Начало / Автори / Да си спомним за Яворов

Да си спомним за Яворов

На 1 януари 2012 г. се навършиха 134 години от рождението на Яворов – духовният демон на българската литература. Нека с неговия „Демон” да си спомним за титана от Чирпан.

Демон

Аз съм вихър и мъгла,
  владея царство без предел:
   че имам орлови крила
и ноктете на орел.

Аз съм вихър и мъгла:
     не зная време, нито цел
     в размах, пориви и стремеж.
Аз съм зной и скреж.

 А ти си плаха гълъбица.
Напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел самин, с орел орлица.
И благослови тоя ден.

Изгубена те найдох – вездесъщ,
и те обгърнах, тъмен и могъщ.
Далеко ще те отнеса:
отвъд най-смелата мечта.
Високо ще те изнеса
на горда самота
в призвездния предел.

Духът ми е орел.
И аз живея там.
Но аз съм сам…

Да бъда зной, да бъда скреж!
В подземни пламъци горях
и нивга никого не сгрях.
Без цел размах, без път стремеж!
В свръхземен студ се вкамених
и никого не разхладих.

 Напразно, плаха гълъбица,
напразно се боиш от мен.
Ще бъдеш ти, с орел могъщ, с орел орлица…
И благослови тоя ден.

 Аз имам орлови нокте:
    и жар и лед – това са те
в ярка острота.
     Далеко… и високо… там,
     където аз живея сам,
    другарка в будна самота,
     ти в пламък ще се вледениш,
     под кървав студ ще изгориш.

 Че с ноктете на орел,
     пронизал тая плът,
ще досегна твоя дух…
    Далеко от света, високо над прахът,
    в призвездния предел, –
зрение и слух –
     ще бъде в огън тая плът,
     а лед ще бъде твоя дух!

  И горко ще ридаеш ти,
   ще прокълнеш рождения си час:
   земята и небето ще кънти
   от твоя стон, от твоя глас,

   Тогаз ще дойде и часът
   за нашия задружен път:
   на моето безумие часът,
   за твоето блаженство кратък път!

    И грабнал те в ноктете си тогаз,
с тебе лих ще полетя;
   и както бурята премята
   заграбен лист, така и аз
бясно ще те завъртя
   между небето и земята.

   Онуй, което чакам сам,
   най щедро тебе ще го дам:
   в пиянство, в шемет над света
   блаженството велико на смъртта..

      И ще размахам пак крила
     без път, в пориви и стремеж,
вихър и мъгла,
     с нокте на хищник – зной и скреж…
     И ще размахам пак крила,
     понесъл горестно самин,
вихър и мъгла,
     за тебе споменът един.

   Напразно, плаха гълъбица,
   напразно се боиш от мен.
   Ще бъдеш ти, макар за миг, с орел могъщ,
             с орел орлица…
   И благослови тоя ден!

……………………………………….

 

Пейо Тотев Крачолов, по-известен като Пейо Яворов, е български поет символист и революционер, войвода на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, смятан за един от най-големите български поети на ХХ век.

Роден е в Чирпан на 1 януари 1878 г. Завършва V гимназиален клас в Пловдив. От 1897 до 1900 г. работи като телеграфопощенец, сменяйки различни селища — Чирпан, Стара Загора, Сливен, Стралджа, Анхиало, София. По това време той симпатизира на Българската работническа социалдемократическа партия. След 1897 година влиза в контакти с Вътрешната македоно-одринска революционна организация. От 1901 до 1902 г. редактира нейния легален орган вестник „Дело“. За пръв път влиза в Македония като четник на Михаил Чаков през 1902 година. Пленен е скоро след това от върховистка чета и се завръща в България. Първоначално той е редактор на различни издания, свързани с македоно-одринското революционно движение — „Дело“, „Свобода или смърт“, „Автономия“, „Илинден“. Първата му публикувана творба е стихотворението „Напред“ във вестник „Глас македонски“. Четник е на Яне Сандански и става един от най-дейните сподвижници на Гоце Делчев и негов пръв биограф — „Гоце Делчев“ (1904). На Кюстендилския конгрес на ВМОРО е избран за допълнителен член на Задграничното представителство на ВМОРО. В 1909 година издава мемоарно-есеистичната си книга „Хайдушки копнения. Спомени от Македония 1902 – 1903“. Личен приятел на Пейо Яворов е и Пейо Гарвалов – драмски войвода на ВМОРО, също от Чирпан.

Озовал се в София със съдействието на д-р Кръстьо Кръстев и Пенчо Славейков, Яворов става сътрудник и редактор на издаваното от тях литературно списание „Мисъл“. Първата негова творба, която силно впечатлява естетите от кръга „Мисъл“ и се превръща в неделима част от него, е поемата „Калиопа“. През 1901 година издава първата си стихосбирка „Стихотворения“, чието второ издание от 1904 година е с предговор от Пенчо Славейков. В този период поетът работи като библиотекар, а по-късно и като драматург на Народния театър. Плод на работата му в театъра са две пиеси — „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912).

Командирован на няколко пъти в чужбина за усъвършенствуване по литература — в Нанси, Женева, Виена, Париж, Яворов усилено чете модерна френска поезия. През 1905 г. става близък приятел с Дора Габе. През 1906 г. се влюбва в Мина Тодорова, сестра на П. Ю. Тодоров, но скоро след това, при едно от своите пътувания изпраща към последния ѝ дом своята възлюбена. През 1907 г. излиза втората му стихосбирка „Безсъници“, която окончателно проправя пътя на модерната българска лирика. Символистичната поезия на Яворов, метафизична, пропита с дълбок скептицизъм и прозрения за вечните въпроси що никой век не разреши, променя радикално българското литературно мислене и налага нов начин на писане. През 1910 г. е публикувана антологичната книга на поета „Подир сенките на облаците“, чието второ издание от 1914 г. представя равносметка на поетически път, сравняван с този на Христо Ботев.
В 1910 г. участва във възстановяването на революционната организация и е избран за запасен член на нейния Централен комитет.

При избухването на Балканската война в 1912 г. е доброволец в Македоно-одринското опълчение и оглавява партизанска чета №15, съставена от 9 души
Чувствителната душа на поета трудно привиква със суетата и нищетата на литературните и светските нрави в столицата. Лора Каравелова, дъщеря на държавника Петко Каравелов, с която се венчава през 1912 г. малко преди да замине за фронта в Кюстендил, е жената, чиято любов се оказва фатална за него. Запазената кореспонденция между тях, сама по себе си литература, свидетелства за една пламенна и бурна любов, белязана с много съмнения и много страсти.

Трагичният край идва на 29 ноември 1913 година, когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит да се самоубие (оставя предсмъртно писмо от един ред: „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подир нея“). Изстрелът само пронизва слепоочието и го ослепява. Съкрушен от съдебния процес и от мълвата, която го обвинява, че е убиец, на 29 октомври 1914 г. поетът взема голяма доза отрова и се застрелва.

Фото: bg.wikipedia.org

Творчеството на Яворов тук

Прочетете още

dollar-gill-0V7_N62zZcU-unsplash

Книги се публикуват на все по-малко езици

Губим разнообразието на света 23 април е Световният им ден – посветен на тях и …

Exact matches only
Search in title
Search in content
Search in posts
Search in pages
Filter by Categories
"Четящият човек"
Автори
Без категория
България
Други
Интервюта
Класации
Класации "Ню Йорк Таймс"
Класации "Хеликон"
Колонката на...
Критика
Любопитно
Нови книги
Откъси
Ревюта
Свят
Събития
Читатели
Читателски дневник

Повече...