката глава „Историческата проза като масова литература”, която задава насоки за бъдещи анализи на тази книжнина, която има и по-късни продължения и обикновено се разглежда от по-други ъгли.
Актуални и задълбочени са наблюденията в шеста глава „Тоталитарните „заместители” на масовата книга – жанрове и издателски субекти”. Авторът разгръща наблюденията си върху цензурата от това време, върху антикварната търговия с книги, основателно разглежда „детската и юношеската масова книга” като „приключение под контрол” и т.н. И докато по отношение на периода на социализма има вече известни опити за сериозно осмисляне на явлението „масова култура”, не толкова на издателските му аспекти, то по отношение на следващия период, времето след падането на Берлинската стена, Бенбасат е водещият анализатор, основната част от другите опити за навлизане в проблематиката, са публицистични, есеистични; по-сериозни анализи има преди всичко по отношение на другите медии – електронни (радио и телевизия), вестници, дори интернет.
