Лира Литературно-рекламна Агенция
Георги Константинов е роден през 1943 г. в Плевен. Завършва гимназия в родния си град, а след това – българска филология в СУ “Климент Охридски”. Работил е като телевизионен журналист и завеждащ творчески отдели във вестниците “Пулс” и “Народна младеж”. През 1973 г. става главен редактор на ученическото списание “Родна реч”. През 1983 г. оглавява списание “Пламък”, където работи и досега. Бил е народен представител във Великото Народно събрание (1990-1991) и зам.министър на културата (1995-1997 ).Първите му стихотворни публикации се появяват в списание “Родна реч” през 1959 г., където негов стихотворен цикъл получава първа награда. Печата свои творби във вестниците “Пулс”, “Студентска трибуна”, “Литературен фронт”, както и в списанията “Пламък” и “Септември”. Първата му стихосбирка “Една усмивка ми е столица” се появява през 1967 г. Автор е на повече от 30 книги със стихове, между които „Обичай ме в неделя”, “Неграмотно сърце”, ”Електронното куче”, “Общителен самотник”, “Обичам те дотук”,”Будна кома”, “Дърво и птица”, “Вечерна дъга”, “Лявата ръка на Бога”, ”Аспиринов сняг”, “Човекът е въпрос”, “Нови стихотворения”, “Врана в снега” и др. Автор е на книги с хумористична проза за деца – “Туфо рижия пират”, ”Приказки за слончето Румпи-румп”, “Магаре с крила” и др. Публикувал е също множество есеистични и публицистични творби. По негови стихотворения са създадени много песни. Георги Константинов има книги, преведени на френски, немски, полски, руски, украински, сръбски, казахски и други езици. Негови стихотворни цикли са излизали на английски, японски, хинди, пенджабски, фарси, турски, румънски, словашки, фламандски и други езици. Издателство “Захарий Стоянов” e издало 3 тома от 4-томното издание на негови избрани съчинения (лирика, сатира, книги за деца,предстои публицистика). Носител е националните литературни награди “Иван Вазов”, П.Р. Славейков”, ”Константин Константинов”, “Гео Милев” и др. Почетен гражданин е на родния си град Плевен. Носител на “Медалика Понтифиция” – Ватикана. Дългогодишен издател на списание “Пламък”. Председател на българския П.Е.Н.-център.
С поета Георги Константинов разговаря критикът и преводач Огнян Стамболиев
–––––––––––––––––––
Да започнем с началото на Вашия път в поезията. Дебютирахте с „Една усмивка ми е столица” в едно особено време (1967). Как се прие първата Ви книга тогава? После продължихте с „Обичай ме в неделя” (1970). Още с първите си книги се изявихте еднакво силно и в т.нар. гражданска поезия, както я наричахме тогава, и в лиричната поезия. Останахте верен на тези две линии във Вашата поезия. С времето тя се промени, става по-дълбока, по-мъдра…
– Да, в първите ми книги имаше немалко творби, в които звучаха критично-публицистични и сатирични нотки – “Цар Ивайло”, “Един от нас е Бог…”, “Есен”, ”Вик” и други творби, насочени против догматизма и остарелите представи за света, в който живеехме. Ето защо в печата се появиха и немалко критични отзиви по мой адрес, особено за първата ми книга. Но това засили, мисля, читателското внимание към това, което казва един съвсем млад поет. В основата на такива творби е истината, голата истина за нещата на живота. Тази особена посока в моите стихове се разшири и задълбочи по-нататък, тя скъси разстоянието между мен и читателите, а така също беше причина и за някои мои горчиви преживявания – няколко години преди падането на Берлинската стена. Ще спомена обществения шум около такива мои творби като “Динозавърът”, “Квартално събрание”, “Скица от натура” и др. И досега пиша такива творби, понякога – откровено сатирични… Даже неведнъж съм чувал да ме наричат “лирикосатирик”…
Ето и един случай от това време. Бързах за тръгващия плевенски влак и задъхан влязох в купето. А там седи доста стар човек и ме поглежда изпитателно. “Каква ти е работата?” пита. “Журналист съм” отговарям (никога не казвам на всеослушание, че съм поет). А той: “А, журналист си бил… Пишете нещо там. Пишете на гаргите очите! Ще пишеш като този – като Георги Константинов!” И извади от портфейла си изрязано парче от вестник, а на него – моето стихотворение “Квартално събрание”. Млъкнах на мястото си и до края дума не казах…
