Лира Литературно-рекламна Агенция
Джъстин Кронин е американски писател, роден през 1962 г. Публикувани са 4 негови романа. Известен е най-вече с трилогията си „Проходът”. Първата и втората част – „Проходът” и „Дванайсетте”, вече са на българския книжен пазар. Кронин е печелил наградите „PEN/Hemingway Award”, „Stephen Crane Prize” и „Whiting Writer’s Award”. По повод публикуването на „Дванайсетте” той даде интервю за avclub.com.
–––––––––––-
Структурата на книгата е много интересна. Постоянно има поглед в миналото, докато действието върви напред. Как взехте това решение?
– Нямаше как да бъде по друг начин. Винаги, когато се пише трилогия, триптих или какъвто и термин да бъде избран, втората част е тази, която е паралел между първата и третата. По принцип, искам всяка от книгите да има своя идентичност. Това, което правя в книгите от „Проходът”, е да се връщам към един период от началото, който е изключително важен – както за действието, така и за персонажите. С втората книга исках да покажа, че съм се развил, а не просто да продължам от там, където съм завършил първата. Обичам да завивам наляво, когато хората си мислят, че ще завия надясно.
Каква част от цялата историята знаехте, когато започнахте първата книга?
– Когато започнах да пиша първата част, направих изключително детайлен план на книгата, а след това си отбелязах кратки опорни точки за книга две и книга три. Общо взето, така процедирам. Но не може всичко да се предвиди от началото. Човек се учи успоредно с писането – има винаги неща, които не знаеш от началото, или пък виждаш елементи, които се налага да изследваш по-подробно. Знам основната структура. Знам как ще завърши третата книга. Не пиша нищо, без да знам как ще свърши. Трябва да знам как ще приключи третата книга, за да започна изобщо първата.
В „Дванайсетте”, вие изследвате различните начини, по които се справят персонажите, що се отнася до теология и вяра. Искахте ли да изразите някаква гледна точка?
– Така показвам какви са всъщност героите. Нека не забравяме, че в книгата светът е различен. Абсолютният нихилизъм е възможен. От една страна е лесно да се каже, че на Бог не му пука. Но други смятат, че нещата са различни – че животът им е част от по-голям план, дело на Бог. Получи се естествено в историята, докато пишех. Не е било моя задържителна цел. Не съм сядал с нагласата: „Сега ще пиша за теологичните въпроси”. Получи се естсествено като комбинация от развитието на историята и моя личен темперамент.
Изглежда така, сякаш всяка глава може да бъде публикувана отделно, като новела. Как подходихте при създаването на малки части, които се обиденяват в една по-голяма?
– Това обичам да правя, в това съм най-добър – сюжета. Постоянно си поставям нови предизвикателства. Имам богата история на читател. Харесвам много различни романи, също така телевизионни предавания и филми. Но това, което знам за изграждането на сюжета, съм копирал от Чарлс Дикенс. Много се възхищавам на това как е възможно да се изградят комплексни мрежи от персонажи, които да се преплитат. Седнах да пиша с намерението да преплета много различни елементи от времето и пространството. Винаги съм вярвал, че романът е изкуство, при което нещата постепенно се приближават едно към друго, било то история, място и т.н., и накрая се съединяват. Опитвах се да водя герои с различна история и на различни места към един единствен момент.
От опита Ви досега, какво научихте за писането на художествена проза?
– Научих, особено докато пишех „Проходът”, да развивам едно голямо действие, докато в същото време се случват и неща с по-малък мащаб. Макар да ми е много трудно, признавам, се старая да движа отделните истории успоредно. Опитвам се да се науча и да подреждам събитията под правилен ред. Звуча като учител, защото преподавах много години. За мен целият процес на писане е безкрайно учене. Целта е в един момент всичко да се движи естествено и елегантно. Писането на роман е огромна торба с трикове, а ти трябва в точния момент да вадиш точния трик. Мисля, че ставам все по-добър. Мисля, че в „Дванайсетте” съм се справил доста добре. Но беше изключително предизвикателство.
Докато чете книгите от тази трилогия, човек има чувството, че някой седи до него и му разказва. Смятате ли, че е така и бихте ли казали нещо повече по този въпрос?
– Първо, трябва да се има предвид, че във всеки мит има история. Дори ако си някой, който не вярва, че има нещо божествено, което движи цирка, наречен свят, дори да не си християнин, знаеш, че някога е имало човек на име Исус Христос, който е направил нещо много, много важно. Най-силно влияещите истории идват от митове, макар митът да е различен от действителността. Вампирите, за които пиша, са максимално близки до действителността, ако мога така да се изразя. Защото се старая да представям историята на персонажите, сякаш те са хора. Друг мотив, който се опитвам да внуша, е че в бъдещето ще има момент, в който настоящето ще бъде изследвано, но не като днес. Ние изследваме настоящето и в момента, но след хиляди години, да речем, гледната точка ще бъде различна.
„Проходът“ и „Дванайсетте“ тук
