Лира Литературно-рекламна Агенция
Писателят смята, че сме далеч от стойностния живот
Носителят на „Букър” споделя, че той и връстниците му са докарали Земята до морална и екологична катастрофа. А от мечтите за промяна на света не е останало нищо. „Гледахме на себе си като на толерантни и прогресивни хора – казва той, – и въпреки това, ще оставим света нетолерантен и тръгнал назад в развитието си. Но все така красив.”
Думите си произнася по повод края на учебната година в Джорджия, САЩ – в тамошен университет. Включени са в Languages of Truth – сборник с негови есета или речи от последните 20 години; текстовете по страниците са общо 40.
Салман Рушди се утвърди като една от иконите на епохата – при това както в сериозните литературни среди, така и в попкултурата. Последователите му в туитър са повече от милион, а пък бракът му с модела Падма Лакшми е обсъждан в цял свят. Писателят има и кино роля – в обичания „Дневникът на Бриджит Джоунс”.
Най-голямо внимание обаче привлича, когато иранското правителство издава срещу него фетва заради романа „Сатанински строфи”, излязъл през 1988 г. Аятолах Хомейни призовава мюсюлманите от цял свят да потърсят отговорност от писателя, защото е осквернил Корана.
Следващите 13 години Рушди прекарва в анонимност, като е охраняван от британската полиция и тайни служби наравно с кралицата и премиер-министъра. Семейният му живот се разпада заради трудностите, които изживява, а в много страни по света палят книгите му.
Проблеми имат и чуждите преводачи на неговите книги. Японският е убит, а италианският и норвежкият стават жертва на атентати. Кърваво отмъщение се разиграва и в хотел, в който са отседнали близо 40 турски интелектуалци – очакванията са, че сред тях е още един от преводачите на Салман Рушди.
Фетвата смекчава Мохамед Хатами през 2002-а. Тогава той е президент на Иран, като поддържа курс на сближаване със Запада. В наши дни пък Рушди живее относително спокойно – без лични бодигарди. Сегашният аятолах Хаменеи обаче отново увеличи сумата, обещана за главата на писателя
Затова и не е чудно, че Салман Рушди нарича нашето столетие „век на насилие, в който думите на всеки ъгъл са изопачавани изкуствено”. А манипулираните смисли според него могат да доведат само до едно – насилие. Писателят нарича още нашия 21. век „столетие на цензура, когато много млади хора се изпълват с убеждението, че е нужно да се ограничава свободата на словото, за да не се засегнат другите”. Според него в нашия секуларен свят се освобождава отново място за религиите.
Рушди смята, че едно отворено общество може да понесе и критиките. А това се случва с богато развито въображение. Не понася расизма и си припомня момента, когато го изпитва за първи път на собствен гръб – в периода, в който отива да учи във Великобритания. „Живеем обаче във времена на миграция – казва той, – за първи път в историята повече хора свършват на място различно от онова, на което са започнали.”
Самият той пробива трудно – до 30-годишна възраст преживява с писане на рекламни текстове. Пише своите творби най-вече през уикенда. Когато получава хонорар за първата си книга, се връща в родината на своите прадеди – Индия. Там търси Бомбай от своето детство, прави 15-часови преходи с автобус и вдъхва аромата на страната. После създава първия си бестелър – „Среднощни деца”.
С времето Рушди престава да пише рецензии за книги. Обожава обаче изкуството. Следи и попкултурата – любимите му филми са за Хари Потър, но и „Властелинът на пръстените”. За „Шифърът на Леонардо” казва, че е по книга, написана тъпо, измислена нелепо и така разхвърляна, че в сравнение с нея глупостта на всички останали книги бледнее. С починалия вече критик и журналист Кристофър Хитчънс създават списък на най-неподходящите заглавия на книги – и включват в него например „Да убиеш присмехулник” или „Спасителят в ръжта”.
Рушди казва още, че реализмът е изчерпан като течение. А е убеден в това, че любимите книги придават на всеки своите качества, превръщат го в човек. И че всичко започва още с приказките в детството
Обратно, нашето време ни кара да се идентифицираме с едно-единствено течение, лагер или етикет – независимо дали в личните разговори, в политиката или пък в социалните мрежи. „Може би това е злото, от което се ражда и всичко останало – размишлява писателят. – Вкарването в таблица е пътят как да настроиш хората един срещу друг.”
А решението според него е просто – литературата. Защото тя живее от противоречията и показва колко многопластови са хората. Как могат да казват едновременно „да” и „не”. Качество, което обяснява защо Салман Рушди обвинява света ни в нетолерантност, а после подчертава колко разбиране има в отношенията ни днес.
