Начало / България / Забавен и вкусен биографичен роман

Забавен и вкусен биографичен роман

ИК Прозорец - Пицария Везувий - корица„Миризмата на лук упражняваше почти хипнотична власт върху всички Мерола. До такава степен, че го ръфахме като ябълка. Мама казваше, че когато лукът е наистина хубав, не те кара да плачеш, а да се смееш.“

Хуморът е най-ароматната подправка и в рецептата на Валтер Рисо за незабравимо „вкусен“ роман (изд. „Прозорец“). Но авторът не пести и от другите съставки – любов, тайни, изневери, малки драми и големи радости. Въобще всичко онова, сред което преминава животът на една многолюдна неаполитанска фамилия в Буенос Айрес. Историята започва в столицата на Аржентина, където семейство Мерола е намерило убежище през 50-те години на миналия век. Разказва ни я синът Андреа, който описва случки и живописни картини от ежедневието на неаполитанската общност. Той току-що е завършил психология, когато семейният дълг го заставя да остане в бедняшкия квартал и да замести баща си в пицария „Везувий“. А за компенсация чичо му е приготвил скромен кабинет над ресторанта, където да приема пациенти – кой от кой по-странен, разбира се…

Преводач е Катя Диманова.

 

ОТКЪС

Добре дошъл в Неапол!

Нещо много основно и едва ли не свещено свързваше всички от клана Мерола с акта на хранене. Не ядяхме, за да живеем. Това беше нещо друго, усещахме го като някакъв вид алхимия.

Първите си стъпки в кулинарното изкуство бях направил на дванайсет години. Татко, като никога, ме сложи да седна до него и ми каза, че трябва да си поговорим като мъже. Помислих, че ще почне да ми обяснява за жените, за секса и т. н.

– Вече си достатъчно голям, за да бъдеш мъж – заяви той. – На твоята възраст аз вече имах гадже и само гледах да я натисна някъде на улицата.

Слушах го внимателно, хем с любопитство, хем с ужас.

– Затова днес – продължи той – ще ти предам една семейна тайна, от която ще станеш по-умен. Ще ти покажа как се готви pastʹefasùle и ще си я изядем само двамата. Capisci?

Аз кимнах с глава няколко пъти, за да не остане никакво съмнение: паста със зрял боб. И то сготвена от мен! В този момент мама, която шиеше и ни поглеждаше над очилата, се усмихна, влезе в стаята и остана там до следващия ден. Татко започна да нарежда върху голямата маса съставките. Вече бе сварил боба от предния ден. Зърната му бяха едри и плоски. Извади босилек, половин бутилка червено вино, две скилидки чесън, парче прясна сланина и малко свинско краче, доматен сос, направен от него, лук, дафинов лист и резен целина. Отвори долапа, където пазеше „специалитетите”, и извади три вида сухи къси макарони, марка „Матарацо”: рогчета, фузили и дребни талярини. Каза ми да внимавам и че ще ми дава указания за всяка стъпка.

Най-напред сложихме боба да ври в алуминиева тенджера заедно със свинското краче, сол и черен пипер. После смачкахме чесъна с нож и го запържихме с босилека, целината, наситнения лук и нарязаната на парчета сланина в стария ни крив тиган. Понеже сипах прекалено малко олио, татко ми обясни, че който пести от подправки, се храни зле, така че ливнах отгоре още доста. Когато сланината се запържи до златисто, прибавихме доматите, дафиновия лист и струйка вино. Къщата взе да се изпълва с ухание, което мигом разпознах. С тази разлика, че този път аз му бях майсторът. Оставихме запръжката да къкри на много бавен огън и зачакахме. След малко смачкахме половината боб с вилица, а останалия оставихме във водата, за да го смесим накрая с всичко останало. Не можех да повярвам, че сам готвя. Татко ме напътстваше като учител своя ученик. Течната смес взе лека-полека да се сгъстява, а от парата кухнята доби вид на тайна лаборатория. Отделните съставки постепенно се сляха и се превърнаха в pastʹefasùle, с характерния вид на суха супа, от която сред изсветлелите на цвят доматите надничаха макароните, парчетата сланина и свинското краче.

– Сега – каза ми той, – ще намалим огъня. Ще оставим яденето да почине минута-две, та всичко да се концентрира.

Аз заех позата за изпълнен дълг, но работата не беше приключила. Татко се върна с огромна глава лук от хладилника и направи от външната му обвивка две купички. Показа ми ги и каза: „Твоята лъжица и моята лъжица”.

Според мама, татко и всички роднини, хората, които наистина знаели как се яде pastʹefasùle, използвали лука за лъжица. Напълнихме две дълбоки чинии до горе. Ръснахме малко суров лук, нарязан на ситно, червен пипер, тънка струйка зехтин екстра върджин и прясно настърган пармезан. Седнахме на масата в кухнята със старата пожълтяла покривка и отворихме бутилка „Пангаро”, обикновеното трапезно вино, което пиехме разредено със сода, за да прилича на шампанско. Беше зима и започваше да се стъмва. Температурата в Буенос Айрес бе паднала под нулата. И започнахме да ядем, той и аз. Лице срещу лице. Не защото бях участвал в готвенето, но ястието миришеше божествено. И ни караше да се потим. Първо свалихме вълнените сака, после ризите. Двамата останахме по потници. Но продължихме да се потим, така че съблякохме и потниците и останахме по голи гърди. Пихме още вино и продължихме да се потим. Обилно. Толкова обилно, че Пепе сигурно се бе уплашил, че има наводнение в апартамента, защото се качи да види какво става. Седна при нас и на десетата минута също беше полугол. В един момент татко се загледа в него и му каза: „Добре дошъл в Неапол”.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.