Начало / България / Единствените, които могат да спасят света и човешкия род, са децата

Единствените, които могат да спасят света и човешкия род, са децата

217722_bСамо най-верни и близки от обкръжението на Ленин хора знаят, че в края на живота си, вече тежко болен, вождът на световния пролетариат се отрича от революционните си теории и прегръща учението на Христа. След първия удар на 23 март 1921 година, едва започнал да се съвзема, Ленин почти непрестанно мисли за Бог. „Истина ви казвам, ако се не обърнете като дечицата, никак няма да влезнете в небесното царство” – предупреждава в Евангелието на Матея Спасителят и Ленин, който постепенно губи разсъдъка си и става като дете, изцяло се прониква от тази идея. Заедно с Троцки и Дзержински, в пълна конспирация, той организира таен кръстоносен поход към Йерусалим. В него трябва да вземат участие само деца – милионите безпризорни, които Гражданската война оставя без покрив и родители. Защото „всеки ден, изживян от човека на земята, е пълен догоре с грехове и само ни отдалечава от Бог“. И нито църквата с нейния хилядолетен опит, нито мъжеството на работническата класа ще върнат Божието царство на земята. Единствените, които могат да спасят света и човешкия род, са децата. Рицари на световната революция могат да бъдат само истински нищите духом.

392_300_13558_sharovbigjpgАвторът на „Бъдете като децата“ (издателство „Факел експрес“) Владимир Шаров (1952-2018) завършва история във Воронежкия университет и работи във Всесъюзния научно-изследователски институт за документиране на архивите, където през 1984 г. защитава дисертация по история на Смутното време в Русия (началото на XVII в.). Разработва няколко оригинални исторически концепции и издава научния труд „Психология на руската история“. Чете лекции и доклади по руска история, литература и култура в Харвардския, Оксфордския, Кьолнския, Римския, Вашингтонския и други престижни университети. Шаров е автор на сборници със стихове и есета и на девет романа, сред които „Преди и по време“ (1993), „Аз ли не жаля“ (1995), „Репетиции“ (1997), „Старото момиче“ (1998), „Възкресението на Лазар“ (2002), „Завръщане в Египет“ (2013), „Царството на Агамемнон“ (2018). Лауреат е на множество литературни награди.
Шаров си позволява да интерпретира крайно своеобразно и смело руската история от XVI до ХХ век. Всяка негова нова книга се превръща в събитие и е повод за възторзи и яростни дискусии. Романите му омагьосват с размаха на литературния замисъл, ослепителното въображение, поетичното слово и абсолютната оригиналност на повествованието.
Едни го наричат жив класик, други – литературен провокатор, който работи на границата между историософията и религиозно-мистичното възприятие на действителността. Сравняват писането му с реализма на Толстой и фантастичните абсурди на Кафка, а на Запад го наричат „новият Достоевски“.

Съчетаването на игривост и абсолютна сериозност, пародия и лирика, святост и нечестивост показва удивителния талант на Владимир Шаров да асимилира и смесва наследството на руската литература от XIX и XX век. Ослепителното му въображение и абсолютно владеене на руския стил в прозата се радват на световно признание – и въпреки това романите му в съвременната руска литература още не могат да намерят своята ниша.

Dictionary of Literary Biography

Изключителен абсурдист, сюрреалист и мистификатор.

Елена Иваницкая

Великолепен разказвач на истории, фантазията му  е просто изумителна.

Вячеслав Курицин

 

