Лира Литературно-рекламна Агенция
До 20 февруари в столичната галерия „Сезони” са изложени непоказани до сега илюстрации и рисунки на Ясен Гюзелев. Художникът представя 19 цветни илюстрации от „Големите надежди“ на Дикенс. Споделя ги за първи път като една уникална предпремиера преди пътешествието им за Испания. В навечерието на откриването на изложбата се състоя премиерата на българското издание на „Оливър Туист“ на издателство „Тодор Нейков“. Оригиналът на литературния шедьовър е по поръчка на авторитетното английско издателство „Walker books“. Книгата с илюстрации на Ясен Гюзелев се появи в Англия в края на миналата година. Разпространява се вече и в Русия.
Изложени са и най-новите 20 черно-бели рисунки на художника, създадени и завършени непосредствено преди изложбата и вдъхновени от „Алиса в огледалния свят“ на Луис Карол.
……………………………………
Преди да бъде издадена в България, вашата „Алиса“ излезе по цял свят – Германия, Канада, Тайван, Испания. Защо така се случи?
Да, до миналата година аз не бях издавал книга в България. Просто целият ми професионален път тръгна от чужбина, заминах 90-та година в Италия да търся работа. После дойдоха всички поръчки от Германия, Тайван, Англия, САЩ, Испания. И всъщност моят издател в Канада и в Щатите – Димитър Савов, създаде българско издателство, наречено „Тодор Нейков“. То има амбицията да преиздаде някои от моите неща. Първа беше „Алиса“, а преди Нова година излезе и „Оливър Туист“ с мои илюстрации.
Защо все така се случва – за да те забележат у нас, първо трябва да успееш в чужбина?
Не знам дали винаги така се случва. Аз бях забелязан още като студент от основните софийски издателства. Но всичко, което съм постигнал, съм го постигнал сам – без да съм чакал някаква програма или финансиране, на което да стъпя. Взел съм папката с рисунките и съм тръгнал от врата на врата да си търся късмета. Може би първо така трябва – всеки индивидуално да действа и после да чака да му помогне държавата. При това днес светът е широк, отворени са вратите навсякъде – няма нищо лошо човек да поработи в чужбина, после да се върне. И това не означава, че младите бягат, много от тях се връщат, не е толкова страшно. Връщат се научени, с повече способности, с по-широк кръгозор. И това със сигурност ще доведе до отваряне и разширяване на българския пазар на изкуството. Всичко е въпрос на индивидуални усилия – всеки има достъп до интернет, може да пише на която и да било галерия. Всеки може да направи контакт, да покаже какво може, да попита какво се търси. Може да се направи и физически контакт, пътуванията вече не са толкова скъпи.
Някои художници тук нямат пари за платна, пък камо ли за пътувания.
И аз нямах преди 20 години пари за платна, но все пак заделих 200-300 долара и заминах. След като издадох „Алиса“, получих имейл от някакъв американски писател, че винаги си е мислел, че след първите илюстрации на Алиса няма смисъл да се разгъва тая тема повече. Но след като видял моите, си променил мнението. И аз така си мислех – че няма смисъл да се пипа там повече.
Това е друг вечен творчески въпрос: как може да тръгнеш да правиш нещо, при положение че толкова много хора преди теб са го направили толкова добре?
Очевидно трябва да имаш малко нахалство, малко наглост, кураж, самоувереност. Но при мен тази самоувереност се губи между 20 и 24 пъти на ден. Общо взето, през половин час се сменят настроенията от кураж към пълно отчаяние и самокритика.
Разкажете ми за илюстрациите на „Големите надежди“.
Предложиха ми този роман по случай 200-годишнината от рождението на Дикенс. След дългата работа по „Оливър Туист“ бях решил, че с Дикенс и тази епоха не искам да се занимавам повече, поне за известно време, но издателите ме убедиха и приех. На мен буквално ми липсват още няколко рисунки, които ще гледам да направя до седмица. Но изложените картини буквално са събрани от масата и ще бъдат изложени още преди да е публикувана книгата. А илюстрациите от „Оливър Туист“ почти не са показвани на предишна изложба.
Каква беше разликата в подхода при „Оливър Туист“, „Алиса“ и „Големите надежди“?
