Начало / Интервюта / Силвия Томова: Не съм допускала, че ще посегна на личността на Свети Георги

Силвия Томова: Не съм допускала, че ще посегна на личността на Свети Георги

Силвия Томова е автор на два сборника с разкази – „Добър ден, Р”, „Черни маслини и двама мъже” и романа „Кожа. Носител е на първа награда от Националния конкурс Рашко Сугарев (2007) и приза „Книга на годината” на академия „Либер” (2010). Нейни разкази са превеждани на полски, хърватски и беларуски. „Тит от Никомедия” е вторият й роман, който излезе в края на 2012 г.
––––––––––

Какъв път измина, за да стигнеш до написването на „Тит от Никомедия“?
–    В рамките на шегата ще отговоря на този въпрос с една мъдрост от свещените книги „Неведоми са пътищата…”. Никога не съм искала да напиша роман, провокиран от историята, а още по-малко от историята на древен Рим. Не съм допускала, че ще посегна на личността на Свети Георги и ще опитам да разкажа неговата история по свой начин, много по-различен от образа, който познаваме от мита, от житията му, от представите, които са ни втълпявали всевъзможни институции – от училището до църквата. Но… така се случи. Изведнъж осъзнах, че мога да разкажа за Георги и император Диоклециан, по чиято заповед той е убит, провокативно, от необичаен ъгъл, като сблъскам тези два коренно различни характера, тези два свята и чрез образите им да опиша двете страни на онази епоха. Едната – това е езическият свят, който си отива, но в лицето на Диоклециан с достойнство, и другата – на християнството, което стъпва в Европа след гонения, страховити мъчения и буквално десетилетие след саможертвата на един от най-ярките великомъченици, почитан по-късно и от мюсюлманите.

В тази книга обаче ти правиш една панорамна снимка на епохата, покрай образите на двамата главни герои… Разбираме, че това е период на разпад на ценности, на граждански смутове, на изключителни политически интриги…
–    Когато вече бях намерила грубите рамки на тази история, се наложи да се запозная по-сериозно и много по-детайлно с епохата. Осъзнах, докато за пореден път препрочитах историческите извори, а и житията на светците, че хората, които са живели тогава почти не се различават от нас, съвременните хора. И тогавашните, но и днешните хора, сме изправени на границата между два свята. И тогава, и сега, хората се чувстваме разколебани, вярата ни в ценностите на предците е поставена на изпитание. Това, в което ни налагат да вярваме, не ни е присъщо, не го познаваме, но насила сме принудени да се подчиним на новите порядки… И това се отнася не само до духовната, а и до икономическата и политическата сфери. Човекът от късната античност се е сблъсквал със същите проблеми,  с които и ние, но за онези хора е било хиляди пъти по-драматично, защото понякога насила те са били карани да се подчинят на божество, което не познават, на нещо, което е било в абсолютно противоречие с всичко познато, с целия им свят.

Текстът ти разисква облика на  властта. Мислиш ли, че споделянето й, доверяването на съмишленици обезсилва и това, което историците изтъкват като преимущество в управлението на Диоклециан, е всъщност негова слабост?
–    Докато писах романа, се натъкнах на изключителни противоречия по отношение на образа на Диоклециан. В църковната история той е описван като абсолютен тиранин, един от най-свирепите диктатори в богатата иначе галерия от гонители на християнството. Но той, оказа се, е един от най-големите реформатори на Рим. Разделя империята на две, управлява със съуправител, посочва хората, които ще ги наследят, реформира армията, прави опит за икономическа реформа. Той е един от последните и най-мощни езически владетели на тогавашния свят, който се опитва да съхрани империята от разпада и в този смисъл е логично да предприеме действия и срещу християните. В онези времена това са били хора извън закона, хора, които са рушали храмове, които не са се подчинявали на властта и с това са застрашавали сигурността. Така че, по-скоро бих казала, че от гледна точка на държавността Диоклециан е следвал с уверена стъпка своята мисия и последвалите гонения са били не само логични, а и наложителни. Онзи свят си е отивал, а Диоклециан прави последния, в неговия случай, трагичен опит да го спаси.