Но ако трябва да бъда още по-откровен – мисля, че любовната лирика ми донесе много повече от онази подранила популярност. Стихотворения като “Писмо”, “Жените не обичат…”, ”Миг като вечност”, “Тя се съблича бързо, кратко…”, “Благодаря ти, че ме мразиш искрено” и много още, ми преправиха невидима пътека към хилядите почитатели на поезията. Многократно съм се убеждавал в това –чувал съм тези стихотворения да се цитират от непознати хора, виждал съм ги преписани с различни почерци. Неслучайно моята книга с любовна лирика от по-ново време “ Обичам те дотук” достигна тираж към 30 хиляди екземпляра. Много от тези стихотворения имат хубави преводи на английски и са били посрещани с немалък интерес на различни международни форуми. А в студентските ми години такива именити творци като Камен Зидаров и Дора Габе ми казваха, че някои мои творби са “дебеляновски”. Независимо, че аз тогава четях повече Гео Милев, Никола Вапцаров или Веселин Ханчев, а от световните поети се възхищавах на Шекспир, Вийон и Кавафис…
Мисля, че ми е присъщо да чувствам по особен начин и природата – планината, равнината, морето, космоса. Ярките знаци, които ми дава природата, ми помагат да задълбочавам и обогатявам и своята лична философия за живота. Големият наш поет Валери Петров пръв отбеляза тази “природна” особеност на много мои стихотворения. И самият аз съм откривал в себе си, как да кажа, свой ъгъл на гледане към природата. Бил съм някъде с други хора, но единствен аз съм забелязал и вечерната дъга, и миража в пустинята, и вълната, която се ражда от самата себе си.
Всъщност, какво според Вас е Поезия, и какво е Вдъхновение? Имате ли свое кратко определение?
– През своя живот съм написал няколко стихотворения за поезията. В едно от тях (в най-новата ми книга “Врана в снега”) иронизирам всички възможни литературни определения: “Какво е поезията?/ Според поета – / вечерно слънце,/ бяла мъка/ и любов без име…/ Според лекаря – / една щастлива форма на неврастения./ А според филолога Хикс – глаголи,/ съществителни,/ и тук-там епитети…” И завършвам с думите, че най-хубав израз на поезия има в онази народна песен за сурия елен над извора: “С рогата си го мътеше, с очите си го бистреше”. А в едно друго стихотворение сравнявам поетическото вдъхновение със споменатата вълна, родена от “себе си”. Наистина действителният поет не очаква вълнение отстрани: от прочетени книги, от чуждо вълнение, от критическа похвала или правителствен орден. Най-често неговата болка или възторг идват от скрити пластове на живота. Неговата лична вълна може да се надигне и в абсолютно задрямало море. Истинският поет има способността сам да извика, когато трябва, своето вдъхновение.
Жан Пол Сартр се питаше: „Трябва да създаваме, да отразяваме, или да откриваме?”. Какво мислите Вие?
– Жан Пол Сартр има още една запомняща се мисъл: “Поетът е лъжец, който винаги казва истината”. Познавам десетки поети, някои от тях – богато ерудирани и надарени с красноречие. Но повечето от тях имат дребен, но много важен недостатък – липсва им усет за истина. Живеят в някаква обвивка от поза, мания за литературна изключителност и себелюбов. От такъв човек не очаквай поетическа истина за живота. Не за такива съчинители говори Жан Пол Сартр. А има предвид такива поети, които могат да напишат творби като “На един убит”, поемата “Септември”, “Предсмъртно” на Вапцаров или “Жив съм!” на Ханчев. А може да продължим изреждането с такива световноизвестни стихотворения като “В очакване на варварите” от Кавафис, “Под моста Мирабо…” на Аполинер, баладите на Вийон или “Паметник” от Пушкин. Нарочно ги казвам разбъркано, без хронология, защото те така живеят в човешката памет. Такива поети са откриватели, а понякога – и създатели на своите открития. Но в дневника си намерих още една, по-снизходителна формула, изречена от някой компромисен мъдрец: ”Както лошият човек е все пак човек, така и лошият поет е все пак поет”. Това, при добро желание, също може да приеме като реален факт.
Вярвате ли в ролята на подсъзнателното в поезията?
