Лира Литературно-рекламна Агенция
Борислав ГЪРДЕВ
Камен Зидаров (16 септември 1902 – 10 декември 1987) твори в областта на драматургията близо четири десетилетия.
Започва като храбър неофит със зашеметяващ успех през 1948 г., когато пише „Царска милост”, поради което дълго се смята за родоначалник на социалистическата ни драматургия, въпреки че пиесата му е публикувана след триумфа на „Тревога” на Орлин Василев.
Зидаров интуитивно прилага традиционните класически драматургични похвати.
Пиесите му са с интересен сюжет, напрегната интрига, а персонажите в тях са подчинени на определен исторически бит, философия и морал, носители са на универсални общочовешки идеи.
Драматургът обича романтичните краски и патриотичния патос, той усвоява грижливо уроците на Друмев, Вазов , Пушкин и Шекспир.
Постоянства в разработването на важни и значими проблеми и става популярен сред театралната общност.
Силата му е в историческата драма.
Той интерпретира значими социално – психологически конфликти през призмата на философско – културологичното позанине и натрупания опит.
Част от творбите му робуват на класово – партийния подход, ако и да присъства в тях приглушено и ненатрапчиво.
В „Царска милост” монархът Фердинанд е претворен като достолепен ,импозантен, но и хитър и коварен властник, неблагодарен за спасения си живот от семейство Радионови.
Пиесата е пронизана от модерния за времето си антимонархически патос и е любопитен документ на епохата, писан докато бившия ни цар е все още жив и в емиграция.
Изискванията и ограниченията на времето се чувстват осезаемо в „Блокада”(1960), много харесвана и превъзнасяна антифашистка пиеса, чието гледане днес би предизвикало само кисела гримаса.
По – увлекателна и приемлива като концепция е драмата „За честта на пагона”(1957), въпреки прокараната критика срещу военщината, но е резонно да отбележим, че в нея все пак справедливостта тържествува благодарение безпристрастността на българския съд!
Зидаров успишно драматизира романа на Тургенев „В навечерието” през 1953 г., след което създава три много силни исторически пиеси.
Безспорният му връх и истински шедьовър е „Иван Шишман”, върху която работи между 1959 и 1962 г. и която има огромен успех под режисурата на Николай Люцканов и със Стефан Гецов в главната роля.
Независимо че и досега битува слухът, че тази драма е писана от Асен Разцветников и дообработена от Зидаров, приемам, че е дело на самия Камен Зидаров, след като се печата с името му като автор.
В нея той пресъздава драмата на последния български владетел преди падането ни под османско робство с шекспиров драматизъм и необикновено изящество, характерно за голям и шлифован драматург.
Опитът от „Иван Шишман” Зидаров прилага при писането на „Калоян”(1969) и „Каин и магьосникът”(1972).
Ако и да са създадени със замах и романтично – патриотичен патос, те не достигат класата на „Иван Шишман” и не са така известни и обичани, независимо, че са ценен принос за осмисляне епохата на царете Калоян и Петър.
Към края на творческия си път Камен Зидаров опитва късмета си в съвременната психологическа драма – „Среща в Рим”(1978) и „Соната за живота и смъртта”(1987), които не постигат нито очаквания успех, нито някогашните зрителски симпатии.
Опитен драматург като Зидаров е неизбежно да бъде привлечен и в кинематографията.
По негов сценарий през 1962 г. Стефан Сърчаджиев екранизира „Царска милост”, а седем години по – късно Юрий Арнаудов пренася на екран, но не с очаквания блясък и пищност и „Иван Шишман”.
Осъзнал, че няма какво повече да каже от сцената, след като пиесите му добиват ретро звучене, Камен Зидаров се насочва към мемоаристиката , издавайки три великолепни книги – „Звезди от голямата плеяда” в три тома (1978), „Броеница на времето”(1982) и „Пламъци от изпепеляваща любов”(1986).
С тях той компенсира напусналия го драматургически плам, изграждайки богати на информация литературни и театрални портрети на свои именити съвремнници.