Описваш един силен човек, но в твоето повествование той е оставен да се бори сам със себе си…
–    Това е съдбата на всички хора, които изпреварват времето си. В икономическата наука, например, Диоклециан се сочи за един от тези умове, определили хода да историята почти до индустриалната епоха. Някои негови реформи оцеляват дотогава. Един такъв ум трудно се е вписвал в своето време… А освен това, по ирония на съдбата, най-близките му хора приемат християнството. В галерията от светци църквата почита неговата съпруга Св. Александра и неговата дъщеря Св. Валерия. Представете си какво е било в сърцето на този човек, който отгоре на това се е издигнал до императорския трон, благодарение на това, че е бил блестящ военачалник, изключителен командир на конницата и пехотата. Бил е голям стратег, и голям самотник… Впрочем, какъвто е всеки един голям политик и държавник.

Тит е един от най-любопитните образи, които съм срещала досега в книга на български автор. Този скулптор манипулира въображението по начин, който ни кара да се чудим, статуя или реален император вае?
–    Тит, който е главният герой в романа, се опитва да разкрие човешката страна от образа на Диоклециан. Измислих този герой, за да покажа, че в онази страховита епоха на непрестанни войни, е имало творци, които въпреки всичко, което се случва наоколо, са успели да съхранят човешкия си образ… Именно такива хора, като Тит, като творците, пренасят ценностите на единия свят в другия. Със силата на своя талант, със стремежа към съзидание, с паметта.

Искаш да кажеш, че Тит, хроникьорът и творецът, че хора като него могат да променят света?
–    Не, нищо такова не се опитвам да внуша. Казвам, че само благодарение на творците можем да погледнем в миналото, а и в бъдещето, с друго око. Скоро след епохата на Тит статуите рязко са се променили, като са отстъпили място на барелефите… В този смисъл Тит, също като Диоклециан, е представител на един изчезващ вид. Тогава новата религия е повлияла остро и ощетяващо на изкуството…  Живият разказ на Тит възкресява един свят, който дори самият Тит не знае, че ще изчезне…

Какво са писмата му всъщност и защо избра епистоларната форма, не е ли много удобно така-монологът не предполага отговор, буди сантимент, автоматично съчувствие ако щеш, безусловно приемане…
–    Писмата са просто похват, с който исках да внуша повече автентичност. А и писмата на Тит в един момент се оказват тайна книга, в която читателите могат да намерят код… Но нека това е тайната за всеки, на когото му предстои да се докосне до този роман.

Разкажи защо вкара образът на Балаш ? Приписа едно чудо тук, а сякаш  го отне от Св.Георги – не мислиш, че критиката ще съзре в последния тотално оскверняване на християнския мит?
–    Балаш е вторият измислен герой в романа. Там той е представен като човек, който губи паметта си. Нещо като антипод на Тит. И като изгубил паметта си, той и съвсем естествено е припознат от християните в Никомедия като втори Христос. Исках да направя образа му смешен, но не се получи. Балаш е и този, който в моя прочит на историята, дава чашата с отрова на Диоклециан… Също както християнството подронва езичеството, изритва го от арената на Европа. А що се отнася до образа на Георги… Не мисля, че митът за него е осквернен. Освен ако под оскверняване не разбирате това, че съм изхвърлила змея от неговата история. Шегувам се. Георги е описан такъв, какъвто и според мен е бил възприеман в онази епоха и от езичниците. Логично е за тях той да не е светец, а престъпник и предател. Митът за него се поражда далеч след неговата смърт и във време, което е извън полето на романа.

Тепърва ще има много дебати около тази книга. Кога е официалната премиера?
–    Не зная дали ще има дебат, но ако романът предизвика размисъл, ще се радвам. Премиерата на „Тит от Никомедия” е на 7-и февруари, четвъртък, от 18.00 часа, в Софийска градска художествена галерия. За романа ще говорят проф. Стоян Денчев, проф. Христо Матанов и журналистът Георги Тошев. Предварително им благодаря, че се съгласиха да говорят за тази книга.

Интервюто взе Людмила Еленкова

„Тит от Никомедия“ тук

Прочетете още

780736-01-05

Оманска писателка спечели Ман Букър

Джоха Алхарти е първата в страната си, чиято творба е преведена на английски „Небесни тела“, …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.