Петя Дубарова: Свидетел ми е мъдрият Бургас

25.04.2013 Автори

Днес, 25 април, Петя Дубарова щеше да навърши 51 години. Тя си отиде едва на 17 на 4 декември 1979 г. и никой не разбра защо. Артистична, романтична, мечтателка – такава тя остана в поезията си, която е ненадмината. Метафорите й, любимите й образи – на морето, Бургас, лунапаркът, плажът, нощните улици, младостта – нямат аналог сред написаното от връстниците й.

„През краткия си живот Петя създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Всичките й творби разкриват ярък поетически талант”, написа за нея Христо Фотев (1934-2002) – духовният и наставник.

Нека отново да си припомним нейни стихове.

Поете, многогърб като камила…
На Христо Фотев

Поете, многогърб като камила,
пустинята от хора премини,
товара си безценен с няма сила
спаси и непокътнат съхрани,

че рухнеш ли от жажда и умора
сред пътя, няма кой да ти прости,
поклон човекът няма да ти стори
от слабост, от жестокост ли? Но ти

товара си спасил, достигаш почва.
Спасен си, мъченико Дон Кихот!
Едва сега, обреченико, почва
той – истинския твой живот!

Тайна

И облак сивкав като миша дупка
пак погледа ми приютява тихо,
от мойта длан – разчупена черупка –
изтича въздух снежнобял и стихов.
Във чашите на моите зеници
се плисва нещо чуждо, непознато
и сиви, като мене тъжни птици,
пробождат ме с върха на свойто ято.
Но моят стих, от зима неизпръхнал,
ще метне на гърба ми свойто лято
и аз стихотворение ще стана,
от никого нечуто, неизпято.
Тогава ще се вмъкна във пиеса
на някоя от сцените, сияйна,
ще бъда най-безавторна, щастлива,
ще бъда просто малка тайна.

Заключваха ме…

Заключваха ме – счупвах всяка брава,
не чувствах как вината в мен тече!
А в сянката ми девствено лилава
се вливаше и сянка на момче.

Завръщам се! Вината ми огромна
ме стяга в своя чер невидим креп!
На дните ми от счупената стомна
изтичаше налятото от теб!

Прощаваш ли ми, мамо? Аз се връщам.
Пред теб! Неблагодарницата аз,
смутена и виновна, се превръщам
във стрък от тебе, в твой единствен час.

И ти ще видиш – никак не е късно,
свидетел ми е мъдрият Бургас.
И твойта радост, мамо ще възкръсне,
кълна ти се – виновницата аз!

Книги от Петя Дубарова тук

„Защо се самоубиват поетите“ тук