Начало / Автори / Набоков в собственото си огледало

Набоков в собственото си огледало

През 1973 г. излиза една твърде любопитна книга от Владимир Набоков , която не е позната у нас. В нея авторът на „Лолита” е събрал собствените си интервюта и статии за него. Книгата – колекция е озаглавена  „Крайни мнения” и хвърля непозната светлина към образа на известния писател.

Набоков започва книгата така: „Аз мисля като гений, пиша като изтъкнат автор и говоря като дете”.

Той е обмислял внимателно думите си, което е видно от избраното начало, коментират редакторите от dreamink.blogspot.com. Той признава в едно от интервютата си: „Винаги съм бил лош говорител. Моят речник е много навътре в мен и се нуждае от лист и писалка, за да излезе във физическото пространство. Спонтанното красноречие ми изглежда като чудо. Аз съм преправял всяка дума, която съм публикувал. Моите моливи надживяха тези, които ги триха”.

Независимо дали става въпрос за водене на лекция, телефонен разговор и или обикновено приказване с хора, Набоков никога не е бил безхаберен. „На партита се опитвам да забавлявам хората с добри истории”, казва той. „Налага ми се да премислям всяко второ изречение, за да се изразя добре. Дори когато разказвам на жена ми на закуска какво съм сънувал, пак ми трябва чернова и белова”.

Да се интервюира подобен човек не е нещо, което се прави току-така. (Нека само си представим колко неудобно би се чувствал този писател в наши дни – да обикаля от телевизия в телевизия, за да промотира нова книга или да бъде канен на литературен фестивал, на който да говори. Той се появява само веднъж по телевизията, в Лондон, но е излъчен на запис, с репетиции и е имал свои записки пред себе си). Вместо това Набоков е настоявал да му пратят въпросите, за да може да обмисли внимателно отговорите. Всеки, който е искал да го интервюира, е трябвало да се съгласи на 3 условия: да му изпрати въпросите написани, отговорите да бъдат върнати също написани и да се цитират дословно.

Това не е защото Набоков не е обичал да дава интервюта. Напротив. „Моята проза ми позволява публично да изкажа своите гледни точки. Винаги посрещам с отворени обятия въпроси върху тях, ако въпросите са интелигентни и любезни”, казва той.

В своето първо интервю, което дава преди премиерата на филма „Лолита”, той се описва като човек без публичен имидж. С други думи – скучна знаменитост. „Никога не съм бил пиян в живота си. Не псувам. Никога не съм работил в офис или в рудник. Не съм членувал в група или клуб. Нито една религия или училище са имали някакво влияние върху мен. Нищо не ме отегчава повече от политически романи или литература със социална насоченост”.
Набоков никога не е бил заинтересуван от модите или школите в литературата. Само от индивидуалността на твореца. За него изкуството е било индивидуално, без социално значение. „Това, което предпазва прозата от разяждане, не е социалното значение, а изкуството, само изкуството”.
Набоков никога не показвал своите първоначални чернови. „Само един г-н Никой или някой посредствен и амбициозен може да покаже своите първоначални чернови”.
Изкуството не е нещо лесно. Той казва: „Креативният писател винаги изучава своите съперници, както и Всевишният. Въображение без знание не води до нищо друго освен примитивност. Като детска рисунка на стена. Изкуството не е лесно, то е най-великото, но е също така измамно и комплексно”.
Много от нас страдат от това, че забравят, както и Набоков. Неговите минуси като писател били: „липса на спонтанност, объркани мисли, невъзможност да се изкажа, ако не преработя всяко едно изречение”.
„Свобода на мисълта, свобода на словото, свобода на изкуството”, казва авторът. „Социалната и икономическа структура на идеалното общество не ме интересува. Моите изисквания са скромни. Портретите на политическите лидери не трябва да са по-големи от пощенска марка. Без измъчвания и екзекуции. Без музика, освен ако не свири на слушалки или в театър”. Между другото, Набоков не е „имал ухо” за музиката. Нещо, заради което горчиво е съжалявал.

