Начало / Автори / Да си спомним за Яворов

Да си спомним за Яворов

На 1 януари 2012 г. се навършиха 134 години от рождението на Яворов – духовният демон на българската литература. Нека с неговия „Демон” да си спомним за титана от Чирпан.

Демон

Аз съм вихър и мъгла,
  владея царство без предел:
   че имам орлови крила
и ноктете на орел.

Аз съм вихър и мъгла:
     не зная време, нито цел
     в размах, пориви и стремеж.
Аз съм зной и скреж.

 А ти си плаха гълъбица.
Напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел самин, с орел орлица.
И благослови тоя ден.

Изгубена те найдох – вездесъщ,
и те обгърнах, тъмен и могъщ.
Далеко ще те отнеса:
отвъд най-смелата мечта.
Високо ще те изнеса
на горда самота
в призвездния предел.

Духът ми е орел.
И аз живея там.
Но аз съм сам…

Да бъда зной, да бъда скреж!
В подземни пламъци горях
и нивга никого не сгрях.
Без цел размах, без път стремеж!
В свръхземен студ се вкамених
и никого не разхладих.

 Напразно, плаха гълъбица,
напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел могъщ, с орел орлица…
И благослови тоя ден.

 Аз имам орлови нокте:
    и жар и лед – това са те
в ярка острота.
     Далеко… и високо… там,
     където аз живея сам,
    другарка в будна самота,
     ти в пламък ще се вледениш,
     под кървав студ ще изгориш.

 Че с ноктете на орел,
     пронизал тая плът,
ще досегна твоя дух…
    Далеко от света, високо над прахът,
    в призвездния предел, –
зрение и слух –
     ще бъде в огън тая плът,
     а лед ще бъде твоя дух!

  И горко ще ридаеш ти,
   ще прокълнеш рождения си час:
   земята и небето ще кънти
   от твоя стон, от твоя глас,

   Тогаз ще дойде и часът
   за нашия задружен път:
   на моето безумие часът,
   за твоето блаженство кратък път!

    И грабнал те в ноктете си тогаз,
с тебе лих ще полетя;
   и както бурята премята
   заграбен лист, така и аз
бясно ще те завъртя
   между небето и земята.

   Онуй, което чакам сам,
   най щедро тебе ще го дам:
   в пиянство, в шемет над света
   блаженството велико на смъртта..

      И ще размахам пак крила
     без път, в пориви и стремеж,
вихър и мъгла,
     с нокте на хищник – зной и скреж…
     И ще размахам пак крила,
     понесъл горестно самин,
вихър и мъгла,
     за тебе споменът един.

   Напразно, плаха гълъбица,
   напразно се боиш от мен.
   Ще бъдеш ти, макар за миг, с орел могъщ,
             с орел орлица…
   И благослови тоя ден!

……………………………………….

 

Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на ХХ век.

Роден е в Чирпан на 1 януари 1878 г. Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1900 г. работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 г. редактира нейния легален орган вестник „Дело“. За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан.

Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенствуване по литература — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 г. става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. е публикувана антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, сравняван с този на Христо Ботев.
В 1910 г. участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет.

При избухването на Балканската война в 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г. малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти.

Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

Фото: bg.wikipedia.org

Творчеството на Яворов тук

Прочетете още

220108_b

Как да станете гений!

Излезе една много полезна и забавна книга – „Енциклопедия за гении“ (изд. „Книгомания“). Придобийте ПЕРФЕКТНА …

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *

 

Този сайт използва Akismet за намаляване на спама. Научете как се обработват данните ви за коментари.