ОТКЪС

Урок №11
Завещанието, смъртта и погребението в Москва

Отделна тема, продължи на следващия урок Ишченко, са завещанието и смъртта на Илич. В него ние имаме право да търсим сбогуването на Ленин с целия негов завършващ живот и обръщането към нов. И досега за завещанието се водят много спорове, не можем и да мечтаем за яснота. Лично аз мисля, че главен претендент за него е краткото писмо, което Крупская предала през двайсет и четвърта година на Троцки за съхранение. Писмото било без адрес, имало само дата – 1 декември двайсет и втора година, тоест било е написано няколко дни след речта на Ленин пред конгреса на Коминтерна, за който вече стана дума. Било е предназначено за всички до един, но ако се съди по намеци в дневника на Крупская, формално е било изпратено именно до Троцки.
В това писмо, след бегъл анализ на ситуацията в тогавашна Русия, Ленин пише: „Седемнайсета година, колкото и горчиво да е това признание, не беше революция – тя само обозначи поврата. Пролетариатът и партията се оказаха способни да направят само първата крачка, впрочем и последното не е малко. Революцията – продължава той – се случва тогава, когато обществото повече не може да понася сложността на собствения си живот, разбрало е неговата безсмисленост и безполезност. Година след година, лутайки се по пътища и пътеки, които не водят наникъде, постоянно озовавайки се в капани и в задънени улици, хората са безкрайно уморени и вече не вярват, че сами ще намерят пътя към Спасението. Напълно отчаяни, те падат на колене и се обръщат към Бог. Молят Го да ги вразуми и Господ, като вижда техните страдания, тяхната искреност и разкаяние, им дава благоволение. Той казва, че светът, който те са построили, светът, където според признанието на философите от доброто рано или късно се ражда зло, а от злото – добро, – не е нищо друго освен приют на греха и той трябва да бъде сринат до основи. Като Содом да бъде изпепелен и те да бягат, без да се извръщат.
Революцията – продължавал Ленин – е решителен кръст върху целия минал път на човека, на пътя от раждането към неизбежната старост и смъртта. Свободно и честно ние трябва да се откажем от изкушението на независимото зряло съществуване и да се разкаем, да се признаем за блудни синове. Всеки от нас е малко изгубено дете и Господ, истинният Отец и Спасител, го очаква, за да го притисне до гърдите си. Колкото и далече да сме стигнали, ние трябва да се върнем към детството, защото животът на детето е прост и прям, грехът няма къде да се скрие в него. Само така, отново – и сега вече завинаги, – като станем деца, ние можем да се спасим“.
Ленин не се заблуждавал и за това, което го очаквало след кончината му. Неведнъж например казвал на Крупская, че макар и не докато е жив, но веднага след смъртта му Юдината целувка ще го стигне. Освен това казвал, че макар Господ някога да е рекъл на човека: от праха излезе, в праха и ще се върнеш, същият този „Юда“ няма да позволи това на Ленин.
Крупская не обичала такива разговори, никога не ги поддържала и едва на погребението разбрала какво е искал да ù каже мъжът ù.
Ленин, разказваше след междучасието Ишченко, лежал в ковчега в Колонната зала на Дома на съюзите. Цекистите го били заобиколили в плътен пръстен, дори в няколко пръстена, и всеки излеко побутвал другия, за да се намести по-близо. И тогава изведнъж незнайно откъде изникнал Сталин. Нисък, пъргав, чевръст, той като стрела разкъсал живия кордон и рухнал пред ковчега. „Прощавай! Прощавай, Владимир Илич! Прощавай!“ – блед, поривисто, страстно сграбчил той главата на Ленин, повдигнал я, притиснал я до гърдите си, до самото си сърце, после леко я отместил и силно-силно целунал Ленин отначало по двете бузи, после по челото. Огледал всички и също тъй рязко, сякаш отсякъл миналото от настоящето, се отдалечил.
Пак Сталин на другата сутрин, когато пред оргбюрото Крупская казала, че Ленин помолил да кремират тялото му, твърдо отговорил, че изгарянето, кремацията не отговаря на руското разбиране за любов и преклонение пред починалия. Това щяло да бъде оскърбление на паметта му. В изгарянето, в разпръсването на праха руската мисъл винаги била виждала един вид последен, висш съд над онези, които подлежали на смъртно наказание.
Но да оставим Сталин на мира, продължи Ишченко, да се върнем към Ленин. Крупская писала в дневника си, че през цялата последна година, когато излизали с кола на разходка извън градината, Илич някак особено старателно се кланял на срещнатите селяни, работници, на бояджиите, които боядисвали покрива в Горки. Щом видел да се задава някой, със здравата ръка бързо свалял каскета си. Крупская е цитирала в дневника си и нечии думи, че тези негови манипулации, постоянното сваляне на шапка и свеждане на глава пред най-бедното селячество и пролетариата са били несъзнателно покаяние, но мисля, че е била права, като не се е съгласила с тях.

Превод от руски Здравка Петрова

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *