Българският класик, който заслужаваше Нобел

24.10.2012 Автори

Проплаква за първи път в Калиманица – селце, което вече не съществува. Водите на язовир „Огоста” заличават завинаги бащината му къща. Пише за любимия си Северозапад: „Аз все мисля, че моят роден край е уникален и че хората не знаят за него, че съм длъжен чрез средствата на прозата да мога да разкажа повече за този край. За да могат повече хора да научат за него. Дълбоко в себе си съм убеден, че когато ние се обръщаме, когато записваме нещо на книга, по този начин му даваме безсмъртие… Този мил, трогателен Северозапад”.

Има две номинации за литературния Нобел, но пък получава през 1988 г. Кралския шведски орден „Полярна звезда”. Заради книгата си „Малки жабешки истории” попада в почетния списък „Ханс Кристиан Андерсен” на Международния съвет на детската книга. Превеждан е на 37 езика, а книгите му са публикувани в 50 държави. За него литературният канон не съществува, защото творчеството му е просто алтернатива.

Преди години споделя: „Съпругата ми например никога не ме е интервюирала, защото и да ме е питала нещо, аз си мълча. Добре е човек да се научи да премълчава някои работи! Не да говори или да мълчи, а да премълчава!… За мъжа жената е като кладенче — от която и страна да се наведе над кладенчето, той може да утоли жаждата си. Особено много дължа на съпругата си. Тя е и продължава да бъде най-добрият ми душеприказчик”.

На днешния ден, 24 октомври, преди 83 години е роден Йордан Радичков – един от най-големите и в същото време, може би най-скромният български писател.

Завършва гимназията в Берковица през 1947 г. Работи като кореспондент (1951) и редактор (1952-1954) във вестник „Народна младеж”, редактор във вестник „Вечерни новини”(1954-1960), в Българска кинематография (1960-1962), редактор и член на редакционната колегия на вестник „Литературен фронт”(1962-1969). От 1973 до 1986 г. е съветник в Съвета за развитие на духовните ценности на обществото към Държавния съвет. От 1986 до 1989 г. е заместник-председател на Съюза на българските писатели.

Радичков започва да публикува свои импресии, разкази и очерци от 1949 г. През 1959 г. издава първата си книга с разкази „Сърцето бие за хората”. През следващите години издава сборниците с разкази „Прости ръце” (1961), „Обърнато небе” (1962), „Планинско цвете” (1964), „Шарена черга” (1964). През 1965 г. излиза сборникът му с разкази „Свирепо настроение”, уникален с асоциативните си отклонения. Човекът на настоящето остава главно действащо лице и в следващите му сборници – „Водолей” (1967), „Козята брада”(1967), „Плява и зърно” (1972), „Как така” (1974) и др.

През 1966 г. от печат излиза романът-пътепис „Неосветените дворове”. С него и с издадените през 1968 г. „Вятърът на спокойствието” (новели) и „Ние, врабчетата” (разкази) Йордан Радичков излиза от литературната традиция и налага свои правила и норми на творец от нов тип. По същото време той написва сценариите за игрални филми „Горещо пладне” (1966) и „Привързаният балон” (1967). Пак по това време създава и пиесата „Суматоха” (1967). Радичков често продължава да развива наглед изчерпани сюжетни линии, като прехвърля вече известни герои от разказ в разказ и от книга в книга. Този похват достига своето съвършенство в сборника „Барутен буквар” (1969).

През 70-те години на миналия век публикува романите си „Всички и никой” (1975) и „Прашка” (1977). Тогава създава и драматургичните си творби „Януари” (1974), „Лазарица” (1979) и „Опит за летене” (1979). Тези пиеси заедно със „Суматоха” са играни в Австрия, Югославия, Германия, Гърция, Швейцария, Дания, Полша, Русия, Унгария, Финландия, Чехия, САЩ, Румъния и др.
През 1984 г. излиза от печат сборникът с разкази и новели „Верблюд”, а през 1988 г. романът „Ноев ковчег”. През последните години от живота си

Радичков добавя нови щрихи в творчеството си – излизат сборниците с разкази: „Хора и свраки” (1990), „Малки жабешки истории” (1994), „Мюре” (1997), „Умиване лицето на Богородица” (1997), ”Автострада” (1999) и „Пупаво време” (2000) – книга с особено заглавие, ироничен реверанс към миналото, когато в някои от диалектите „пупа” е значело корем и типично по радичковски пренесена в съвременността, в нашето „пупаво време”. През 2003 г. излиза сборникът с интервюта на писателя „Скитащи думи”.

Радичков умира в София на 21 януари 2004 г.

Фото: БНР

Книги от Радичков тук