Лира Литературно-рекламна Агенция
Огнян СТАМБОЛИЕВ
Истинска сензация в САЩ предизвика книгата «Вечно жадната муза» на Том Джардис, преподавател по английски език в един нюйоркски колеж. В нея се твърди, че писателите – алкохолици в тази страна са доста на брой. Сред 28-те, определени от автора като «откровени любители на чашката», четем имената на Джек Лондон, Дороти Паркър, Тенеси Уйлямс, Дашиъл Хамит, Труман Капоти, Уйлям Фокнор. Повечето от биографите на тези писатели не са се осмелили според Джардис да поставят диагнозата «алкохолизъм» на героите на съчиненията си въпреки наличието на всички признаци за това. И то, защото не са проследили взаимовръзката между техния живот и начина им на писане.
«Вечно жадната муза» представя във всяка от главите, посветени на даден автор, различни страни от неговия живот и творчески процес.
УИЛЯМ ФОКНЪР например бил дълбоко убеден, че може да пише само когато е пиян. Смятал се преди всичко за «летописец- хроникьор», за «разказвач на вече станали събития», и тъкмо затова се нуждаел от «известно изостряне на възприятията». Това, разбира се, постигал с помощта на алкохола, поет почти винаги в огромни количества. Постепенно обаче неговото физическо и психическо здраве се влошили чувствително. На четиридесетгодишна възраст, докато създава романа «Авесалом! Авесалом!», той потъва в такова дълбоко и безпаметно пиянство, че на три пъти се налага да влиза в болница. Трудно е наистина да си представим как е могъл да напише в такова състояние тази великолепна ,мъдра книга. После, по примера на своя поет – алкохолика Суинбърн, Уилям Фокнър си наема медицински надзорник, който го следи непрекъснато и се старае да не му позволява да изпада от едната от двете крайности – пълно пиянство или прекалена трезвеност. Но нокрая започва да твори все по- трудно. Последният му роман «Притча» е писан в продължение на цели десет години и няма успех.
ЪРНЕСТ ХЕМИНГУЕЙ отначало не пие по време на работа. Но постепенно се пристрастява към алкохола. За разлика от Фокнър, той не се крие, когато е в нетрезво състояние. Има репутацията на голям пияница и се гордее с това. Често са го виждали с бутилка ром в ръка. Здравото му, набито тяло издържа доста години на алкохолните атаки, на които редовно го подлага, докато накрая рухва.
ФРАНСИС СКОТ ФИЦДЖЕРАЛД съсипва кариерата си твърде рано. Често взема големи аванси от издателите си срещу още ненаписани разкази и романи и задлъжнява. Принуден е да пише кратки разкази за седмичните списания, за да се разплаща. А живее доста нашироко. Непрекъснато пиянства и това постепенно унищожава таланта му. Започва да получава все по- ниски хонорари, принуждава се да стане сценарист в Холивуд, но въпреки старанията си не успява да се наложи. Жена му, Зелда, страда от тежка психическа болест и лечението и изисква доста средства. Всичко това го води до неизбежния фатален край. Умира ненавършил 44 години.
ЮДЖИЙН О’ НИЙЛ има по- интересна съдба. Стига до дъното, но успява навреме да изтрезнее от пагубната си страст към чашката. Спасява големия си и оригинален, новаторски талант на драматург. Неговите изследователи и биографи до днес не могат да си обяснят този неочакван прелом. Известно е само, че е преминал двумесечен курс на лечение за хронични алкохолици при психиатър. По-късно Юджийн О’ Нийл ще заяви, че за разлика от повечето си колеги не е приемал пиенето за неделима част от творческия процес».
Авторът на монографията Том Джардис не дава подробни обяснения на факта, защо толкова много американски писатели от първа величина са станали жертва на Бакхус. Но посочва една важна, според него причина: неколцина от тези автори са станали хронични алкохолици след въвеждането на сухия режим в Щатите, а тогава било много модно да се пие. Както през 40- те и 50-те било модно да се пуши от всички. Само така човек е можел да изрази презрението си към официалния морал и да се представи като силен и независим.
