Начало / Автори / Да си спомним за Иван Радославов

Да си спомним за Иван Радославов

На днешния ден, 31 декември, е роден литературният историк, редактор и критик  Иван Радославов (1880-1969). Предлагаме ви статията „Иван Радославов” от Борислав Гърдев, публикувана на palitrabg.net  през 2008 г.

Днес Иван Радославов е познат само на специалистите-филолози и на по-любознателните студенти, дръзнали да прочетат някои от програмните му статии или да прехвърлят фундаменталната му история „Българска литература 1880-1930“, от чието излизане през юни се навършват 65 години.

Личността на Иван Радославов е интересна и значима, тъй като до голяма степен следва модела за реализация на следосвобожденската ни интелигенция, участвала активно в градежа и защитата на държавността в културната и политическата сфера. Неговият жизнен и творчески път напомня този на търновчанина Димо Кьорчев – друг законодател на модернизма в родната литература и един от водачите на Националлибералната партия през 1914-1928 г.
Иван Радославов се ражда в Горна Оряховица навръх Нова година (31 декември 1880 г.) в семейството на видния възрожденски просветител и участник в църковните борби Радко М. Радославов – председател и на дряновския комитет по време на Априлското въстание.

Малкият Иван сменя училищата в Разград, Свищов, Търново и София. Пребивава в Женева (1902-1904) – където слуша речи на Плеханов и Ленин, в Брюксел (1905-1907), странства в Берн, Берлин, Париж , Виена и учи право в Лозана (1902-1907).

Попил европейската култура, след завръщането си в България е последователно чиновник във финансовото министерство (1908-1914), редактор на „Български търговски вестник“ (1914) и в Дирекцията по печата (1914-1917). По време на Балканската война участва като редник в битките при Бунархисар и Чаталджа (1912), а в Първата световна война е военен кореспондент (1915-1917). През 1917 г. е привлечен към посолството ни в Берн за защита на българските национални интереси. Редактира органа на дипломатическата ни мисия „Балканска кореспонденция“ и публикува поредица от полемично-аналитични статии в защита на родната кауза (особено в навечерието на подписването на Ньойския диктат), излезли по-късно в сборника „Под знамето на България“ (1920). През 1918 г. става член на БЗНС, през 1922-1923 г. е директор на печата към Министерството на външните работи, участва в редактирането на земеделските вестници „Защита“ (1923) и „Земеделско съзнание“ (1924-1926) и е член на Дружеството на българските журналисти (земеделци). Успоредно расте в йерархията на просветното ведомство – главен библиотекар (1928-1931) и директор (1932-1934) на Пловдивската народна библиотека и уредник на училищния музей към Министерството на народното просвещение (1937-1941).

Иван Радославов е сред основателите на Съюза на българските писатели (1913). Известен е като редактор на детско-юношеското списание „Росна китка“ (1905-1907), съставител на прочутата антология „Млада България“ (1922), редактор-издател на сп. „Хроники“ (1926-1927) и редактор (заедно с Людмил Стоянов и Теодор Траянов) на известното списание „Хиперион“ (1922-1931). Той започва литературната си дейност със стихове в русенското ученическо списание „Извор“ през 1894 година. Първите му творби са изцяло в руслото на модната за времето си сантиментална и граждански ангажирана лирика, поради което съвсем естествено  ги откриваме в сборниците на Георги Бакалов „Лъчите на поезията“ (1901) и „Към свобода!“ (1902).
Още в Швейцария започва еволюцията в мисленето му – от симпатизант на социалдемокрацията, той се пренасочва към социаллибералната група на Бакалов, Димитър Полянов и Петър Мутафчиев (1905). В Брюксел е вече привърженик на идеализма и символизма, чиито ревностен апологет е повече от две десетилетия, което не му пречи да помага осем години и на земеделците от крилото на Димитър Драгиев.

Творческата му дейност в периодичния печат започва със статията „По повод Тургенева“ (1912), след която вече Радославов се утвърждава като критик и теоретик на българския символизъм, ако и неговите възгледи да са по-скоро адаптация на възгледите на Реми дьо Гурмон. В поредица от програмни статии – „Градът“ (1912), „Малък повод за големи въпроси“ (1914), „Българският символизъм: основи – същност – изгледи“ (1925), „Родно и чуждо“ (1927), „Делото на българския символизъм“ (1928) и „Литературната критика на българския символизъм в историческо осветление“ (1945) той защитава новата естетика и поетика, определяйки мястото на това направление в родната литература. Според него, появата му у нас е закономерна. Подобно на Димо Кьорчев, и той приема Траянов за знаме на българския символизъм, противопоставяйки го на Яворов, когото смята за псевдомодернист.

В своите пристрастия Иван Радославов лансира постиженията на Людмил Стоянов, Дебелянов, Трифон Кунев, Траянов, Христо Ясенов, Николай Лилиев и Емануил Попдимитров, които представя в известната си антология „Млада България“, като отрича приемствеността между естетиката на кръга „Мисъл“ и българския символизъм.

Много ценни и обективни са оценките му за писателите-реалисти – Любен Каравелов, Тодор Влайков, Алеко Константинов, Елин Пелин. Заслуга на Радославов е и преоткриването на Захари Стоянов като мемоарист и есеист.

След „Идеи и критика“ (1921-1939) и „Портрети“ (1927) – свод на постигнатото от него като теоретик, мислител и ценител, се появява и „Българска литература 1880-1930 г.“ (1936) – първи сполучлив опит за теоретично осмисляне историята на българската литература.

Второто преработено и допълнено издание на изследването му излиза през 1947 г. и въпреки слагаческата добавка „Наши дни“, предизвиква гнева на марксистките корифеи Ангел Тодоров и Веселин Йосифов, нападнали го яростно в официоза „Работническо дело“, особено за направеното деление на школите в българската литература – романтизъм, реализъм, новоромантизъм и символизъм. Лично Вълко Червенков използва трибуната на V конгрес на БРП (к) през декември 1948 година, за да охули труда и вижданията му.

Радославов прави опит за аргументирана защита, която обаче не е допусната да се отпечата във в. „Литературен фронт“, а самото издание на труда му от 1947 г. е унищожено пет години по-късно. Като последна форма на отстоявана позиция той използва двете си писма до председателя на СБП от 6 юни 1947 г. и 9 юли 1948 г., както и „Думи, казани на общото събрание на СБП на 3 март 1949 г.“.

Следва 20-годишно мълчание, забранен достъп до официалния литературен печат, водене на интересен дневник (1950-1951 г.), изпълнен с горчиви размисли и интересни обобщения, бележки, наброски за нови книги (например за Димитър Димитров), идеи, останали в ръкопис, писма.

Иван Радославов получава предсмъртен подарък през 1968 г., когато (благодарение най-вече усилията на Борис Делчев, който е и редактор на книгата) излиза сборникът му от литературно-критични статии „Книга от мои страници“, дообогатен по-късно от изданието „Спомени. Дневници. Писма“ (1983).
Доживял дълбока старост, критикът умира в София на 5 октомври 1969 г., без да доживее реабилитацията си в националния ни културен пантеон.

Той не успява да види излизането от печат и на поредното, най-пълно преиздание на „Българска литература 1880-1930 г.“, осъществено от Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ през 1992 година.

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

PeterMayBarryAward

Непоискан роман на Питър Мей се превърна в бестселър

Писателят удари десетката с „Карантина” Когато някой писател прибере неиздадените си романи в чекмеджето, обикновено …