Лира Литературно-рекламна Агенция
Британецът промени представите за научна фантастика
Героите му са обратното на всичко, което ни залива от страна на масовата култура. Могат да изпият някоя и друга бира, а после, както са си в домашно облекло, да тръгнат да пътешестват из космоса. Най-същественият атрибут е всъщност хавлиената кърпа. И както си я носят, току-виж открили отговор и на най-важния въпрос – онзи за смисъла на живота.
Разбира се, говорим за „Пътеводител на галактическия стопаджия” – книгата, която е меко казано култ. Нейният създател всъщност наподобява своя главен герой – Артър Дент, пък и как ли е да е иначе… Защото някак небрежно, почти на шега, Дъглас Адамс напусна света ни един майски ден преди вече 20 години.
Роден е в Кеймбридж през 1952-а и някак е естествено, че завършва и тамошния университет. Любопитно е например това, че бъдещият драматург и писател проговаря на много късна възраст; когато е вече на 5.
Макар че завършва точно каквото трябва – английска литература, дълги години се лута и се чуди какво призвание да избере. Спортовете учудващо не му вървят, въпреки че израства до цели 190 см. Едно негово по-късно признание гласи: „Най-вероятно е да бях поискал да съм софтуерен специалист, но проблемът е там, че по онова време такава професия не съществуваше.”
Природните науки обаче го привличат. В юношеските си години е обсебен от идеята да стане ядрен физик. Само че и тук удря на камък: математиката е слабото му място.
Оказва се, че височината му е идеална за роли на странни птици в училищния театър. Пък и бързо намира вдъхновение – влюбва се в телевизионните серии на „Монти Пайтън” и най-вече в изпълненията на Джон Клийз, с когото се оказват… еднакви на ръст.
Първите си опити като писател прави пак в училище. Получава неочаквана подкрепа от особено строгия учител по литература – 10 от 10 възможни точки за съчинение. Както самият преподавател споменава неведнъж пред учениците си, максимална оценка е дал само веднъж в кариерата си… При това на Дъглас Адамс.
Преди да започне следването си обикаля Европа на автостоп. И описва как в една от нощите лежи на полето край Инсбрук и наблюдава проблясващите по небосклона звезди. Идеята за „Пътеводител на галактическия стопаджия” може би също проблясва именно тогава, в онзи момент
Следвайки пък, продължава да се занимава и с актьорство. Основава заедно със свои колеги театрален клуб, който бързо става популярен в университета с находчивите сценарии, които поставя на сцена. Стига се дотам, че конкурентната трупа пожелава драматургичните опити на Дъглас Адамс. Един от тях си пробива път до Уест Енд, театралната Мека на Лондон. Там пък го забелязват самите „Монти Пайтън” – и така Дъглас Адамс се оказва в ролята да дава дребни съвети по сценария на класическия филм „Монти Пайтън и Свещеният граал”, а се появява в епизодични роли и на „Летящият цирк на Монти Пайтън”.
Всичко това обаче далеч не стига за прехраната му – затова сменя светкавично какви ли не занимания и ангажименти, които между другото му носят необикновен опит, който после влага максимално и в създаването на книгите си. Бил е момче за всичко в канцелария, наел го арабски петролен бос като охрана, за малко да постъпи и във флота на Хонконг.
Така че през 1976-а, когато се ражда идеята за „Пътеводителя” Дъглас Адамс гледа на себе си по-скоро като на безнадеждно лош писател. Но както става с великите идеи, точно тогава му хрумва да създаде история за антигерой – пълната противоположност например на Люк Скайуокър. Мъж по халат, на който му харесва да не се случва нищо и който предпочита чаша чай и бисквити пред каквото и да е приключение.
Само че строителна компания, която иска да събори дома на нашия човек заради строежа на магистрала, бързо слага край на спокойствието му. После пък идват и извънземните и… пътуването на стоп из Вселената може да започне.