О, Алиса бе много необичайна спрямо всички други илюстрации – трябваше да открия визуален еквивалент на тази фриволна игра на смисли, на това разминаване време-пространство и дълго време търсих някакво решение. Търсих такива перспективни игри като на холандския художник Ешер, които аз по свой начин разработих и създадох едно шантаво пространство, което според мен добре кореспондира с „Алиса“. Докато при Дикенс всичко трябва да е доста по-човешко, реалистично в духа на автора и на епохата. При „Оливър Туист“ търсих повече да се усети тази граматичност на действията, изживяванията и героите, като пак използвах различни и неочаквани гледни точки – отдолу, отгоре, с нисък хоризонт – малко по-критично като визия. А при „Големите надежди“ съвсем се приземих, защото аз лично го усещам като една много интимна истина. Това е една земна, човешка книга, където има и граматично развитие, но така човешкият хоризонт съвсем ме върна до класически похвати. Но не докрай, разбира се. Това се оказва, че е най-трудната и истинската работа, защото на човек, увлечен в търсенето на шантавото, съвременното, му е по-лесно. Това е един авантюристичен подход, където винаги откриваш нещо. А когато се върнеш към простите неща, откриваш, че са най-трудни, защото там най-лесно може да си проличи къде нещо издрънчава.
Една от основните теми в „Големите надежди“ е чувството за вина – има ли как то да се изрази в образи?
Със сигурност не бих могъл да изразя всички аспекти на един такъв роман. Моето намерение бе, като погледнеш в серия илюстрациите, да се усети някакъв смисъл, настроение в типажите. Имам… лицата, погледите – леко сдържани, но експресивни. Нашата работа си е малко наука, доста занаят и малко психология.
Имате ли любим момент от „Големите надежди“?
Да. Колкото и сантиментално да прозвучи, това е финалът, който е наистина като от драматичен филм. Среща след години в една мъглива нощ и накрая финалът е отворен. Между другото четох, че е имало и друг вариант за финал, но Дикенс се е спрял на този. Това всъщност е една равносметка и пречистване на тези мъки и очаквания на главния герой ,преосмислянето на цялото. И може би малко надежди… Имаше едно много хубаво изречение, нещо като: „Разделихме се и нямаше дори и сянка на раздяла.“ Моментът, в който са ти казали сбогом и дори няма сянка от раздяла. В нашето изкуство тук е нужно умение да събереш предишния, сегашния и бъдещия момент в едно.
Това много ми напомня на илюстрацията ви на „Алиса“, която всъщност е на едно голямо платно.
Да, там всичко се случва в един миг. Разбира се, то може да бъде проследено с поглед като последователност, но всичко го има и то съществува едновременно.
Тук вече навлизаме в някакви сънни и медитативни състояния, в които времето не съществува.
Това са много сложни въпроси от физиката, върху които учените дори и сега разсъждават.
Да, вземете струнната теория, която твърди, че всичко се случва в един момент. Фотонът например няма маса и няма възраст – тоест, ако залепите за един фотон часовник и той няма да върви.
В момента чета една книга – „Кратка история на почти всичко“ от Бил Брайсън. Тя описва всичко от създаването на Вселената до биологичните видове – започва на микрониво. Съвременната физика няма убедителна история, която да обясни всичко – има квантова физика и атомна физика и учените не могат да ги обединят. Това е приемуществото на изкуството, че там има някаква база от знания, някаква творческа интуиция и творците стигат до едни решения, които изглеждат необясними. Самият Ешер е доказателство за това. Другите след него са описали на чисто геометрично ниво, че делото му се вихри около една висша математика. А той е бил много лош ученик по математика!
А вие как тълкувате това безкрайно падане, засмукване в „Алиса“?
Понякога аз наистина се събуждам от уплах, че потъвам в някакъв друг свят и се стряскам и после трябва да заспя отново. Тук я има и чисто научната теория какво би станало, ако един човек тръгне да пада към центъра на Земята. По време на Луис Карол още не е било изследвано какво ще стане, с каква скорост ще пада, ще премине ли от другата страна и т.н. Има чисто психоаналитичен елемент в това падане, и то преди да е измислена психоанализата. Затова и впоследствие са правени психоаналитични анализи на „Алиса“, че това засмукване символизира потъването в подсъзнанието, неконтролирано от предразсъдъци и правила на поведението. После, тя като плаче – това езеро от сълзи – то си е направо по Юнг. Всички тези сънища, в които има вода, той тълкува като задълбочаване в проблемите вътре в себе си. Това е удивителното при Луис Карол, че може да бъде тълкуван от психологическа, историческа, чисто литературна, философска, математическа, дори логическа гледна точка. Той е бил голям математик и логик. Всъщност с това се е занимавал и е написал много трудове на тези теми. И като прибавим всички последвали тълкувания, всички десетки илюстрации, ако искате – ето това е класиката. Тя се натоварва със смисли, които дори самият автор не е предполагал. Макар че именно творческата интуиция кара твореца да създаде произведение, което потенциално представлява база, съд, който продължава да се пълни през вековете със смисли.
