Лира Литературно-рекламна Агенция
Ето няколко заглавия от именици, които винаги вълнуват
Светецът, който стъпвал по земята още през 3. век, е от най-почитаните в християнството, като името му се свързва с много чудеса, сътворени от него още приживе. Постепенно обаче образът му се митологизира, раждат се легенда след легенда, много приказни истории – просто един фантастичен свят, в центъра на който все така остава той, светията, като символ на доброто и победата над злото.
Малко от този героизъм и въображение безспорно приемат в себе си и всички, които носят днес името на свети Георги. А то е сред най-обичаните у нас. Такива книги и разгръщаме за празника – написани от именици и криещи по страниците си и храброст, и сила, все заглавия, които имат смелостта да променят дните ни човешки
Такива книги и разгръщаме за празника – написани от именици и криещи по страниците си и храброст, и сила
Забравената сила на българите
Демонстрира я в „Калуня-каля“ Георги Божинов – романът му има труден път като всичко, което е призвано да защитава паметта и истината. Пише го през 1980 г. Едва изданието от 2014-а – десетилетие след смъртта на автора, попада там, където му е мястото, в ръцете и главите на хората. Ефектът от книгата е необикновен, говори се за едно от големите открития в нашата литература. Писателят всъщност изцяло сменя гледната точка към миналото ни и дава дума за смутните времена покрай Баташкото клане на българските мохамедани. Но от първата до последната страница „Калуня-каля“ е интригуващ роман, който събужда смелостта ни, пък и времето ни сякаш го прави още по-актуален!
Превръщаме се сами в минало
Спомените си Георги Мишев нарича „къснописи“ – в „Мир на страха ни“ има всъщност много от онова, което е било, макар че по страниците тупти и тревогата от това какво ли ще бъде… “Пълзенето е еволюция, изглежда унизително, достойно за перото на сатириците, но е по-продуктивно от революционната разруха”, казва на едно място в книгата си писателят. Книгата му със спомени излиза преди десетилетие и разказва по един топъл, хубав начин за преживяното. Но в нея се скрива и много от недоизреченото за епохата, преживяна от Георги Мишев – колкото и изкривено, грозно да е то понякога. Затова и резултатът е книга, която е хубаво да прочетем – неминуемо, с въздишка на уста.
Все заглавия, които имат смелостта да променят дните ни човешки…
Българската дефиниция за невероятно
Кой друг да я определи, ако не Георги Господинов – неговата „В пукнатините на канона“ всъщност събира на едно място онова, което сякаш е било невъзможно за случване. Добре познатият и обичан писател приема тук за себе си нова роля – на историк и изследовател, почти хроникьор. Затова и по страниците епохите се сменят, разказът ни люшка от възторг към отчаяние или пък почуда, чак се питаме възможно ли е всичко това да сме ние. Т. нар. „малки истории“ остават в паметта ни дълго време, може би и като контрапункт на вечното българско желание да сме големи, монументални… непостижими.
Миналото ни отива
Уютно ни е в него, по-чисто е – мислим си го и като разгръщаме „Доколкото си спомням“ на последния наш Георги в тази къса селекция – Данаилов. „Тази книга е прекалено лична – казва той, – за да бъде определена като историческа проза.” И добавя с усмивка: „Така че аз ще заблуждавам, ще преувеличавам, ще омаловажавам…” Един друг Георги – Величков, нарежда мемоарната книга до такива образци като „Страданията“ на Софроний или „Записките“ на Захари. Просто Георги Данаилов умее до съвършенство изкуството да открива перспективата на голямото, самите ние се чувстваме по-големи, четейки и препрочитайки неговите страници.
