Начало / Интервюта / Елена Алексиева: От няколко години сме свидетели на епохата на мъжете писателки

Елена Алексиева: От няколко години сме свидетели на епохата на мъжете писателки

Елена Алексиева е родена на 12 април 1975 г. в София. Има магистърска степен по Международни икономически отношения от Университета за национално и световно стопанство, София (1999), и докторска по семиотика от Нов български университет (2004). Автор е на две стихосбирки: „Бримка на сърцето “ (1994) и „Лице на ангел-екзекутор“(1996). Следват романът -дневник „Синята стълба“ (2000), сборниците с разкази „Читателска група 31“ (награда за нова българска художествена проза „Хеликон“ за 2006 г.), „Кой?“ (2006), и романите „Рицарят, дяволът, смъртта“ (2007) и „Тя е тук“ (2009). Следват сборникът „Синдикатът на домашните любимци“ (2010) и романът „Нобелистът“ (отново номиниран за награда “Хеликон”).
………………………………………….

В новите зимни  номинации на “Хеликон” едно глобалистко чувство витае – твоят роман за отвлечен нобелист, римската  драма на Владимир Сунгарски, всемирната тъга на Георги Господинов. Това е шега  разбира се , и все пак – как ще коментираш?
–    Харесва ми, че тия три книги са страшно различни. Няма тенденция от типа „само това харесваме“, а романът на Владимир Сунгарски е впечатляващ исторически труд, в който са вложени много усилия и сериозна изследователска работа.  Искрено се зарадвах на тази книга, защото повече пишем за сега, за настоящия момент. С удоволствие ще я прочета. Хубаво е, когато авторът е ново, абсолютно непознато име и още с първата си книга е забелязан. Ето, тя вече е номинирана.

Четях  “Нобелистът” с усещането за добре написано скандинавско криминале, от ранга на  Хенинг Манкел например…
–    Не крия, че съм повлияна  от Хенинг Манкел и от скандинавската проза, без да я познавам изцяло. Неговите книги упорито събирам по всякакви книжарници, даже и на летищата, когато пътувам. У нас битува еснафско отношение към криминалния жанр като към булеварден, което е безобразие, защото не е вярно. Авторите на криминални романи са сериозни писатели, не само заради таланта , но и в занаятчийската работа, те са освен всичко изключителни психолози. Криминалната литература си има канон, от който не можеш да избягаш. Ясно е, че разследващото ченге е самотно в повечето случаи . Някои “хватки” в историите попадат в общи класификации, защото жанрът го изисква. Имаш предпоставени параметри , но  и свобода да се развиваш в други посоки, извън конкретната.  В този смисъл Манкел е твърде  социален писател .

Постигаш завидно хладнокръвие, дистанция, на моменти чак студенина в писането. Рядко се среща в българска проза.
–    Този тип нагласа ми е по-близка. Открих я за себе си чрез  японската литература на ХХ век. Чета я на английски, защото доста не е преведена. Мислех си, че за тях това е културно обусловено. Дори преводът внася по-малко дистанция , отколкото тя съществува . Много хора не харесват такова писане, предпочита се по-сантименталния стил, нещата да се случват отвътре навън. Да има интимност на автора с един или повече герои. Мен това не ме привлича, ограничава ме.

Как се роди идеята образът на разследващото ченге да е женски ?
–    Нито за миг не съм си представяла, че може да е мъж. В повечето ми книги главните герои са мъже. Аз имам лесна идентификация с мъжкото, по-лесно го разбирам. В разказите, които написах последните години, започнаха да се появяват водещи женски персонажи, те да ми стават интересни. Реших, че е дошъл моментът да сложа една жена в центъра на това разследване. Тя по силата на своята функция има черти, които най-общо могат да бъдат наречени мъжки. Тия разделения по полов признак са несъстоятелни. Питаха ме: ”Това си ти,нали?”. Разбира се, че не съм аз. Това е просто моят герой.

Хората  понякога буквално възприемат книгите.
–    Да, потресаващо е. Сблъсках се с този проблем преди години, когато преподавах художествен превод в НБУ. На група студенти дадох подборка от британски и американски автори . Един от разказите беше за сериен убиец – напълно ироничен. Тези младежи така се бяха стреснали от една гротеска, че не можеха да спят и се наложи да започнем от най-елементарно ниво разяснения за фикционалните светове на литературата и киното. Да не се възприемат, колкото и да са убедителни, едно към едно. Липсата на достатъчно опит по отношение на четенето води до такова разминаване. При киното идеята е да те накара да повярваш, че всичко се случва тук и сега, че няма никаква граница. При литературата тази граница съществува. В театъра още повече. Там едва ли някой вярва, че на сцената  е извършено убийство.

Но в битката  между образът и словото, той отдавна  е взел преднина. Явно оспорваш формите, особено властовите. В последния си роман похити писател и то нобелист. В “Рицарят, дяволът и смъртта”  запрати в немилост полковник . В “Читателска група 31” заключи интелектуалец. Какво е това  отношение “вън от Системата“?
–    Може би имам силно заложен деструктивен импулс, който изразявам чрез литература. Без да съм революционер или бунтар, обичам да преследвам целите си. Що се отнася до властта , заобиколени сме от институции, които се провалят  непрекъснато. Това е, което виждаме около себе си. Институцията не е работещ модел – тя се самоподрива, подкопава и се опровергава през цялото време. Може би отношението ми е в резултат на един култ, който съм развила към свободата. Оттам и желанието ми за “саморазправа”.

Като преводач имаш опит с по-големи литератури от нашата. Болка ли ни е това, че още нямаме Нобелов лауреат?
–    На някои хора им е болка. Аз съм убедена, че рано или късно този миг ще настъпи. Награди в толкова обтегаеми и субективни области като литературата, са мерило за нещо и за нищо. Не мисля, че ако човек не е взел награда в своята област, това  го обезценява. Да не говорим, че нобеловите награди се дават и по политически причини. Сигурно е едно – не отиват при слаб писател. Но има безкрайно добри, които не са наградени и какво от това? Важна е символиката на  Нобеловата награда спрямо една национална литература, а особено нашата съвременна си има своите комплекси и единственият начин да се пребори с тях, е като ги впрегне да работят за нея. Не може да искаме от българската литература да се държи като кралица, при положение, че с нея се държат като слугиня.

Не мислиш ли, че израсна поколение пишещо само за тия комплекси, то ги твори и те по своему  вече „работят”…
–    Има тип писане, което аз наричам „терапевтично”. Ама колко можеш да извадиш от себе си, колко можеш да преживееш ? И да го описваш  винаги така, че да бъде интересно? Това  е свръхчовешка задача. Фокнър например е живял тежък и безсъбитиен живот, забит в американския юг. Откъде идват историите му ? Това е литература. Не твоето лично живеене. Тя е нещо друго.

Дискриминирана ли е жената в писателското поприще ?
–    Дразнещо е, че почти не виждаме писателки в публичното пространство. В разни предавания попадам на автори, които не толкова представят собственото си творчество, колкото оплакват окаяното състояние на  българската  литература.  Една мъжка, основана на егото самохвалебствена пропаганда  продължава да съществува като модел в тази култура. Не съм чула жена  в свои изяви да говори дълго и напоително в първо лице единствено за своя живот .

Ролите се смениха – жените пишат и се държат мъжки, докато силният пол все повече се изнежва. Наричат го чувствителност. Не е ли смешно?
–    В средата на 90-те откриха как постмодернизмът “стигнал“ вече България и всякакви “джендър“ неща станаха модерни  във време, когато Западът отдавна е приключил с тях, тук беше неприлично да се говори в женски род. Писателки няма, има жени писатели! От няколко години сме свидетели на  епохата на мъжете писателки. Това явно са етапи в развитието, през които трябва да минем. Никой в англосаксонска среда не говори с категориите  “мъжко “ и “женско“ писане, с изключение на някои академични среди, които си чоплят за своя радост подобни теории. Глупости! Всички говорят за конкретни книги .

 

Интервюто взе Людмила Еленкова

Свързани заглавия
Литературно четене и джаз на церемонията по обявяване на номинациите за наградата „Хеликон”
Елена Алексиева, Георги Господинов и Владимир Сунгарски са номинирани за наградата „Хеликон”
Георги Лозанов: Що за творец е този, който се примирява

Книгите на Елена Алексиева тук

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

126625-hp-hero1-wk25-en__d-obama

Барак Обама събра президентските си спомени в книга

700-те страници отговарят на много интригуващи въпроси Президентът издава книгата си две седмици след поредните …