Аз дори възприемам „Алиса“ по източнофилософски начин, защото в нея има такива будистки теми като как изглежда пламъкът на изгасналата свещ и прословутият въпрос на Гъсеницата: „Коя си ти?“
Е, то не случайно Гъсеницата пуши наргиле. Има и халюциногенни моменти – тогава е било много модно да се взимат всички вещества с подобен ефект, без въобще да се замислиш. Чак после са разбрали, че те водят до пристрастяване, до… деградация. (смее се)
Шаманите, които взимат пейоте и аяхуаска, едва ли го възприемат като деградация. Във всички духовни практики – като се тръгне от Изтока, през древна Гърция, та до XIX век при Уилям Блейк – винаги има някакъв елемент на опиянение. Дори Хемингуей не е започвал да пише, преди да е изпил 6 бири.
И аз без 5-6 бири не приключвам рисувателния ден. (смее се) Ще кажа нещо банално, но въпросът е в дозата и в мярката. Ако се стигне до прекомерност, от която ти не можеш да функционираш нормално, която те уврежда физиологически, това вече не е добре. Едно лекарство лекува, когато е дозирано правилно. Когато е прекомерно, е отрова.
Тук навлязохме в едни територии…
Много интересни територии, аз се радвам, че ми задавате такива въпроси. Обикновено журналистите ме питат едни и същи неща – прочитат предишното интервю и задават същите въпроси. И аз, ща не ща, трябва да се повтарям. А сега съм много притеснен, защото винаги така става – трябва да си завърша книгата, чакат ме от издателството, правя изложба, трябва да се правят рамки, плакати, покани и ето сега започват интервюта… Имам дъщеря, тя е на 11 и там си върви една линия.
Да, когато имаш дете, съвсем се усложняват нещата.
Но и се осмислят по някакъв начин. Но аз не знам в този свят на какво трябва да го учим това дете. Той толкова се промени, откакто ние бяхме деца. Имам прекрасна връзка с дъщеря ми, но някак изпуснах един момент, в който нещата много се промениха в света. Не може просто да повториш възпитанието на родителите си.
Тя чете ли „Алиса“?
Да. Тя се казва Алиса. Точно завършвах книгата, когато се роди тя и се чудихме как да я кръстим. Моята баба, на баща ми майката, с която имахме прекрасна връзка, се казваше Елисавета. И дойде тази идея, но решихме, че веднага ще го съкратят на Елис, и си казахме – като е Елис, защо да не е Алис? Всички я питат: „Ти Алиса в Страната на чудесата ли си?“ и тя отговаря: „Ами не, от Огледалия свят!“
Огледалния свят колко е важен. Още от Нарцис – тези идеи за вглеждането в себе си…
Между другото българският превод е много хубав. На английски е просто „През огледалото“ – Through the Looking Glass. Важно е, че тук има един огледален свят, в който тя стъпва. Това и съвременната наука го предполага – че отвъд черните дупки има един друг свят, който е обратен на нашия. Когато всичко се свива и след това се оказва, че съществува в огледален образ. Това е отново интуицията на Луис Карол за подобни открития. Има теоретични математически изчисления, че два огледални свята не могат да се срещнат и да съществуват заедно. Тоест, ако те се срещнат, ще се самоунищожат. Има някаква граница между тях – те не могат да се взаимопроникнат. Но във въображението може.
Или както казва Уилям Блейк – всичко, което можеш да си представиш, е истина.
Да, това сега се доказва – пак със съвременните технологии по някакъв начин.
А вие какво бихте отговорили на Гъсеницата?
Кой съм аз ли? Това пък е най-трудният въпрос. Аз съм… Аз съм един човек. Който си има всичките въпроси и лутания като всеки един съвременен човек. Като всеки един мислещ, търсещ човек. Един човек, който живее в силен стрес. Един човек, който мечтае да живее в… спокойствие. Или както казва Булгаков – покой.
Интервюто се препечатва от списание ligh. Автор: Теодора Мусева
