Лира Литературно-рекламна Агенция
Зейди Смит е писателка, родена в Лондон през 1975 г. До момента са публикувани три нейни романа, като всички са получили признание от критиците. Това са „White Teeth”, „The Autograph Man” и „On Beauty”. „NW” ще бъде четвъртият и ще излезе на 6 септември. Смит пише и кратки разкази и есета. Тя участва в програма по творческо писане на университета в Ню Йорк. Авторитетното списание „TIME” я класира сред 100-те най-добри англоезични писатели от периода 1923-2005 г. Сред хобитата й са джаз музиката и танците. Нейната майка е от Ямайка. За новата си книга Смит говори пред известната книжарска верига „Foyles”.
––––––––––––––––
Лондон, който вие описвате, не е културна точка, а агломерация на различни общества. Защо се получава така, че много райони се обособяват като отделни острови?
– Обществените отговорности избледняват. Частично причината затова е скорошният крах на финансовата система. С две думи – богатите станаха по-богати, а бедните – по-бедни. Но не е нужно да питате писател по този въпрос, нали? Всеки ги знае тези неща, дори кучетата на улицата.
Новата ви книга „NW” има типографска структура. Защо експериментирате с подобно нещо, да не би да е възхищение към автори като Дейвид Фостър Уолас и Джордж Сондърс?
– Не, защото нито един от тях не се занимава с типография, тяхното творчество дори няма и структура. Техните постижения се основават главно на тона, с който пишат. Това, което правя аз, е да се опитвам да предам нещата максимално реалистично и максимално близко до това, което аз чувствам и разбирам. Затова написаното на страницата изглежда странно и звучи странно. Защото в живота нищо не в точна структура. Това, което съм направила в последната ми книга, е да кажа с една идея по-малко лъжи от предишния път. Каквото е излязло – това е.
В есето „Speaking in Tongues” казвате, че „работническият” ви глас се смесва с този от „Кеймбридж”. В „NW” към корените си ли се връщате?
– В есето опитах да покажа как се отразява „доброто образование” на детето от работническата класа. Но „Кеймбридж” не отне първите 20 години от моя живот, така че всичко е наред. С „NW” се върнах в стария квартал, така да се каже. Разбира се умишлено, стратегически. Книгата беше много трудна за писане, защото не съм търсила нищо чрез „Гугъл” или интернет. Просто излязох и видях какво се случва, говорих с хора. В крайна сметка можеш да бъдеш авантюристичен и затворен в черупката си едновременно.
В много епизоди властват абсурдът и фаталното. Само средната класа ли се чувства „у дома” в Лондон?
– Точно обратното. Средната класа се чувства изплашена, живее в постоянен страх, че нещо ще й бъде отнето. Това е противоположно на „у дома”. Единствено онеправданите на улицата се чувстват „у дома”. Но това е много малка компенсация за липсата на възможности за образование, кариера, бъдеще.
Скоро казахте в интервю: „Когато в един роман има Лондон, не ти трябва нищо друго”. Имате ли любимо описание на град, дело на друг автор?
– „Пустата земя“ е забележително произведение. Когато бях малка, Дикенс беше този, който описваше моя град.
От доста време живеете в САЩ. Литературната култура там различна ли е от тази във Великобритания?
– Единствената разлика е, че мога повече да работя. Никой не ме притеснява, в Америка съм просто една от милионите писатели. Само в Ню Йорк има 30 000 драскачи. Аз работя с около 30 от тях. В Англия има повече внимание към мен и това ме кара да се чувствам по-некомфортно. В САЩ си работя спокойно.
Вие имахте важна роля за спасяването на библиотеката „Kensal Rise Library”. Каква роля са играли библиотеките, за да заобичате четенето?
– Ключова. И продължава да бъде такава. Прекарвам в библиотека по-голямата част от деня. Те са ми дом от детска възраст. Те са и причината все още да се навъртам около университети.
