Лира Литературно-рекламна Агенция
На днешния ден, 31 декември, е роден литературният историк, редактор и критик Иван Радославов (1880-1969). Предлагаме ви статията „Иван Радославов” от Борислав Гърдев, публикувана на palitrabg.net през 2008 г.
Днес Иван Радославов е познат само на специалистите-филолози и на по-любознателните студенти, дръзнали да прочетат някои от програмните му статии или да прехвърлят фундаменталната му история „Българска литература 1880-1930“, от чието излизане през юни се навършват 65 години.
Личността на Иван Радославов е интересна и значима, тъй като до голяма степен следва модела за реализация на следосвобожденската ни интелигенция, участвала активно в градежа и защитата на държавността в културната и политическата сфера. Неговият жизнен и творчески път напомня този на търновчанина Димо Кьорчев – друг законодател на модернизма в родната литература и един от водачите на Националлибералната партия през 1914-1928 г.
Иван Радославов се ражда в Горна Оряховица навръх Нова година (31 декември 1880 г.) в семейството на видния възрожденски просветител и участник в църковните борби Радко М. Радославов – председател и на дряновския комитет по време на Априлското въстание.
Малкият Иван сменя училищата в Разград, Свищов, Търново и София. Пребивава в Женева (1902-1904) – където слуша речи на Плеханов и Ленин, в Брюксел (1905-1907), странства в Берн, Берлин, Париж , Виена и учи право в Лозана (1902-1907).
Попил европейската култура, след завръщането си в България е последователно чиновник във финансовото министерство (1908-1914), редактор на „Български търговски вестник“ (1914) и в Дирекцията по печата (1914-1917). По време на Балканската война участва като редник в битките при Бунархисар и Чаталджа (1912), а в Първата световна война е военен кореспондент (1915-1917). През 1917 г. е привлечен към посолството ни в Берн за защита на българските национални интереси. Редактира органа на дипломатическата ни мисия „Балканска кореспонденция“ и публикува поредица от полемично-аналитични статии в защита на родната кауза (особено в навечерието на подписването на Ньойския диктат), излезли по-късно в сборника „Под знамето на България“ (1920). През 1918 г. става член на БЗНС, през 1922-1923 г. е директор на печата към Министерството на външните работи, участва в редактирането на земеделските вестници „Защита“ (1923) и „Земеделско съзнание“ (1924-1926) и е член на Дружеството на българските журналисти (земеделци). Успоредно расте в йерархията на просветното ведомство – главен библиотекар (1928-1931) и директор (1932-1934) на Пловдивската народна библиотека и уредник на училищния музей към Министерството на народното просвещение (1937-1941).
Иван Радославов е сред основателите на Съюза на българските писатели (1913). Известен е като редактор на детско-юношеското списание „Росна китка“ (1905-1907), съставител на прочутата антология „Млада България“ (1922), редактор-издател на сп. „Хроники“ (1926-1927) и редактор (заедно с Людмил Стоянов и Теодор Траянов) на известното списание „Хиперион“ (1922-1931). Той започва литературната си дейност със стихове в русенското ученическо списание „Извор“ през 1894 година. Първите му творби са изцяло в руслото на модната за времето си сантиментална и граждански ангажирана лирика, поради което съвсем естествено ги откриваме в сборниците на Георги Бакалов „Лъчите на поезията“ (1901) и „Към свобода!“ (1902).
Още в Швейцария започва еволюцията в мисленето му – от симпатизант на социалдемокрацията, той се пренасочва към социаллибералната група на Бакалов, Димитър Полянов и Петър Мутафчиев (1905). В Брюксел е вече привърженик на идеализма и символизма, чиито ревностен апологет е повече от две десетилетия, което не му пречи да помага осем години и на земеделците от крилото на Димитър Драгиев.
Творческата му дейност в периодичния печат започва със статията „По повод Тургенева“ (1912), след която вече Радославов се утвърждава като критик и теоретик на българския символизъм, ако и неговите възгледи да са по-скоро адаптация на възгледите на Реми дьо Гурмон. В поредица от програмни статии – „Градът“ (1912), „Малък повод за големи въпроси“ (1914), „Българският символизъм: основи – същност – изгледи“ (1925), „Родно и чуждо“ (1927), „Делото на българския символизъм“ (1928) и „Литературната критика на българския символизъм в историческо осветление“ (1945) той защитава новата естетика и поетика, определяйки мястото на това направление в родната литература. Според него, появата му у нас е закономерна. Подобно на Димо Кьорчев, и той приема Траянов за знаме на българския символизъм, противопоставяйки го на Яворов, когото смята за псевдомодернист.
В своите пристрастия Иван Радославов лансира постиженията на Людмил Стоянов, Дебелянов, Трифон Кунев, Траянов, Христо Ясенов, Николай Лилиев и Емануил Попдимитров, които представя в известната си антология „Млада България“, като отрича приемствеността между естетиката на кръга „Мисъл“ и българския символизъм.
Много ценни и обективни са оценките му за писателите-реалисти – Любен Каравелов, Тодор Влайков, Алеко Константинов, Елин Пелин. Заслуга на Радославов е и преоткриването на Захари Стоянов като мемоарист и есеист.
След „Идеи и критика“ (1921-1939) и „Портрети“ (1927) – свод на постигнатото от него като теоретик, мислител и ценител, се появява и „Българска литература 1880-1930 г.“ (1936) – първи сполучлив опит за теоретично осмисляне историята на българската литература.
Второто преработено и допълнено издание на изследването му излиза през 1947 г. и въпреки слагаческата добавка „Наши дни“, предизвиква гнева на марксистките корифеи Ангел Тодоров и Веселин Йосифов, нападнали го яростно в официоза „Работническо дело“, особено за направеното деление на школите в българската литература – романтизъм, реализъм, новоромантизъм и символизъм. Лично Вълко Червенков използва трибуната на V конгрес на БРП (к) през декември 1948 година, за да охули труда и вижданията му.
Радославов прави опит за аргументирана защита, която обаче не е допусната да се отпечата във в. „Литературен фронт“, а самото издание на труда му от 1947 г. е унищожено пет години по-късно. Като последна форма на отстоявана позиция той използва двете си писма до председателя на СБП от 6 юни 1947 г. и 9 юли 1948 г., както и „Думи, казани на общото събрание на СБП на 3 март 1949 г.“.
Следва 20-годишно мълчание, забранен достъп до официалния литературен печат, водене на интересен дневник (1950-1951 г.), изпълнен с горчиви размисли и интересни обобщения, бележки, наброски за нови книги (например за Димитър Димитров), идеи, останали в ръкопис, писма.
Иван Радославов получава предсмъртен подарък през 1968 г., когато (благодарение най-вече усилията на Борис Делчев, който е и редактор на книгата) излиза сборникът му от литературно-критични статии „Книга от мои страници“, дообогатен по-късно от изданието „Спомени. Дневници. Писма“ (1983).
Доживял дълбока старост, критикът умира в София на 5 октомври 1969 г., без да доживее реабилитацията си в националния ни културен пантеон.
Той не успява да види излизането от печат и на поредното, най-пълно преиздание на „Българска литература 1880-1930 г.“, осъществено от Университетското издателство „Св. Климент Охридски“ през 1992 година.
