Лира Литературно-рекламна Агенция
Христо Карастоянов е роден на 22 февруари 1950 г. в Тополовград. Той е единадесетият носител на наградата за нова българска художествена проза „Хеликон”. Тя му бе дадена за романа „Името”(„Жанет 45”). Това бе шестата номинация на Карастоянов.
Автор е на 29 книги – белетристика, публицистика и поезия. Романът му „Аутопия: другият път към ада“, 2003, е сред първите пет номинирани за наградата на Фондация „Вик“ книги. Носител е на много литературни награди, сред които и първа награда на „Развитие“ КДА за непубликуван роман (за книгата му „Смъртта е за предпочитане“, 2003), „Златният ланец“ за разказ на вестник „Труд“, „Чудомир“, национална награда за хумористичен разказ. Член е на Съюзa на българските писатели. Женен, има един син и внуци. Живее и работи в Ямбол.
––––––––––––––-
Какво Ви дразни и какво Ви радва в българския литературен живот?
– И дразнещото е много, и радващото също… Ядосва ме най-вече това, че сме се изпоразделили и изпозатворили в кръгове, кръжеци… Да не говорим, че вече живеем в две Българии: София и всичко останало! Като прибавим и това, че фактически няма никаква информация за новоизлизащи книги, става една… Нито се четем помежду си, нито се познаваме даже. Получава се така, че просто няма един литературен живот, а от там няма и една национална литература. Лоша работа. А пък ме радват младите хора. Честно! Има много кадърни млади автори. Вижте, вече осма година съм част от журито на един много важен конкурс. Организира се в Ямбол, озаглавен е „Душата на един извор” (по една картина на Жорж Папазов). В литературната му секция – понеже това е конкурс за рисунки и за млади литературни творци – за тия осем години се появиха страхотни разказвачи. Да кажем още първата година „открихме” Момчил Цонев, после Александър Шпатов, а пък в последното издание – Теа Денолюбова. Какво да добавя?!… А иначе, доколкото мога да следя какво става наоколо, мога да кажа, че „Физика на тъгата” на Георги Господинов и „Възвишение” на Милен Русков са неща, които ме карат да си мисля, че просто нищо не е загубено… А тази година пък имах удоволствието да бъда редактор на първия роман на Владо Любенов. Владо иначе е добре познат като отличен поет, но романът му „Емигрантът” го показва и като опитен прозаик. Истинска слабост ми е и Веселин Стоянов – „Моделът и неговият художник” е страхотен. Да не говорим, че направо завиждам на кратките прози на Владислав Христов. Тези дни излезе и странната като жанр книга на Любомир Котев „Амаркорд”… По-малко разбирам от поезия, но като чета прозирните стихове на Мария Донева, почвам да си мисля, че може би пък и разбирам, поне малко… Или на Валери Станков.
Кога започнахте да рисувате, да правите карикатури? На фестивала „Четящият човек” бяха изложени Ваши карикатури.
– А, карикатурите… Е, карикатурите са си хоби, разбира се, не се тръшкам, че съм художник. Впрочем, за първи път видях името си във вестник тъкмо под една карикатура. Обаче има една подробност… Хоби, хоби, само че една моя карикатура участва в карикатурния салон в Земун точно по време на кретенските бомбардировки над някогашна Югославия, през 1999 година. Беше нарисувано едно нещастно човече, обесено на разплетените ленти на американското знаме. Тогава си помислих, че и с хобито си бих могъл да кажа какво мисля за това-онова.
В коя кожа се чувствате най-добре – на писател, на художник или на музикант? Вие сте и журналист. Защо много от вестниците отрязаха културните си страници? Заради цената на хартията и печата ли?
– То ако беше само заради цената на хартията и полиграфията, нямаше да никнат непрекъснато нови и нови издания, нали? Друга ще да е причината, друга… А понеже всеки гледа от своята си камбанария, мен най ме притеснява, че изчезват невъзвратимо страниците за оперативна литературна критика. Това вече ми прилича на отношение към книгата и това отношение е много опасно. Защото литературата е комай единственото нещо, което те учи на ум и разум. Рокът да речем може да те изкара на барикадите, обаче книгата ще те накара да мислиш повече, когато отидеш следващия път пред урната да им гласуваш, и на някого май не му харесва тая работа…
Планирате ли книгите си или този процес е спонтанен?
– За планиране… – не знам. Обаче като почне, ставам като обсебен. Нищо, ама какво се казва нищо друго не ме интересува! (Не се хваля – оплаквам се. Защото обсебването често пречи да погледнеш отстрани на свършеното и знаете ли какви грешки стават? Ужас направо!) „Името”, романът, който беше отличен тая година с наградата „Хеликон”, започна от един разказ, предишната ми книга „Паякът”, също номиниран за „Хеликон”, също отначало беше разказ. Не съм и мислил, че те могат да пораснат до романи, пък на – пораснаха. Не знам сега… – това спонтанно ли е или планирано, наистина не знам.
Водите ли си записки, когато попадате на интересен сюжет?
– Да, разбира се. Хеле пък сега с пустата му световна мрежа. Улавял съм се, че с часове ровя, за да се получи накрая една дума или хайде нека да е едно изречение. Едно време можех да кисна с дни в библиотеките или в антикварните книжарници, в къщи е пълно със стари вестници, разписания на влаковете да кажем през двайсет и трета година… За „Перпетуум мобиле” обърнах света, за да разбера дали на тази и тази дата през двайсет и трета година е имало пълнолуние… – луда работа. Сега е същото, само дето вече не излизам от къщи: сърфирам до пълно побъркване, копи, пейст, копи, пейст… (Пък като ме тресна един вирус тая пролет – всичко порази! На ти сега един интернет!)
