Начало / България / Най-добрата история на „тайната война“, писана някога

Най-добрата история на „тайната война“, писана някога

217799_bНаписана от изтъкнат съвременен историк, „Тайната война“ (изд. „Изток-Запад“) проследява един от най-важните, но недостатъчно проучени аспекти на Втората световна война – разузнаването. Тя разкрива как успехите и провалите в шпионажа на САЩ, Великобритания, СССР, Германия и Япония са повлияли върху хода на войната и крайния ѝ резултат.

Шпиони, шифри и партизани са скритото течение, което понякога променя хода на Втората световна война. Те са оръжия, които всяка от воюващите страни използва, за да придобие секретна информация за враговете си и да посее хаос в тила им. Ще се ориентирате в особеностите на разузнавателните служби на страните в глобалния конфликт. Ще проследите основните събития от „тайната война“ и ще се срещнете както с редовите ѝ войници – шпиони и агенти под прикритие, така и с нейните военачалници и стратези в разузнавателните централи. Ще научите за отношенията между разузнавателните служби на съюзническите държави, вариращи от сътрудничество и взаимопомощ до конфликти, недоверие и дори взаимно шпиониране.

Книгата описва както прочути личности като Валтер Шеленберг, Рихард Зорге и Алън Дълес, така и незаслужено забравени герои от света на шпионажа. Ще се запознаете с гениите в разбиването на кодове от „Блечли Парк“, но също и с техните немски противници, които имат собствени триумфи, както и с невероятната шпионска мрежа на Съветския съюз. Това е история, която на моменти удивително напомня филмите за Джеймс Бонд, но с нотка на трагизъм, защото провалът, страданието и смъртта в нея са напълно реални. Съчетаваща в себе си висша политика и човешка драма, книгата се смята за най-добрата история на „тайната война“, писана някога.

Макс Хейстингс е британски историк, журналист, бивш военен кореспондент и бестселъров автор. Бил е последователно „журналист, репортер и редактор на годината“. Носител е на множество престижни награди, между които наградата „Съмърсет Моъм“ и приза „Прицкер“ за цялостен принос към военната тематика.

 

ОТКЪС

ВЪВЕДЕНИЕ

Войници, моряци, авиатори и цивилни имат крайно различни преживявания от Втората световна война, изковани от огъня, географията, икономиката и идеологията. Хората, които са се избивали взаимно, са най-прозрачни, но и в много отношения най-безинтересни; крайните резултати са дълбоко повлияни и от множество мъже и жени, които не са дали и един изстрел. Въпреки че и в Русия дори се случва да изминат месеци между големите битки, всички участници са в непрестанна тайна война – борбата да опознаят врага, за да разширят възможностите на своите армии, флоти и авиации, която се води чрез шпионаж и криптоанализ. Генерал-лейтенант Алберт Праун, последният началник на комуникациите във Вермахта, пише по-късно за второто от тези средства: „Всички аспекти на тази „студена война на радиовълните“ продължаваха без прекъсване дори когато оръдията мълчаха.“ Съюзниците организират и партизански и терористични кампании в окупираните от Оста територии навсякъде, където имат възможност: тайните операции придобиват безпрецедентно значение.

Тази книга няма амбицията да даде изчерпателно описание, което би заело безброй томове. Тя изследва машините на тайната война, използвани от двете страни, и някои от личностите, оказали влияние върху тях. Едва ли предстоят още разкрития, които да променят досегашната картина, освен може би от съветските архиви, затворени понастоящем от Владимир Путин. Японците унищожават по-голямата част от документите на своето разузнаване през 1945 г., а оцелелите се пазят в Токио и са недостъпни, но свидетелствата на ветераните след войната са източник на важна информация – аз лично разговарях с някои от тях преди десет години.

Повечето книги за военновременното разузнаване се концентрират върху действията на определена държава. Аз се опитах да изследвам темата в глобален контекст. Някои епизоди в моя разказ сигурно са познати на специалистите, но ми се струва, че представянето им в по-широк план може да им придаде нова перспектива. Въпреки че за шпионите и дешифровчиците е създадена огромна по обем литература, читателите вероятно ще останат удивени от някои истории в тази книга, както беше и с мен, когато ги открих за себе си. Писал съм много за руснаците, защото тяхната дейност е много по-слабо позната в западните страни в сравнение с тази на британския „Блечли Парк“, американския „Арлингтън Хол“ и Op-20-G. Пропуснал съм много легенди и не съм се опитвал да преразкажа най-известните истории за Съпротивата в Западна Европа, нито за агентите на Абвера във Великобритания и Америка, които бързо попадат в затвора или са вербувани за прочутата Операция „Двойна игра“ . От друга страна, макар и фактите за дейността на Рихард Зорге и „Цицерон“ да са известни от много десетилетия, тяхното значение си струва да се преосмисли.

