130 години от рождението на Боян Пенев

27.04.2012 Автори

„Като студентка слушах курса лекции за Христо Ботев – четени от Боян Пенев. Помня го на катедрата – бледен, одухотворен, винаги спретнат, скромен, дори имаше нещо монашеско в образа му. Говореше спокойно, с равен глас, без ораторско повишаване на тона. Той не се стремеше да прави впечатление, да бъде посрещан и изпращан шумно и възторжено. Но който отидеше, слушаше вдълбочено. Бе тихо като в храм. Неволно ни внушаваше сериозност. А при другите – елегантно, бляскаво, с вицове, но някак салонно. В момента ефектно, после избледнява”.

Това разказва Елисавета Багряна за голямата си любов. Днес, 27 април 2012 г, се навършват 130 години от рождението на Боян Пенев – един от най-изтъкнатите български литературни историци и критици от първите десетилетия на ХХ век. Роден е в Шумен. Завършва Славянска филология в СУ „Св. Климент Охридски“ през 1907, а след две години става и преподавател. Във връзка със своите литературоведски изследвания от 1912 до 1914 г. пребивава в Мюнхен, Берлин, Краков, Варшава и Прага. Многобройните му приноси са в областта на литературната история и на литературната критика върху българската литература от Възраждането до съвременните му писатели. Автор е и на четиритомен труд “История на новата българска литература”.

Близо две десетилетия поетесата Дора Габе е най-близка спътница на Боян Пенев. Тя оставя забележителни спомени, които хвърлят светлина върху гения на този велик българин и времето, в което е живял.

„Един ден, когато се връщах в къщи, чух още отвън, от стълбите, че някой свири. Кой ли пианист беше дошъл! Но каква беше моята изненада, когато заварих Боян сам.
– Кой свиреше? – питам.
– Никой – отвръща смутен, – аз си дрънках.
Изведнъж тихо продума:
– Всъщност моето истинско призвание беше музиката! Нито университетът, нито литературата, нито всичко онова, което върша. По крив път съм тръгнал…
Когато го погледнах, очите му бяха пълни със сълзи…”, разказва Дора Габе.

Боян Пенев умира на 27 юни 1927 г. след кратко боледуване. В некролога от роднините му в Шумен, е изписан следния текст: „Със скръб известяваме на всички роднини и познати, че проф. Боян Пенев, след кратко боледуване се пресели във вечността на 25 т.г. в столицата София. Мир на прахът му…

На гроба му поетът Николай Лилиев произнася реч, в която характеризира образа на човека, приятеля, литературния критик, личността Боян Пенев: „…Защото той не беше само незаменим учен, когото бедната българска наука оплаква. Той беше истински човек, който в минути на вдъхновение постига силата на пророк и с пророческа яснота тръби нови истини“.

“Боян беше изключителен човек. Такъв не съм срещала. И вече няма да се роди такова съчетание на способности, ум и характер… Той си знаеше, че му е отредено малко да живее”, споделя по-късно и Дора Габе.

Жълтата преса обича да спекулира с личността на Боян Пенев и неговото отношение към жените. Ето и някои негови цитата от книгата му „Дневник. Спомени”.

13 юни 1906
„Жените се боят да ни се отдадат с всичката си сила и свобода на своето чувство. Ако за един момент сторят това, отпосле те жестоко се разкайват. Те винаги ще долавят в нас нещо, което ще ги смущава. То е нашият поглед. Когато гледаме в тях, в същото време ние гледаме много далеч – пред себе си и през тях ние виждаме отвъд тоя свят. Из тъмните и заплетени пътеки на мисълта и мистичното чувство ние често забравяме за тях.”
14 юни 1906
„ Страшното е в това, че след като действителният човек е престанал да ни привлича и любимият образ е отскочил от една близка точка към друга, по – далечна – след тая промяна старото чувство все още живее с предишната си сила и нито нашата воля, нито нашият лукав разсъдък са в състояние да се противопоставят на него.
Кой от нас може да долови невидимите, вечните, тайните източници на това непобедимо чувство?
На неговите тъмни, спокойни и дълбоки води се носят като сламки волята и разсъдъкът. А водната шир понякога изглежда тъй спокойна! И често, без да знаем, ние плуваме към някоя подводна скала…”
27 юни 1906
„Около мен става все по – тихо. Някаква хубава песен отзвучава недалеко.
Струва ми се, че никога не съм те виждал и че всичко беше сън.
Онова, което действителността може би никога не ще ни даде, ще ни го даде само сънят – когато и да е.”