Начало / Любопитно / За романовата поредица на Владимир Зарев

За романовата поредица на Владимир Зарев

 

Борислав ГЪРДЕВ

 

 

 

Владимир Зарев си спомня каква е била реакцията на баща му, когато се запознава с първата част от сагата на рода Вълчеви, създадена от него на 31 години.
Академик Пантелей Зарев чете в захлас, завит с родопско одеало, нищо не споделя със сина си, но поглъща „Битието” с озарен поглед, след което една сълза издайнически проблясва на бузата му.

Аз също изпитах удовлетворение, затваряйки „Законът”.

Възможно е моите чувства да не са така силни, както в немскоезичните читателски среди, приели сагата като екзотично криминално – политичиско четиво.
Смятам, че с тетралогията си Зарев дава завършен модел на своята творба, обхващайки времето от първите години след Освобождението от турско робство до приемането ни в Европейския съюз, като успява именно в „Законът” да представи своята визия и концепция за нещастния ни преход, през който поколения българи се лишиха от своите илюзии.

Именно във втора и трета книга на „Законът”, която е същинската добавка и дописване на поредицата в нейната четвърта част ( лично аз смятам първа книга на „Законът” за отделен трети том, който  трябва да се казва „Изборът”), писателят разкрива същността на днешния ни ден, без да повтаря постигнатото в „Разруха” и почти без да робува на сезационно – публицистичните находки, с които жълтата преса изобилства.

Откриваме истинския образ на държавата и сегашното ни битие, което по  – скоро плаши и стъписва, отколкото да вдъхва оптимизъм.
Виждаме България като държава на мафията, в която  амбициозните младежи не искат да живеят, защото не виждат за себе си никаква перспектива, а останалите или трябва да приемат отблъскващия конформизъм на медийната звезда Йордан Вълчев,  да станат посочени капиталисти като Христо Вълчев , или  да си отидат от този свят като никому ненужни сенки от миналото като Емилия и Асен Вълчеви.

Всъщност „Битието” не е преработен роман, тъй като в него просто няма какво да се пипа ( има една досадна грешка, която е  изпусната от редактора –  Малинов е лидер на Демократическата, а не на Консервативната партия ), повече усилия Владимир Зарев влага в обработката на „Изходът”, който и през1983 година  се смяташе за дисидентски роман.

В последната редакция ме привлича впечатляващият  диспут между Асен Вълчев и проф.Йовчев, който прозвучава изключително актуално и е представен в своя драматизъм с елмазен блясък.

Аз приемам първа книга на „Законът” за трета част от сагата.

Тук Зарев се е изхитрил и ни поднася онази версия на романа , която е била в главата му и КОЯТО Е ИСКАЛ ДА ПРЕДСТАВИ на читателите през 1985 г., ако е имал тази възможност и не се е презастраховал чрез автоцензурата.

И след като първата част на епоса за Вълчеви приключва с победата на комунистите на 9.9.1944 г., е логично втората да обхване времето на култа, наливането на основите и градежа на развития соц – докъм 1975 г., когато във Видин се изгражда чудовишния завод за полиамидни влакна, в него се подвизава прочутия инж.Килкин, герой и на първия роман на Зарев от същата 1975 г.”Денят на нетърпението”, но и на „Изходът”, така както е резонно „Изборът” да обхване в стария си вариант застоя и безвремието на 80 – те години ва миналия век, като обобщенията в преработката се отнасят и до напразните надежди около перестройката на Горбачов, а „Законът” да осмисли и претвори драмите на нашето ново псевдодемократично начало, започнало с такъв възторг и интусиазъм през 1989 и донесло толкова горчиви разочарования и трагедии…
Четейки тетралогията на Зарев неизбежно правех сравнения с образци в жанра – без това да принизява успеха на романиста.

Сагата напомня „Тютюн” на Димитър Димов и е съизмерима с високите образци в литературната епична драма, свързани с имената на Достоевски, Булгаков и Томас Ман.
Подобна мащабна творба , отразяваща аналогични герои и процеси у нас създаде само Петър Константинов с поредицата си „Синият аметист”, която съвсем наскоро приключи с четвъртата си част „Булевардът на спомените”(2011).

Връзката с Димов я откривам и в още една област – при преработката на написаната книга.