Постиженията на някои бойци на тайната арена на войната са също толкова смайващи, колкото гафовете на други. Както разказвам тук, британците на няколко пъти допускат залавянето на секретни материали, което би могло да се окаже фатално за тайната на „Ултра“. В същото време авторите на шпионска литература са погълнати от темата за предателството на „Кеймбриджката петорка“, но сравнително малко от тях разпознават една друга категория „агенти“, които бихме могли да наречем „Петстотинте от Вашингтон и Бъркли“ – малка армия американски левичари, които служат като информатори за съветското разузнаване. Печално известният сенатор Джоузеф Маккарти стигматизира несправедливо много хора, но не греши в обвинението си, че между 30-те и 50-те години на ХХ в. в правителството на САЩ и в най-големите институции и корпорации в страната се спотайват удивително голям брой служители, които не са лоялни преди всичко на собствената си държава. Между 1941 и 1945 г. руснаците всъщност са официални съюзници на Великобритания и САЩ, но Сталин винаги е гледал на тези отношения с цинизъм – просто като на временен съюз с конкретна цел унищожаването на нацистите, сключен с държави, които си остават исторически врагове и съперници на Съветския съюз.

Много книги за военновременното разузнаване посвещават най-много внимание на това, което шпионите или дешифровчиците са открили. Единственият важен въпрос обаче е доколко секретните сведения са променили изхода от събитията. Шпионажът на всяка от воюващите страни бледнее в сравнение с мащаба на съветския, който донася богата жътва от технологична информация от Великобритания и САЩ, но заради параноята на Сталин тази реколта от политически и военни тайни на чужди държави не се използва пълноценно. Най-изтъкнатият американски историк на криптоанализа по време на войната ми каза през 2014 г., че след като изследвал тази тема през половината от живота си, установил, че съюзническото разузнаване няма почти никакъв принос за победата във войната. Това звучи като твърде крайна присъда, но забележките на моя приятел показват как се трупа и усилва скептицизмът и дори цинизмът на човек, който в продължение на десетилетия гази из блатото от измислици, измяна и некомпетентност – средата, където пребивават по-голямата част от шпионите и техните сътрудници. Фактите навеждат на заключението, че официалната секретност по-скоро освобождава разузнавателните служби от отговорността за техните безумия пред собствените им страни, отколкото да ги предпазва от вражеско проникване. Каква е била ползата например да се крие от британската общественост дори самоличността на началниците в собственото ѝ разузнаване, когато в продължение на години строго секрeтни операции на МИ-6 са били предавани на руснаците от Ким Филби, един от нейните най-високопоставени служители? Американското правителство отказва да подпише споразумение за двустранен обмен на разузнавателни сведения с НКВД, уговорено от генерал-майор Уилям Донован от УСС, но формалната предпазливост не допринася много за националната сигурност, когато някои от високопоставените подчинени на Донован предават тайни на съветски агенти.

Събирането на разузнавателни данни не е наука. В него няма нищо сигурно дори когато четеш част от кореспонденцията на противника. Съществува какофоничен „шум“, от който трябва да се извличат „сигнали“ – достоверни факти, някои незначителни, други първостепенни. През август 1939 г., непосредствено преди сключването на нацистко-съветския пакт, един британски висш чиновник кърши ръце пред обърканите съобщения, които се получават във „Форин офис“ за отношенията между Берлин и Москва. „Когато се опитвахме да оценим стойността на тези тайни доклади – казва той в описание, приложимо за повечето разузнавателни служби, – изпадахме донякъде в положението на главатаря на Четирийсетте разбойници, който отбелязал с тебешир вратата на Али Баба и след това открил, че Моргана е нанесла подобни знаци на всички врати на улицата, така че нищо не подсказвало коя е правилната.“ Безсмислено е да изследваме изолирано успехите на която и да е страна, перлите на нейните разкрития. Те трябва да се разглеждат в контекста на стотици хиляди страници баналности или откровени глупости, които са минали през бюрата на аналитици, държавници и военачалници. „Дипломатите и агентите от разузнаването са по мои впечатления по-големи лъжци дори от журналистите“ – пише британският шпионин от войната Малкълм Мъгъридж, който е запознат и с трите категории, самият той отчасти шарлатанин. Безрезултатността на по-голямата част от шпионажа е добре илюстрирана от Франтишек Моравец от чешкото разузнаване. Един ден през 1936 г. той гордо представя на началника си доклад за нова германска военна техника, за който е платил щедро на информатора. Генералът го поглежда едва-едва, след което казва: „Аз ще ви покажа нещо по-добро.“ Тръсва на бюрото си един брой на списание „Ди Вермахт“, показва му статия за абсолютно същото оръжие и казва сухо: „Абонаментът е само двайсет крони.“

Макс Хейстингс

Западен Бъркшър & Датай, Лангкави

юни 2015 г.

 

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.