Първата версия на „Пътеводителя” възниква през 1977-а като сценарий за радиосериал в шест части. Продуцентите не реагирали с възторг и за излъчване били определени късните часове на всяка сряда. И тук се ражда феноменът… От една страна, почитателите на научната фантастика били възхитени, че има нещо такова по общественото радио; от друга пък, любителите на хумора харесали идеята. Успехът кара БиБиСи да предложи продуцентска позиция на Адамс. Издържал така половин година и после се върнал към активното писане.
А славата на „Пътеводителя” вече растяла – дошло предложение за поставяне на театрална сцена, а после с автора се свързали от Pan Books, които предложили да се превърне в книга. Първоначалната идея била да работи по книгата заедно с Джон Лойд, но бързо узрял за мисълта, че трябва да свърши всичко сам.
Много по-късно, създавайки биографията на Дъглас Адамс, Нийл Геймън пише: „Разказват се много апокрифни истории за направо нечовешката способност на Дъглас Адамс да изпуска всички възможни срокове. По-детайлната проверка показва, че до една са верни.” И наистина, наложило се издателите почти буквално да изтръгнат първата част от „Пътеводителя” от ръцете на неговия автор, че най-накрая все пак на пазара да се появи нещо.
Три месеца по-късно от книгата са продадени близо 300 хил. екземпляра, заради което Дъглас Адамс се обръща към издателя си така: „Единственото, което мога да си мисля, е това, че слагате банкнота във всяка книга, защото точно сега получих официална информация, че продажбите вече са прехвърлили точката на абсурда и се превръщат в комична лудост. Не знам как правите така, че да се отървете от книгата, но във всеки случай ви благодаря.”
„Пътеводител на галактическия стопаджия” излиза в перфектния момент. Заради успеха на „Междузвездни войни” жанрът е повече от търсен и популярен
На корицата на първото британско издание се мъдри и коментар на Джон Клийз. Американските издатели на „Пътеводителя” решават да се възползват от това и да добавят по нещо и от останалите от „Монти Пайтън”. Така на дебютната американска корица може да се прочете:
- „Много по-забавна от всичко, което е написал някога Джон Клийз.” (Тери Джоунс)
- „Със сигурност знам, че Джон Клийз не я е чел.” (Греъм Чапман)
- „Кой е Джон Клийз?” (Ерик Айдъл)
Така „Пътеводителят” вече присъства в книжарниците от двете страни на океана, на театралната сцена, а скоро след това се появява и на телевизионния екран, макар че Дъглас Адамс въобще не бил възхитен от екранизацията.
Първоначално писателят отказва да създаде продължение на превърналата се във феномен книга. Накрая обаче, през 1980-а, се ражда „Ресторант на края на Вселената”. После, след още две години, и „Животът, Вселената и всичко останало”, която вече обаче не била приета толкова добре. Все по-апетитните финансови предложения накарали автора да продължи с четвъртата част на… трилогията отново две години по-късно – „Сбогом и благодаря за рибата”. По това време го интересували вече съвсем други неща – например екологията. Интерес, който проличава и в последната книга, появила се през 1992-а – „Почти безобидна”. Точно за нея някои казват дори това, че не е трябвало никога да излиза.
Така стигаме до фаталната 2001-а – неустановена болест на сърцето предизвиква масивен инфаркт; в този момент писателят е във фитнеса. И както неговите почитатели заявяват съвсем в стила на „Пътеводителя”, в момента на смъртта си Дъглас Адам е знаел с абсолютна точност къде се намира неговата хавлиена кърпа.
На погребението на писателя има много икони на времето – Тери Джоунс, Ричард Докинс, Дейвид Гилмор. Пак тогава – две седмици след смъртта на писателя, се ражда и Хавлиеният ден, организиран от неговите читатели и почитатели. Оттогава, та до ден днешен, на всеки 25 май хиляди по света изразяват почитта си към Дъглас Адамс като премятат хавлиена кърпа през раменете. Най-важният атрибут за един стопаджия, който обикаля тази, пък и други, невидими вселени.