При Димитър Димов през 1952 г. е принудителен акт на творческа и политическа целесъобразност, а тук Зарев съзнателно и целенасочено впряга усилията си, за да доработи  книгата на своя живот.

Защото тетралогията му , писана дълго и напоително между 1976 и 2012 г. е наистина делото на живота му.

Тази сага ще заеме подобаващото й се лично място в родната литература, ще се анализира и осмисля като образец на модерно епично и философско мислене, ще се сочи като пример как модерно – асоциативно и актуално – атрактивно могат да се отразяват процесите в българския обществено – политически живот, които неумолимо следват своя ход – от кървавите схватки за завземането на властта , през оеснафяването на привелигированата комунистическа каста до деградацията й след демократичните промени, когато повечето от нейните представители губят обаяние и авторитет, превръщайки се в тъмните популярни герои на новото време.
Освен разрез и аргументирана присъда на гнилия , фалшив и направляван от ДС роден капитализъм, роден в тайните коридори на ЦК малко преди 10 ноември 1989 г., сагата на Зарев е интересна и значима и с разкриване съдбовната обреченост на неговите герои, обвързани със силата на кармата и родовата предопределеност, търсещи брод към просперитет и слава и  търпящи крушение и раздяла с преследавщите ги цял живот илюзии и комплекси.

„Законът” е нова вариация на темата „Как умират героите на българските писатели”, по която написа книга през 1987 г. прочутият Ефрем Каранфилов.
С много от любимите си герои се разделя Зарев в последната част на сагата си – някои от тях умират като безсмислени спомени от миналото – Емилия и Асен Вълчеви, други достолепно и осенени от щастието на извършения самарянски жест – Соня Пантова.

Има и щастливци, узнали на смъртния си одър, че отново са богати и собственици на прочутата сладкарница „България” като Гошо Пантов.

Двете жени на Йордан Вълчев загиват еднотипно при автомобилни катастрофи, за да го накажат за неговия прословут конформизъм.
Крум Марийкин погива жалко – патетично, без да успее да използва музейната си „Манлихера” , на Нова година, стъпкан и пребит от бандити, защитаващ като Матросов ненужните останки на завода, граден от него с  насилие и необясним ентусиазъм. (Синът му  – Крум Крумов – си спасява кожата и дори развива бизнес с блиндирани врати в София, тъй като  е по-хитър и адаптивен от баща си).

Сложна метаморфоза преживява Христо Вълчев – от агент и монтиран бизнесмен до олигарх, желаещ да скъса опашката на гущера и да се отлепи от сянката на могъщия си ментор ген.Григоров, но сам намерил смъртта си след зрелищна стрелба на столичния бул.”Патриарх Евтимий”.
Христо е обаятелен и чаровен мръсник, носещ чертите на Илия Павлов, но малко трудно го възприемам като театрален меценат, при условие, че прототипът му стигна само до финансиране на конкурса „Мис България”.
Той обаче носи греха на КРЪВОСМЕШЕНИЕТО, обладавайки втората си бартовчедка Десислава.

Логично е плодът на тяхната греховна и скверна любов да загине под ударите на убийците на Христо, а самата Десислава да приеме облика на новата Йонка, която ще остане завинаги самотна, но ще събира и ще полага грижи за отломките на Вълчевия род.

Десислава Вълчева – тази модерна Мария Магдалена, извървяла своята Голгота от театрален реформатор до любовница на олигарх и пророчица, със силата на медиумните си възможности като една нова Ванга!

Доразкривайки докрай съдбите на своите любими герои, Зарев успява и да доизгради във впечатляващо – приемлив вид своята сага, обръщайки се на финала към натоварения с богата символика образ на великата река Дунав, която свързва миналото и настоящето на неговите образи, Видин  и София, България и Европа и която е всъщност разпознаваемият знак на българското Битие,търсещо през лабиринтите на Изхода своя Избор към онзи Закон, който ще ни научи въпреки хаоса , пролятата кръв и мръсните афери на прехода, да живеем праведно, така както го изисква Вечната книга на човечеството…

Книгите на Владимир Зарев тук

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg!

Прочетете още

ob_583e38_carlo-collodi

Карло Колоди: „Лъжата бива два вида: на едната лъжа краката са къси, а другата има дълъг нос.“

На 24 ноември 1826 година се ражда Карло Лоренцини, по-известен с псевдонима си Карло Колоди. …