Лира Литературно-рекламна Агенция
Бойко Пенчев, списание Light
Георги Господинов е един от последните големи писатели, съчиняващи Европа. В есето „Обезпечено с литература“ той се тревожи, че „кризата в Европа е и криза на езика за нея“. И това е едно от малкото места в сборника му с есета „Невидимите кризи“, в които понятието криза придобива ясно определение. Че какво пък има да ѝ се съчинява на Европа, би запитал читателят, сякаш са ни малко Брюксел и неговите „сигнали“, инвеститорите и ерепетата, еврото и евродепутатите. Тъкмо кризата окончателно изравни българското и европейското в медийното говорене – ако перифразираме бившия премиер Борисов, „и вие сте в криза, и ние сме в криза, затова се разбираме“. С „Невидимите кризи“ Георги Господинов ни напомня поне две важни неща, които обаче не могат да бъдат изревани по мегафона на Орлов мост. Първото е, че европейското, разбирано като духовна зрялост, като възпитание на чувствата, все още ни се изплъзва. Второто е, че кризата не е просто внезапно пропадане, за което е виновен обикновено някой друг, а е трайно пребиваване в неосъществеността и безсмислието, на дъното на които ние живеем вече няколко десетилетия, без дори да го съзнаваме.
Макар и чувствителен към българското в неговата интимна конкретика, Господинов пише за него от невидимата дистанция на чужденец. Онова, което за българина е въпрос на навик или бизнес, Господинов ни го показва като тъга, тайна или символ. В „Невидимите кризи“ са споменати десетки имена и заглавия, но ако трябва да потърсим интелектуалното родословие на Господинов, ще го открием може би в двама души – Алеко Константинов и Милан Кундера. Алеко е от авторите, които са създали не просто книги, а призмата, през която гледаме на себе си като българи. „Европейският“ поглед на Алеко е онази ценностна решетка, през която бива прокарвано българското, за да се получи онзи смешно-срамно-тъжен образ, в който периодично разпознаваме себе си или околните. Кундера пък в своето есе от 1984 г. „Открадването на Запада и трагедията на Средна Европа“ оформи една елегична утопия за средноевропейското като символ на човешка и културна мяра. Във визията на Кундера истинското европейско стои в разумната среда между тоталитарната анонимност и южняшката фамилиарност, между идеологическия фанатизъм и консумативния инфантилизъм. Именно тази Европа е била „открадната“ от съветския тоталитаризъм.
По аналогичен, макар и усложнен и много фин начин Господинов гледа на нашето социалистическо минало. Първият раздел в новата му книга е озаглавен „Отказаният свят“ и в него се изследват невидимите, изтласкани липси, прояли тъканта на съществуването при социализма. Методът на Господинов е да локализира липсите, а след това и заместителите, прикриващи тези липси, за да изведе тези заместители до тъжно-сладостен образ или символ – като лимонадата на прах „Ехо“ или локума с розоберачката, по който изселниците в Турция бленуват. Именно в това е функцията на литературата, на спомнянето чрез литературата – като охлюва от „Физика на тъгата“ споменът покрива със сребристата си следа раничката на язвата.
Георги Господинов е не просто популярен – той е обичан автор. Една от тайните на неговото писане е в ненатрапчивостта. Макар авторът да присъства постоянно в разказването, той говори, без да обяснява. Спира историята там, където тя застива в образ. И се отдръпва. В някакъв смисъл Господинов продължава да пише в ключа на първата си книга, стихосбирката с изречения-образи „Лапидариум“. За да се дебанализира баналното и да просветне чудото на привидно незначителното, е нужен медиумът на поезията, литературата.
„Обезпечено с литература“, вторият раздел от „Невидимите кризи“, е една апология на литературата и способността ѝ да отваря врати в клетката на настоящето. Способност, която става все по-важна, напук на прогнозите за края на литературата. В света на продуктовото позициониране ние все по-често се оказваме непозиционирани никъде. Огромни части от нашия опит изпадат като неважни, неносещи принадена стойност и оттам – непонятни. Тъкмо това е кризата, която не виждаме. Литературата лекува тежката депресия от сблъсъка с действителността, подменяйки я с лека меланхолия. Меланхолия по онази смислова пълнота на живота, която идеологиите са ни откраднали. Или от която самите ние сме се отказали. „Невидимите кризи“ е покана и изкушение – да не се предаваме, да продължаваме да съчиняваме Европа, да я съхраняваме в себе си. Дори когато я наричаме с други имена. Важното е да не се отказваме от утопията по мяра и разум, въпреки всичко.
Статията е препечатана от сп. Light
„Невидимите кризи“ тук