– Подсъзнателното идва, когато ти съзнателно си се готвил за него. Без никаква връзка с моите стихотворни ръкописи, аз съм се интересувал в различните години от астрономия, история, философия, даже от ядрена физика. И в някакъв “подсъзнателен” творчески момент е идвала помощ – като метафора, житейска формула или афоризъм – от съседни на поезията пространства.
Считате ли се за свързан с Вашето поколение в поезията?
– Доста скептично се отнасям към понятието “поколение”. Ако говорим за творци – дали Христо Ботев и Кръстьо Пишурката са от едно поколение? Ако става дума за връзката поет-читател – толкова различни са читателите от едно поколение. Едни обичат да четат стихове близки до чалгата, други се напрягат да разберат Сен Джон Перс… Да не говорим за нечитателите, които са многократно повече.
Та връзката ми с хора от моето поколение е повече житейска. Давам си сметка, че точно това поколение преживя няколко огромни обществени сътресения в личния си живот: войната и гладорията след войната, сталинските догми, уморителната работа по социалистическите строежи (според мен тогава България започна да става индустриална държава), студената война, срутването на системата СИВ и идването на грабителската псевдодемокрация… В болките и радостите на моето поколение се оглежда почти половинвековната съдба на нашия народ. Но ето че заговорихме за политикообществени проблеми и поезията се скри зад ъгъла.
Пишете и за деца? Как започнахте? Трудно ли е да се пише за деца? Горки имаше интересна мисъл по този повод….
-Да, доколкото си спомням, той казваше, че за деца трябва да се пише така, както се пише за възрастни, само че по-добре. Аз пък бих допълнил – и още по-честно. Ала без много дидактизъм и банални поуки. В литературата за деца най-добри помощници са сладкодумието и чувството за хумор. Започнах да пиша онези весели приказки, влезли в книгата “Папагалчето Браво”, заради моя малък син Константин. Това беше преди повече от 40 години. После се появи хумористичният роман за деца “Туфо рижия пират”. Синът ми беше станал по-голям и тогава влезе на няколко места в романа като литературен герой. Сега той едва ли ще разтвори някои от моите книги за деца. Но други деца още ги четат. Неотдавна издателство “Хермес” направи по две издания на “Туфо…”( романът е значително преработен и допълнен) и на “Румпи-румп”. След това публикуваха отново и “Папагалчето Браво”. Там излезе и моята стихосбирка “Любовно разписание”. Мога да заявя гордо, че съм най-издаваният български автор в издателство “Хермес”. Е, тиражите не са толкова големи, но все пак става дума за издавани и преди детски книги (не включвам стихосбирката), преживели няколко десетилетия.
Имате ли свои учители в поезията – наши и чужди? Кои автори четете и препрочитате?
– Малко учудващо ще призная, че обичам да чета проза. От такива автори като Сервантес, Джонатан Суифт, Толстой, Даниел Дефо, до Булгаков, Шолохов, Маркес или Коелю. От нашите автори бих препрочел “Железният светилник”, “Време разделно” или “Поручик Бенц”. Силно впечатление напоследък ми направиха романът “Разруха” на Владимир Зарев и сборникът с разкази “Българчето от Аляска” на Деян Енев, книгата “Алкохол” на Калин Терзийски. Имаме и още интересни, съвсем млади, разказвачи.
А за поезията вече говорихме. Но да спомена повече имена: Шекспир, Роберт Бърнс, Кавафис, Янис Рицос, Франсоа Вийон, Пушкин, младият футурист Маяковски, Уитман, Сен Джон Перс, Вислава Шимборска, Томас Транстрьомер (когото лично познавам). А от българската поезия ще спомена творби, които говорят сами за себе си: “Хаджи Димитър”, ”Нощ”, ”Легенда за разблудната царкиня”,”Гаврош”, поемата “Септември” “Предсмъртно”, “Жив съм!”, “Възпоминание за снега” (Инджов), “Алабалада за контрадмирала”(В. Петров) и поне още толкова български творби.
Приемате ли твърдението, че нашата поезия е една от добрите в света. Вие сте председател на българския П.Е.Н. клуб. Следите процесите в литературата и специално в поезията.
– Може би е вярно това. Но колкото е добра поезията ни, толкова е почти неизвестна. Едва ли има европейска държава, която да държи в такава сянка своята литература. В страни, на големина като нашата, съществуват специални фондации за издаване в чужбина на национална литература, преди всичко – поезия. Тези фондации разполагат със стотици хиляди евро – за преводи на чужди езици, за срещи на писателите в чужбина, за реклама на излезли книги и т.н. Подобна фондация в Словакия се нарича “Слолия”, в Австрия – “Културконтакт”, във фламандската част на Белгия – “Фламандска литература”, в Сърбия и Македония има няколко такива фондации и т.н.