За Набоков доброто четене нямало нищо общо със сърцето, а с ума и гръбначния стълб – на читателя, не на книгата. „Дами и господа, ако се разтреперите, това означава, че сте се почувствали както авторът би искал да се почувствате”, е казвал на студентите си. Освен това не е харесвал така наречените „мощни романи”, пълни със цинизми и диалог. Когато получавал книги, най-напред проверявал колко дълъг е диалогът. „Ако е претрупана с диалог, затварям я рязко и я изхвърлям”.

Любимите му писатели били Ален Роб-Грийе и Хорхе Луис Борхес. „Колко свободно и грациозно се движим в техните лабиринти! Обичам яснотата на тяхната мисъл, чистотата и поезията, миража в огледалото”.

Веднъж описва Достоевски като търсач на евтини сензации, некадърен и вулгарен. Той смята, че руснаците, които обичали Достоевски, го почитали като мистик, а не като артист. Не понасял „Братя Карамазови” и „Престъпление и наказание”. „Той беше проповедник, празнословен журналист и слаб комедиант”, казва Набоков. „Не мога да издържа и за миг неговите чувствителни убийци и сантиментални проститутки”.

Той смята „Ана Каренина” за най-големия шедьовър на ХІХ век, плътно следван от „Смъртта на Иван Илич”. Смята „Война и мир” за произведение за младите. Хемингуей и Конрад Набоков определя като „писатели за книги за момчета”. „Несъмнено обаче Хемингуей е по-добър. Харесват ми неговите книги, но тези на Конрад изобщо не мога да разбера. Пълни са с клишета”, казва. „Ментално и двамата са непълнолетни”.

Какво е чел между 10 и 15 годишна възраст? По, Браунинг, Кийтс, Флобер, Верлен, Рембо, Толстой, Чехов и Александър Блок. „Когато бях на 14-15, бях прочел всичко от Толстой на руски, Шекспир на английски и Флобер на френски, както и стотици други книги”, казва писателят. Сред любимите му са били „Скарлет Пимпернел”, „Филеас Фог” и „Шерлок Холмс”.

Какво е чел между 20 и 40 годишна възраст? Хаусман, Брук, Норман Дъглас, Брегсън, Джойс, Пруст и Пушкин. Мразел Фройд и го наричал шарлатанин. В по-късен етап от живота си все още харесвал Мелвил, а също така Ралф Уолдо Емерсън и Хоторн.

Много признати автори обаче не успели да му направят впечатление: „Техните имена са гравирани върху празни гробове, книгите им са тъпи, те са г-н Никой, що се отнася до моя вкус. Брехт, Фокнър, Камю и други не означават нищо за мен. Същото се отнася за Ман, Драйсер и Х. Д. Лоурънс”.

Набоков не бил доволен от факта, че в англоезичната култура думата „гений” се раздава доста щедро. В Русия за такива били определени много малка група – Шекспир, Милтън, Пушкин и Толстой. Тургенев и Чехов били таланти. Набоков не одобрявал факта, че такъв етикет се слагал на всеки по-значим разказвач като Моъм или Мопасан например. „Гений за мен означава нещо уникално, ослепително. Гений е Джеймс Джойс, Хенри Джеймс е талант”.

Той не определя себе си за такъв, но ни никога не се надявал на нещо подобно. Повече е мечтаел за кариера в науката, занимаваща се с пеперуди. Много по-неприятно му ставало, когато го определяли за слаб учен, отколкото за слаб автор.

В тези интервюта Набоков е интересен, ангажиращ, хаплив и предизвикателен като всичко, което е написал.

Богато разнообразие от над 20 000 заглавия.
Поръчай добри книги от Helikon.bg или на 02 460 40 40!

Прочетете още

171465_b

Топ 10 на „USА Today” за най-продаваните книги в САЩ

Седмичната класация на „USA Today” за най-продаваните книги в САЩ бе обновена 1  юли. Изданието …