Петя Дубарова на 50

24.04.2012 Автори

„Почти непоносимо ми е да говоря за Петя Дубарова в минало време.И няма да говоря в минало време за нея – нейните прекрасни стихотворения и моето отчаяние във въздуха, в който още вибрира крехкото дихание на устните й, ми забранява това.

В сегашно и бъдеще време ще говоря за нея аз – за да живея, за да се завърна отново в сърцето си, аз – отдавна емигриралия из собственото си сърце за разлика от нея, която не измени никога на своето,остана му вярна до края, не го прекрачи, за да се спаси, и го спаси, за да ни докаже, че все още има на света неща, които едно сърце не може да понесе.”

Думите са на покойния Христо Фотев за неговото литературно откритие Петя Дубарова, която днес трябваше да навърши 50 години.

Петя си отиде едва на 17 на 4 декември 1979 г. и никой не разбра защо. Артистична, романтична, мечтателка – такава тя остана в поезията си, която е ненадмината. Метафорите й, любимите й образи – на морето, Бургас, лунапаркът, плажът, нощните улици, младостта – нямат аналог сред написаното от връстниците й.

„През краткия си живот Петя създава оригинални поетични творби, импресии, приказки и разкази, които се открояват в литературния ни живот от 70-те години със самородната си изразна лекота, с дързостта и свежестта на художественото виждане. Всичките й творби разкриват ярък поетически талант”, пише за нея Фотев.

В чест на годишнината й публикуваме три от емблематичните й стихотворения, издадени посмъртно в стихосбирката „Аз и морето”:

На петнадесетгодишните

Аз съм гъвкава, млада, петнайсетгодишна,
аз съм толкова млада за пръв път до днес,
несравнима съм с цвят на напъпила вишна.
Нямам плахост и кротост, и сладък финес.

Нося тъмния чар на червена лъвица,
цяла в пищния хаос на джунгли и дни,
а съм всъщност и морска, и в мойте зеници
властно вдига морето зелени стени.

Нося синята кръв на жена индианка,
с бясна сила в мен ври Оцеолова власт.
Вижте, вижте сърцето на моята сянка –
многосърца, стоцветна, различна съм аз,

а съм само една – и за пръв път съм млада,
като грабната в миг от дървото сълза,
като пламък, изригнал от девствена клада,
като лумнала бързо нагоре лоза.

Ще раста, ще натрупам във себе си дните
и живота във трудния негов синтез,
ала своята сила петнайсетгодишна
ще запазя такава, каквато е днес.

Недосегната

Въздухът е чер като отрова,
мътен е и страшно ме души.
Вятърът – артист и стар, и ловък –
хвърля се от кестена плешив.

Бих желала в този миг да стъпвам
в пясък побелял от доброта
длани от морето да отдръпвам,
длани побелели от солта.

Искам като прах да побелея,
бяла като брезова кора,
в сенките добри да се прелея
и да бъда като тях добра.

Щом на белотата ми посегнат
нощи като прилепно ято,
да не позволя да ме досегнат
и ме изгорят като листо.

16.11.1975

Аз и морето

Безбройните разплакани черупки
докосват ме със свойта чернота,
и рачета от тъмните си дупки
проблясват със солена мокрота.

Студена сол нозете ми изгаря
и пяна във дланта ми се топи,
вибрират побелели морски пари
със вятър, хладината им изпил.

Как искам да съм с мидите зелени,
но тръгвам умълчана към дома
и мидите си тръгват сякаш с мене,
със мен си тръгва топлата вълна.

Сега разбирам: в топлите ми длани
е сгушено соленото море.
Във сънищата мои разлюляни
то бърза да се побере.