Бихте ли разказали накратко за дейността на нашия П.Е.Н. клуб?
– Страхувам се, че това е тема за отделен разговор. Българският П.Е.Н. – център, (създаден през 1926 г. ато П.Е.Н.-клуб) има дълга и авторитетна история. Той е един от първите участници-основатели в световната писателска общност П.Е.Н. Негови председатели са били проф. Иван Шишманов, проф. Александър Балабанов, проф. Богдан Филов, Дора Габе, Анна Каменова, Леда Милева, Богомил Нонев, Невена Стефанова, сега, вече десета година, го оглавявам аз. Центърът издава свой бюлетин на български и английски, има сайт в интернет, участва в конгреси и конференции. Обикновено пътните разноски си плащаме сами, съвсем малко са средствата и за популяризация на българските книги. Но така или иначе – около 50 известни български писатели, членове на П.Е.Н., правят всичко, което е в техните възможности за “отварянето” на българската литература към света.
Носител сте на немалко литературни награди. Сред тях и на Вазовата. Какво мислите за тях? Нужни ли са на твореца?
– Хубаво е да има литературни награди, те обръщат погледа на обществото към важни имена от нашата книжовност. Но когато наградите се дават вследствие административни комбинации, или без да се познават истинските сполуки в един или друг жанр, тогава погледът на обществото остава излъган. А такава измама във време на духовен кризис може допълнително да навреди и на българската литература, и на вкуса на оределите нейни читатели.
А наградата “Иван Вазов” ме зарадва много, защото беше определена от близо 20-членна комисия в Сопот – читалищни дейци, учители, общински съветници и др. Може да се каже, че там се чува мнението на четящия народ. Разбрах, че между немалко други кандидати съм получил 15 гласа.
Ако не сте писател и започнете отново, бихте ли избрали друг път, друга професия?
– Примамливо е това, което символично си представяте, но не бих искал да започвам отново. Целият изминат от мене творчески път – с грешки и падения,с завои и сполуки – ми е скъп. Пък и няма как да станеш два пъти писател. Това призвание е неповторимо. Изпитвам гордост, че съм български писател в най-сложния период, може би, от новата ни история.
Отдавна сте редактор, работихте дълго и плодотворно в „Родна реч”, след това продължихте в „Пламък”, където сте досега. Какво Ви дава и какво Ви отнема тази работа?
– Банално казано – вече няколко десетилетия съм имал възможността да държа ръката си върху пулса на родната литература. Публикувал съм първите творби на десетки млади писатели. После тези млади писатели пред очите ми постепенно са изчезвали или са ставали известни в литературния свят. Например пред очите ми са Бойко Ламбовски, Деян Енев, рано отишлият си Виктор Пасков, трагично загиналата Петя Дубарова, Алек Попов, Милена Лилова, Владо Любенов, Пламен Киров, Радостина Григорова, Патриция Николова, Весела Димова, Румен Денев, Илияна Стоянова и много други. Тази творческа връзка с непрекъснато подмладяващата се литература в “Родна реч” и “Пламък” навярно ми е подарила млади импулси и на мен. А аз самият винаги съм се старал да бъда в помощ на младите автори – не толкова със съвети, колкото с лични примери. И неведнъж съм им казвал думите на известен френски писател: ”Дайте повече от нас, но знайте, че ние дадохме всичко!”
Държавата изостави дори водещите културни и литературни издания да се спасяват сами. Голяма част от тях загинаха. „Пламък” оцеля….
– Да, ученическото списание “Родна реч” изчезна от хоризонта. Сигурно идва ред и на списание “Пламък”. Споменах вече за безразличието на държавата по отношение на литературните издания, на родната литература изобщо. “Пламък” още съществува, но вместо всеки месец, или на два месеца веднъж – сега излиза в 4 сезонни броя през годината годината: зима, пролет, лято, есен. Трудно ми е да коментирам такова абсурдно отношение на нашето общество към изданията за литература. А литературата е душата на нацията! Но аз не съм свикнал да се предавам. Ще направя всичко възможно пламъкът да не загасва – въпреки насрещния вятър.
Книги от Георги Константинов тук
