Лира Литературно-рекламна Агенция
Написана искрено и с болка, от книгата все пак струи хумор
Дженет Маккърди разказва съвсем нагледно в своята „Радвам се, че мама умря“ за последствията от чуждия избор в живота. Затова и нейният мемоар, който ще излезе с логото на „Хеликон“ и в превод на Елена Кодинова, е не просто книга, която може да се прочете и да се остави настрана. Защото думите на авторката попадат директно в душата, размислите ѝ се отпечатват в сърцето.
Това е историята на малката Дженет, на която е вменено да се превърне в точно определен образ още преди сама да може да потърси себе си. Дадена ѝ е роля в живота, която изглежда относително проста – да позволи на майка си да се гордее с нея, да спечели любовта ѝ, като се превърне в онази, която трябва. Малката Дженет обича своята майка и с радост слага на плещите си товара на нейните очаквания и мечти. Към тази тежест обаче добавя и непосилното бреме на своя живот. На повърхността му е фалшивата ѝ усмивка, докато вътре в нея се трупат травми и рани, някои от които може да се окажат и фатални.
„Радвам се, че мама умря“ представлява не просто спомените на едно момиче, което постига така желаната слава, към която се стремят мнозина. Книгата не е и наръчник по актьорско майсторство, нито пък е разказ за успешната кариера на Дженет Маккърди и работата ѝ с известни артисти. Точно обратното. Всяка дума по страниците е изстрадана, зад всяко изречение се подават отчаянието и страхът от неизвестното. Но всичко разказано и споделено е на мястото си.
Леко и непринудено Дженет описва хранителното си разстройство, което в един момент се оказва доста по-голям проблем, отколкото невинното момиче допуска. Тя споделя и за алкохола, с който е замъглявала действителността тогава, когато не е успявала да се справи с нея. Разказва за всичките последици от това, че е приела да играе чужда роля в живота си.
Така постепенно читателят заживява в главата на авторката. Изминаваме с нея пътя ѝ дотук. Справяме се заедно с Дженет с токсичната атмосфера у тях или на снимачната площадка и в отношенията ѝ с другите. Учим се заедно с нея да не сме уязвими, нито пък да ни смятат за наивни. Точно тази искреност в написаното прави от книгата великолепен ключ за справяне със сериозни житейски проблеми.
Затова и „Радвам се, че мама умря“ надхвърля очертанията от обикновена книга и се превръща в нещо повече… В затрогващата автобиография на Дженет Маккърди, която притежава и особена терапевтична сила.
