„Татуировчикът от Аушвиц“ или за границите на човешкото

Почти библейска история от Николай Петков

Доскоро не знаех почти нищо за концлагерите. Приемах ги за даденост. И необяснимо защо, вярвах, че всичко, което се случило преди раждането на баща ми, е част не от историята, а от праисторията. Поне така беше до началото на февруари тази година. Тогава (съвсем случайно, разбира се) пътувах на автостоп с професор Джордж Сафрон и съпругата му – Бела. Срещнахме се в пустинята Уади Рам. Едно от първите неща, които ме попитаха, бе дали майка ми и баща ми помнят Аушвиц.

„Не – отвърнах сконфузено. – Баща ми се ражда на 1 юли 1945-а, петдесет дни след края на войната. А и моето отечество, България, е било съюзник на хитлеристка Германия и нито един българин[1] не отива в концлагер…”

„Почти връстници сме с баща ти. Аз съм роден три години по-рано, само че в Треблинка. Все още си спомням входа на газовата камера. Беше покрит с храмова завеса. Мама казваше, че някога е била покривало на кивота (арон-а-кодеш). При все, че странно е думите да помниш, а собствената си майка и чертите на лицето ù да си забравил…”

Професорът разказваше толкова живо и увлекателно, че – за да го изслушам – удължих пътя си с около 400 километра. Вместо в Акаба се озовах в Ерусалим и се запознах с приятелите и колегите на своя спътник. Бяха възрастни мъже, защо да не кажа “дядовци” – всички преживяли ужасите на немските концлагари. Чертите им – колкото славянски, толкова семитски – така се бяха омесили… че бе невъзможно да отгатнеш кой е от Полша, кой – от Украйна, кой – от Австралия и Нова Зеландия. Така, от дума на дума, се заговорихме за Хедър Морис и за нейната книга “Татуировчикът на Аушвиц”. Не, не я познавах. Нито авторката, нито книгата… А трябвало…

След което обещах да прочета повестта[2]. Защото главният герой – Лали Соколов, е не само конкретната личност, която познават. Той е и алегория, зад която събеседниците ми откриваха историите на своите родители; истории за оцеляването. Но не по начина, по който оцеляват плъховете и хлебарките. Оцелели са, защото, дори когато са се лутали с Мойсей в пустинята, юдеите никога не са били по-близко до Бога, отколкото в концлагерите. Дълго слушах историята за двайсет и четири годишното словашко момче. За неговата приятелка Гита и за чудотворната сила, която дава любовта. Не звучеше сладникаво. Особено разговорите с нацисткия офицер Браницки. Професорът разказваше като очевидец. Всичко бе толкова картинно, сякаш пред очите ми юношата спасяваше гестаповеца от собствената му жестокост. Обясняваше му защо жестоките хора са страхливи и защо никога няма да научат какво е да обичаш и да бъдеш обичан. “Лали знаеше осем езика. И с всеки – дори с унгарците – можеше да говори на неговия. Но не това беше важното. Нечовешки изостреният ум, умението на Лали да намира в концлагера диаманти и да ги заменя за храна, грижата му за всички – защото “спасиш ли един човек, цял свят си спасил”; особено силата и в чертите на най-жестоките садисти да виждаш божия образ, това беше невероятното. Толкова невероятно, че мнозина си бяха обещали да оцелеят, за да могат – след войната – да разкажат за Лали Соколов.”

Слушах професора и си мислех, че той също знаеше осем езика. И той говореше магнетично. Вероятно така, както на времето е говорел юношата от Кромпахи[3]…

„А вие по какво сте професор?” – не се стърпях и полюбопитствах.

„По библейско разказване.”

„О, това е интересно – отвърнах замечтано. – При нас такава наука няма…”

„Даа… – неловко се съгласи той с мен. – Защото е трудна. Библейската граматика е загадъчна. Особено глаголите. Никой или почти никой не знае дали са в сегашно или в минало несвършено време. Защото историите – когато и да са се случили – продължават и в наши дни. Мисля, че Хедър Морис е знаела това. Затова и книгата ù “Татуировчикът на Аушвиц” звучи някак библейски.”

Богато разнообразие от над 35 000 заглавия. Поръчайте доказано добри книги от