Кога Ви беше по-трудно да издавате книгите си – преди или след 1989 г.?
– Е, сега, да. Но не знам дали това е хубаво… Между другото наскоро прочетох някъде, че преди 1989 година сме чели най-доброто от световната литература БЛАГОДАРЕНИЕ на тогавашната цензура. Не е точно същото като с нашата си литература, но горе-долу и с нашите книги беше така. Обаче ме вбесяват воплите, че тогава нямало грам свобода в издаването на книги. Че като е нямало, то къде са тъй наречените „книги от чекмеджето”?!
В „Името” казвате: „адът не е място – адът е време”. Според Сартр „адът това са другите”. А какво ще кажете за рая?
– В рая май не е толкова интересно… Шегувам се.
Каква е Вашата версия за руската принцеса Анастасия Романова? Вярвате ли, че се е спасила и е живяла в България?
– За вярване – не вярвам. Но много би ми се искало. Инак „Името” е само заради въпроса „Какво би било, ако?…” Впрочем, нали знаете, че имаше такава приказка – че Анастасия може би е живяла в село Габарево. Дори някъде в средата на деветдесетте бяха разкопани гробовете с предполагаемите тленни останки – нейният и този на брат й, престолонаследника Алексей. Защото според легендата той също е бил тук. Изчетох всичко около случая, но с една единствена цел: да избягам от фактологията. Жената, живяла в Габарево, например е починала в средата на петдесетте, а героинята от „Името” доживява чак до рухването на Съветския съюз през 1992 година. И така нататък.
Кой е Вашият кумир или учител в късия разказ – Чехов, Радичков?
– Радичков! Впрочем той не е само мой учител. Ние почваме да забравяме какво направи Йордан Радичков за всички нас. Какво направи… Направи така, че да станат възможни нашите книги. Онова, което се случи в тогавашната млада българска проза през седемдесетте и осемдесетте години, стана само понеже вече беше се появило „Свирепо настроение”. Абсолютно съм сигурен, че е така.
В една своя статия казвате: „Нобеловата награда за литература е по-скоро опасна, отколкото полезна. В повечето случаи тя не утвърждава, а ПОДМЕНЯ”. Как оценявате тазгодишното отличие на китаеца Мо Ян?
– Е, като всяка чисто публицистична статия, и тая е попресилена. Ама не много! Защото да наградиш Дарио Фо за литература – това какво е? Човекът сам твърди, че пише чисто акционни скечове, те го възвеличават като писател. И да е само той!… Какво общо може да има между мемоарите на Чърчил и „Сто години самота” на Маркес? Случайни ли са слуховете, че Нобеловата награда на Шолохов е купена най-вулгарно? Въобще мен ако питате, Нобеловата награда за литература е толкова за литература, колкото наградата за мир е за мир. Ясер Арафат – голям мир, дума да няма! Що се отнася до Мо Ян – нямам представа, не съм чел и ред от него. Между другото нещо бая зачестиха авторите, които получават наградата, а у нас не са познати…, но това е една друга история.
Вие сте живата история на наградата „Хеликон”. В началото на октомври на връчването на номинациите казахте, че сте най-деноминираният писател. Подготвяте ли се за изпита „следваща книга” и поредната номинация?
– Това за „живата история” е шегичка. Но защо пък да е шегичка… Значи, първото име, което ще видите в хронологията на наградата за тия единайсет години, е моето. Има го в официалната страница, тъй че не е думкане в гърдите в стил „Булгар, булгар!” А дето шест мои заглавия са били номинирани…, хм…, какво пък, това може да означава, че съм гледал да не свалям гарда през всичките тия години. Не знам – дано да е така. Следващата книга… Да видим първо какво ще кажат маите!
Като дядо на пишещ внук имате ли поглед върху днешната образователна система? Какво мислите за трагичното ниво на грамотност на днешните ученици, коя е причината за това?
– Ще Ви отговоря малко по-иначе, ако позволите. От една година внукът ни, по-добрият Христо Карастоянов, вече живее в САЩ. И, разбира се, учи там. И се оказва, че американското училище е върнало любовта му към ученето! А тук – не знам защо, тоест не коментирам – го беше разлюбил опасно. Що се отнася до грамотността и за смразяващите статистики, дето се появяват все по-често – нещо не им вярвам, да Ви кажа. Жена ми вече четирсет години се занимава с една детска театрална трупа, та покрай нея познавам много деца. И нито едно неграмотно в какъвто си искате смисъл! Абе, много са ни умни децата. Само че не знам защо се налага американците да го констатират…
Бихте ли обобщили мнението си за т.нар. български преход?
– Хм… Някъде докъм петата година се опитвах да разбера какво става. На десетата взех да се колебая… А сега, двайсет и три години по-късно… Добре де, двайсет и три години по-късно мога само да повторя онова, което пише Атанас Славов в тъжната си книга „На Запад и на Запад”. Там той, след като е обиколил света, се връща в България, и като стъпва на летище София, след всичко, което е видял и преживял, пише в записките си от това околосветското пътешествие: „Летище София. О Боже!” Нищо друго. Само „О Боже!”… Та и аз така. Всичко, което мисля за този наш, с извинение, преход, е „О Боже!”… Да се чуди човек как се докарахме до това дередже!
Интервюто взе Румен Василев
Книги от Христо Карастоянов тук
